Годишни времена, от Юлияна Величковска (откъс)

0
Илюстрация към Годишни времена от Юлияна Величковска
Фрагмент от корицата на „Годишни времена“
(художник на корицата Йоана Иванова)

 

Юлиана Величковска е родена през 1982 г. в Скопие, Република Македония. Автор е на монографията „Двадесет години Поетична вечер във Велестово“ (2009, изд. ПНВ), стихосбирката „Комари“ (2010, изд. ПНВ) и романа „Годишни времена“ (изд. ПНВ публикации, 2014; 2015). Пише поезия и проза, превежда от английски и езиците на бивша Югославия. Нейни стихотворения са превеждани и публикувани на китайски, английски, сръбски, хърватски, словенски, холандски, албански, чешки и италиански език. Публикувани са в антологии на съвременната македонска поезия, издадени в Македония, Сърбия, Чехия и Италия, както и антологията на съвременната световна поезия в Китай. Тя е член на организационния комитет на поетичния фестивал „Поетична вечер във Велестово“ – Охрид, както и на Дружеството на писателите в Македония. Основател е на издателство ПНВ Публикации в Скопие.

 

Юлияна Величковска

Из „Годишни времена“

откъс

 

Апаратът за щамповане на пътни билети пак беше останал без мастило и мен пак ме достраша, че ще трябва да доказвам на контрольора, че съм таксувала дисциплинирано билета си.

Беше студен ден и още по-студена нощ. Последната нощ на февруари. Зимата сякаш се нанесе завинаги. Навлезе дълбоко в живота ми, още по-дълбоко в костите ми. Студът ѝ смразяваше костния ми мозък, нервите и кръвообращението. Навлезе дълбоко в ума ми. Питам се дали пролетта и лятото наистина предстоят или са само илюзия, спомени от някое древно минало, архетипно врязано в подсъзнанието ми.

Сърцето ми биеше забързано само докато се качвах по стълбите, или тук сега, докато очаквам в автобуса да влезе контрола.

– Чакай, чакай! – чу се от задната врата.

– Чакай, шефе! – извика жена на средна възраст, качваща се вътре с пълни торби зеленчук.

Наскоро бях разбрала, че зеленчуците са любимата ми храна. Морковче, ех, морковче! Прясно изровено от земята. Оставям зелените ти стръкове, само те измивам и те гризкам като зайче! Това правех кажи-речи всеки ден през лятото. Изравях ги от градината на майка ми.

А можех да си набера и домати. Колко прекрасно миришат дръжчиците им… Влизах в градината и дълго се задържах там, наблюдавайки зеленчуците. А доматите ядях като ябълки!

Бяха нужни години, за да се науча да различавам младия кромид от чесъна, да ги разпознавам по листата. Колко дилеми носех в малката си глава. Защо татко и мама се смееха, когато петелът кълвеше кокошката?! Нима са толкова жестоки? Тази ли беше следващата кокошка за колене, а петелът само щеше да ги улесни? И каква е тая проклета кафена лъжичка? Всички лъжички, които бях виждала дотогава, бяха метални, сребърни на цвят. Но кафена?!

Записвах с голям ентусиазъм всички рецепти от „Вегета“. Но щом споменаваха кафена лъжичка, бясно захвърлях тетрадката.

Хм, мислех си, къде ли бих намерила такава лъжичка? От мене никога няма да излезе готвач. Зеленчуците ще ги ям само пресни. Ето тъй, както когато бях малка, току-що набрани от градината.

* * *

Вътрешността на качулката, лежаща на гърба на седящия пред мен, беше неимоверно притегателна за допир. За жалост, не и той самият. Обядът се бе затъкнал между зъбите му. Пъхаше пръсти в устата, за да го извади. Моят обяд за малко да изпълни качулката пред мен.

Изпускаше ужасни звуци, докато всмукваше въздух през зъбите, надявайки се, че с вакуум ще успее да извади остатъците от храната.

Беше грозен, истински грозен. И косата му беше мръсна. Докато се опитвах да не повърна, игнорирайки мръсните му, дълги пръсти в устата, едва оцелях от возенето.

За късмет следващата спирка беше неговата. Това бяха моите най-тежки пет минути този ден.

Храната остана в зъбите му, а моята се изкачи високо в гърлото, нагоре по хранопровода, като живак в термометъра през юли.

* * *

В автобуса беше голяма блъсканица. Продължих да пиша с лош почерк в розовия си бележник, заради седналата до мене девойка, да не може да разбере какво всъщност записвам.

Пишех за розовите неща в живота си. Бяха само няколко. Ще ги отбележа в обратна хронология.

Розовият бележник с ластик

Този бележник въобще не ми харесваше отвън. Беше целият в брокат. Бележник за малки принцеси. Розов и блестящ. На корицата: картинка с момиче в розова рокля, с шапка на главата и бял заек в ръцете. Но беше наистина практичен. Голям колкото дланта ми. С отбелязка, да не се губя в страниците, с джоб за съхранение на документи и с ластик, за да остане затворен, докато го нося в чантата.

