Евдемонии: Дисхармоничната хармония като игрови парадокс (рецензия)

„Евдемонии“, от Христо Стоев
„Евдемонии“, от Христо Стоев (художник: Иво Рафаилов)

Отговорен редактор за публикацията: Поли Муканова.

 

Кристиян Енчев

Дисхармоничната хармония като игрови парадокс

реконструктивни упражнения върху „Евдемонии“

Книгата на Христо Стоев „Евдемонии“ е заявена като непритежаваща фрагментарен характер, въпреки изложението ѝ във вид на философски фрагменти. Четирите условни раздела носят женски имена: Немезида, Йо, Мнемозина и Палада. Те се явяват обединителни рубрики, съответно, на „критичните към духа на времето фрагменти“, на „миниатюрите с изострено екзистенциална насоченост“, на „рефлексиите върху природата на изкуството“ и на „текстовете с подчертано философско-теоретична ангажираност“ (Стоев 2015: 7). Тяхното вплитане в игра не е самоочевидно, въпреки декларацията на автора. Тази игра подлежи на реконструкция в читателското въображение и изисква висока доза концентрация за проникване в систематичната основа на нефрагментарното, която оправдава проведените в книгата противопоставяния между същностно и привидно, дълбинно и повърхностно, експертно и всекидневно, духовно и телесно (не си поставям за цел да ги изброя изчерпателно, защото много от тях са или въпрос на акценти, или на възможно пренамиране на влагани такива от читателя, близки или асоциативно родствени до експлицитно назованите в текста). Книгата е с подчертано консервативен характер като философия, въпреки това аз си позволявам риска да мисля заедно с автора против самия него, което намирам като възможност в собственото му дефиниране на демоните:

„Демоните не са подвластни на заклинания. Те се явяват само тук и сега. Изрязват процепи в хода на времето. Избират жеста, в който да се въплътят.“ (пак там: 131)

Така, ако си позволим една читателска волност, можем да кажем, че характеровите особености на четирите кръстници на разделите на книгата, а именно – черногледство, справедливост, вироглавство, вглъбеност, саможивост, подкупваща искреност, доверчивост, маниерност, резервираност, съзерцателност и меланхоличност, – биха могли при игровите сблъсъци помежду си да произведат взаимодействия между образите на описанията в текста, които не са самоочевидни, а типичният категоричен стил на авторовите дефиниции и изводи би могъл да се окаже в напрежение с описания, въвлечени в образни флуктуации и препратки. В самия този акт лежи възможност за произвеждане на отрязък от време, в който да се разгърнат езикови и образни игри между полюса на представянето и полюса на дефинирането. Това би могло да придобие характерен деконструктивен привкус, съвсем не в съгласие с пейоративното отношение към подобни дискурсивни стратегии от страна на автора на „Евдемонии“. Въпреки това намирам този риск за оправдан, доколкото отварянето на пространства за игрово въвличане на читателя в начинание, превръщащо прочита в производство на смисъл, би могло да се прецени и като шанс за въвличане на автора в неподозирани и ценни и за самия него хоризонти на взаимодействие с читателското въображение. За тази цел избирам от книгата на Стоев няколко метафори, които ще бъдат поставени във фокус и подложени на проследяване и дебуквализиране спрямо авторовите тълкувания (което би освободило прочитите и позволило различни реметафоризации) с намерение за освобождаване на „процеп“, отдалечаване на полюса на дефиниране (или дори премахването му като нещо, което вече е предопределено от автора).

Извор и огледало

„Изворът е изначалие, огледалото е инструмент.“ (Стоев 2015: 15)

Нарцис: самолюбуването като ограничение. Крайното като самодостатъчно се самоизчерпва в статиката. Изворът се превръща в огледало, когато собственият му ход и пречупвания престават да имат смисъл. Това означава единствено механично повторение, корекциите са регулирани и не позволяват точката на наблюдение да се натовари с потенциално неочаквани посоки, в които то да протече. Тоест, сингуларността е невъзможна:

Чрез фиксацията в своя образ Нарцис отмахва именно себе си и смъртта му не е само метафора. (пак там)

Смъртта на Нарцис е безсмъртие на безкрайно повтаряем статичен образ, или: това е смъртта като хипостаза на изваденото от хода на времето. Смъртта като невъзможното идва на втори план, но тя е условието за възможност, тя отваря процеп в хода на времето, вътре, в който има шанс да се случи непредзададено оцелостяване като отклонения и трансформации на образа, при които огледалото се саморазрушава (превръща се отново в извор): самото то става невъзможно спрямо непредставимото и неизчислимо многообразие от възможности на образни флуктуации спрямо бъдеще. Жестът, в който би могло да се въплъти такова многообразие, би дошъл откъм метафората за извора – дефинирането му като изначалие маскира „пластичността“ му, която позволява да видим потока като игра на образи, като размиване на очертания, и така да постигнем безформеното като потенция за образ. От този жест имаме шанс да си върнем отказаната от Стоев в цитата по-горе сингуларност, доколкото, казано с намигване към Сартр, трансфеноменалното измерение на феномените (флуктуациите като аспектни прояви на предполагаема феноменна тъкан) имплицира трансфеноменално измерение на субекта. В такава перспектива ходът на протичане на наблюдението няма как да бъде контролиран или предсказан предварително. Така на едно второ ниво, с разрушаването на огледалото, Нарцис възвръща именно себе си като неизчислима множественост на аспектите на проява. С препратка към рубриките: не е изключено вироглавостта (по отношение на фиксацията в образа) на Немезида да се окаже размита в доверчивото себеразкриване на Йо (многоаспектност на проявите).