Момичето ме зяпаше. Аз я гледах под око как с повдигната вежда ме наблюдава и с учудване се заглежда в лошия ми почерк.

Бележникът беше розов. Последното розово нещо в живота ми.

Розовите чорапи

Не се сещам точно кога се сдобих с розовите чорапи. Струва ми се, че първоначално са принадлежали на майка ми. Имаха ужасно грозен десен. Тъканта беше на райета, както обикновено при мъжките чорапи, но бяха наистина наситено розови.

Бяха ми високи до коленете. Носих ги повече от седем години. Ластикът се скъса и се свличаха надолу до глезените ми. Беше малко неприятно, имах гъдел. Но винаги се смеех, когато премествах и вдигах моите розови чорапи.

Веднъж, като малка, взех решение: когато порасна и сама започна да печеля, ще купувам и нося само розови чорапи, като символ на непоправимия ми оптимизъм, въпреки че цялата съм облечена в черно и не минаваше и ден, в който да не мисля за самоубийство. Мое или на майка ми.

* * *

Нашата улица беше дълга, тясна и винаги кална. Всяка година сипваха пясък по нея, но пясъкът като че пропадаше вдън земя. Всъщност тъкмо това и се случваше.

Ходех по тази дълга улица на зигзаг, избягвайки калта и локвите, а в главата си измислях сценария: в каква поза ще намеря майка ми мъртва. По какъв начин и как се е самоубила. И дали беше 93 или 94 номерът на Бърза помощ?! Ако се обадя в пожарната, на чичковците там ще кажа те да се обадят в полицията, а аз на принципа на изключването ще заключа, че другият номер е този на бързата помощ и ще се обадя там.

– Ало, добър ден! Моля да изпратите линейка, майка ми направи опит за самоубийство.

Кротко и ясно ще им съобщя адреса. Но знаят ли те въобще къде е нашето село? Ще обясня допълнително.

* * *

пристигам
в своите обувчици
със ситни стъпки
цопвам
във всяка локва на пътя
в калта
идвам
връщам се
решително
удрям силно в земята с крака
в калта
във водата
навсякъде вода
тази вода в мене
неспокойна
необуздана
от поройни летни бури в месингов съд събрана
в мене изсипана
кална и тази
застояла
пожълтяла
дъждовна
солена
всички мои сълзи в нея
всички мои сълзи в нея
всички сълзи
за зайчето
за котето
за петлето
за мене
за тебе
за всички
всички сълзи
всичката вода
всички бури
всички нестабилни молекулярни съединения
цялата вода и сода за свински сапун разтворена в нея
първата вода в която е врял бобът
първата вода изтекла преди да ме родиш
последната вода в която къпехме баба
всичката вода
повикана с додолските песни
всичката вода
всичката кал
тази земя
от чието ребро сме се появили
всичката вода
която е замръзнала
и се е разтопила
всичката вода която се е изпарила и кондензирала
всичката вода
на тази улица
в тези кални вирчета е събрана
под краката ми е постлана
аз съм гърмът който ще я оплоди
аз съм тази която
с ритъм ще я разбуди
удрям
композирам
дирижирам
целия този джаз в мене
в моите крака
в моето тяло
във водата
музика
създавам
от твоя блус да те извадя

* * *

Добре. Вдишвам дълбоко, събирам сила и въпреки че умея да го направя и безшумно, все пак грубо и шумно дърпам резето и отварям голямата метална врата. С надеждата, че ако в момента стои с чаша сода каустик или солна киселина, или с пълна шепа хапчета за заспиване, или пък стои на столче, изправена на пръсти, с въже около шията, ще ме чуе, ще се сепне и ще се откаже от намерението си. Набързо ще се оправи и ще се държи нормално, сякаш нищо не се е случило.

Влизам предпазливо вкъщи. Търся признаци за такива дейности. Изглежда, всичко е наред. Влизам в стаята. Майка ми спи. Но дали?

Стоя вдървено край вратата и гледам големия ѝ корем. Опитвам се да забележа дали се повдига и спуска, дали диша. Не вярвам на собствените си очи. Може би от дълго втренчване само ми се струва, че се движи. Аз не дишам. Приближавам се тихо като крадец към нейното тяло, към корема ѝ, в който ми казаха, че ѝ растял някакъв тумор, тежък девет килограма и грозен като мозък. Дъските на пода изскърцаха. Тя отвори очи. Жива е.

– Изпържи си яйца – неясно ми рече и отново заспа.

Малка доза розови хапчета, заключавам. Всичко е наред. Всичко ще бъде наред. Издишвам. В хладилника има само яйца. Взех две и ги изпържих на очи. Беше ми жал, но трябваше да пробода очите, не харесвам течния жълтък. Имаше салата от домати и лук, останала от закуска. Реших да остана само на яйца, не исках да ям зеленчуци, които не са прясно набрани. Гадни са такива меки, след окисляването. Усетих, че се задушавам. Нямаше достатъчно кислород в тъмната стая, в която майка ми спеше, а зеленчуците гниеха. Излязох да ям на терасата. Беше същия ден, когато си скъсах розовите чорапи. Имаха малка дупка над нокътя на левия палец. Това не ме изненада, винаги там си късах чорапите. Ще нося тези розови парцали още дълго, помислих решително.