Дух и полова разлика

„Това да се затвориш в половата дихотомия и да търсиш личностна идентификация в един от двата ѝ полюса, означава да не искаш да се отвориш за истински човешкото, духа, който се намира отвъд половата разлика.“ (Стоев 2015: 57)

Какво разбираме под „дух“? Сякаш нямаме достатъчни контекстуални указания, които да ни препратят към безвъпросен, еднозначен и пряк референт на въпросното понятие – аналогията с дишането Стоев обвързва с Хегеловата дефиниция:

„Във връзка с това можем да припомним и дефиницията на Хегел, според която духът е онова, което живее в своето друго, онова, което удържа себе си в своята смърт. Т.е. дори в издишването духът е в себе си и за себе си.“ (пак там: 155)

Понятието, дефинирано така, сякаш е метафора, но в същото време не можем да установим с категоричност образна флуктуация или мрежа от препратки, към които да го отнесем, освен схващането му чрез отрицателното на смъртта (аналогията с дишането като че ли има тук единствено етимологична значимост). Следвайки Димитър Вацов, поемам риска да завъртя в играта теоретичния концепт „метафорично клише“: последното е такова, че „непрекъснато реметафоризира своите парафрази“ и същевременно „работи като псевдо-понятие“ (вж. Хранова и Вацов 2013). Ако продължим в тази посока: когато една метафора е „семантично бедна“, тя е „тематично хищна“ (пак там). Реметафоризацията се случва като вътрешна реакция срещу семантичния дефицит. От тази гледна точка лесно утвърденото „истински човешко“ заиграва на тази писта. При задействането на определено семантично обогатяване е възможно да се получи тематично стесняване – например, в „Метеорите“ на Турние откриваме „метеорологична версия“ на Духа, в която се намесва цяла метафорична мрежа:

„Смътното, непредвидимо небе на метеорологията (…) е област на Духа и свързва отцовото небе със синовната земя. То представлява жива, шумоляща сфера, обгръщаща земята като маншон, изпълнен със сокове и вихрушка, и този маншон е дух, семе, слово.“ (Турние 1997: 136)

При такава семантизация именно хомосексуалността, наречена от Стоев „затваряне в един от двата полюса“ на „половата дихотомия“, е въвлечена като позитивен и ключов елемент в разгърнатата от Турние метеорологична метафорика. Така едно привидно саморазбиращо се метафорично клише (защото семантичната размитост създава привидно усещането за яснота и безвъпросност, лесно атакуема след серия от уточнения относно иманото предвид в такова псевдопонятие) бива поставено под въпрос, а питането за това какви буквализации на метафората вече са се случили и как със задна дата узаконяват тълкуването ѝ в определена посока като понятие придобива легитимност.

Вместо последни думи: назад към „все още“ живото

Казаното отваря тематично пространство за катахрезата. Можем да наречем „катахреза“ несъответен референт на подвеждащо дефиниране – дефиницията като мнима метафора назовава по неподлежащ на снемане несъответен начин една същностна неизчерпаемост на изплъзващото ѝ се в противоречиви данни или образна флуктуация; поради това катахреза може да възникне при всяко следващо несъответно дефиниране. Рикьор нарича „парадокс на дисхармоничната хармония“ това „да се вгради дисхармонията в хармонията, с изненадата да се допринесе за смисловия ефект, който след промяната представя фабулата като вероятна, дори необходима“ (Рикьор 1996: 74). Изненадата означава непредзададено нарушаване на хода на времето и случване на необходимостта без предварителни гаранции и строг контрол върху хода на случването ѝ.

Така ходовете, през които минаваме в един преход от метафорична флуктуация към понятийна и съответна дефинитивна еднозначност, изискват непредзададеност. В изрязването на процепи в хода на времето, както и в жестовете, в които се явяват „демони“, не би трябвало да има строга предопределеност, защото тогава благодемонието би било форма на проява на από μηχανής θεός (deus ex machina). Силно се надявам, че предложената от мен „метеорологична“ визия не пречи заедно с Христо Стоев и любимия и на двама ни музикант Питър Хамил да извикаме въпросите: „В какво се превърнахме?“ и „Какво избрахме да бъдем?“ така, като че между слученото и избраното има все още шанс да се намеси едно „все още“ откъм живота (като опозиция на Nature morte), като непредзададена игра, пълна с напрежението на живия смисъл:

„В напрежението между тези два въпроса е положено човешкото съществуване. Между това, което се случва да бъдем, и това, което избираме да бъдем.“ (Стоев 2015: 100)

Литература:

Рикьор, Пол. 1996. „Едно подемане на Поетиката на Аристотел“. В: Прочити. София: Унив. изд. Св. Климент Охридски, с. 67–80.

Стоев, Христо. 2015. Евдемонии. София: Ерго.

Турние, Мишел. 1997. Метеорите. София: Хемус.

Хранова, Албена, Димитър Вацов. 2013. „Събитие и безсмъртие в две понятия, в два сюжета и два прочита“. В: Събитие и безсмъртие (литература, език, философия, наука). Сборник доклади от международна научна конференция. СУ „Св. Климент Охридски“, ФСФ (13–14 май 2011). София: Унив. изд. Св. Климент Охридски, с. 211–235.

Крис Енчев
Кристиян Енчев

Кристиян Енчев е роден в София. Завършва философия в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Понастоящем работи в Институт за изследване на обществата и знанието към БАН. Автор на философски студии и статии, публикувани в научни периодични издания и сборници, както и на монографичните изследвания: „От интенционалност към интензионалност. Логическият път на виртуалисткия трансцендентализъм“ (2009), „Логика и социални критически онтологии“ (2010). Посетете блога на автора: chris-noshoesrequired.blogspot.bg

Коментари

comments

Powered by Facebook Comments