Розовата рокля

Беше горещ юнски ден. Както обикновено, бях се пъхнала в градината на майка ми. Докато моите приятелки правеха торти от кал, аз правех истински салати, скрита между коловете, които придържаха доматите, тихо и скришом от майка ми. Щеше да ме убие, ако видеше, че ѝ газя в градината. Чух как ме вика. Набързо забърсах дирите зад себе си и седнах на обяд.

Баща ми беше у дома и беше весел. Това не беше често срещано явление, така че бях щастлива и аз. Яхния с грах и месо. Всички бяха щастливи. И салата от домати и лук, с много сос за топене с хлебче.

– От какво е месото? – весело попитах.

– От заек! – отговори баща ми и ме погали по главата.

Гърлото ми се сви. Занемях. Обляха ме сълзи. Но днес не е ден за плач. Всички бяха щастливи. Не исках да развалям това. Съвзех се.

– Одра ли му кожата? – попитах тихо.

– Да, ето я там, суши се на слънце – каза баща ми.

Майка ми си припяваше и режеше дебели филии хляб.

– Добре – казах. – Поне ще мога още веднъж да я погаля.

Продължих да ям. Изпразних цялата чиния, без да се налага да се боря за всеки залък с брат ми. Винаги, когато вземех салата с вилицата, той я тикаше обратно в чинията ми. Знаеше много номера, но не можеше да се спре, без баща ми да му завърти шамар, да ни напсува семето и да се запита къде да се дене от нас.

Но днес, днес беше хубав ден. Днес беше ден за групова снимка. Брат ми прекара часове пред огледалото. Наместваше всеки косъм поотделно. Втриваше сапун и бира, за да укрепи косата си, ама един кичур постоянно падаше на челото му. Отново потапяше косата си и ритуалът продължаваше.

Майка ми ми среса косата. Татко ме прегърна и ме целуна по главата.

– Моята коса – казваше той. – Има моята коса! – и поглеждаше носталгично към голямата фотография в рамка с портрета му от младини. Висеше точно над огледалото в коридора, под иконата Вяра, Надежда, Любов. Години по-късно, когато си подстригах косата, баща ми не ми говори цели две седмици, а след това закачи плитки от косата ми върху неговата снимка в коридора.

Мама ми облече розова рокля. Същата розова рокля, която бях носила три години преди това събитие, пак за снимане.

* * *

Беше студен зимен ден. Имаше сняг до коленете, до моите колене. Бях на шест години. Треперех от студ и се криех в баща ми. Протестирах и молех да се прибираме вкъщи. Но когато вдигнах поглед, те бяха щастливи, и тримата с усмивка вървяха по улицата през старата скопска чаршия. Добре, си казах, ще стискам зъби и ще издържа. Днес е денят, когато сме щастливи. Изведнъж кривнаха вдясно към една малка къщичка. Баща ми отвори вратата. Вътре имаше дебела черна жена. Майка ми веднага взе да ме съблича, баща ми – да наглася мустаците си, брат ми – да си наглася косата, облякоха ми розовата рокля, оставиха ме сама, по-далече от тях и ми казаха:

– Усмихни се!

– Ама ми е студено! – промълвих.

– Усмихни се! – изкрещяха.

Усмихнах се някак между траканията на малката ми челюст.

– А да ѝ направим кок? – възкликна жената и погледна въпросително към майка ми.

– Да! – рече тя. – Аз не знам как. Направете ѝ кок!

Треперех от студ. Жената ме дърпаше и скубеше, слагаше фиби и ластици и накрая постави любимата ми червена панделка. Каза, че ще ме изложи на витрината. Това особено зарадва майка ми. Снимаха ме с кафяво мече. Намръщих се.

– Моето мече е зелено! – казах и смъмрих лелята.

– Е, хайде де! – през смях отговори тя.

Колко е нахална, си помислих. Имам си мече, моето мече е зелено, снимайте ме с него, си мислех, траках с челюсти и някак се усмихвах.

* * *

За щастие днес беше топло. Последният учебен ден за тази година. Групова снимка на целия клас. Дано успея да се снимам до учителката, мислех си. Успях. Това беше първата снимка, на която изглеждам като малка принцеса. Женствена, както днес не се чувствам. С дългата ми черна коса, пусната на гърба върху късата розова рокля. Това беше последния път, когато я носих.

Автобусът спря. Погледнах през прозореца. Оставаха още няколко спирки, а моята история за розовите неща в живота ми свършваше като конец от кълбо, което се разплита.

Розовото кълбо

Розовото кълбо се търкаляше по сивия бетон под краката ми, които се носеха над него и в които се галеше любимото ми сиво коте. Баба ме държеше в скута си. Беше поставила ръцете си върху моите. Държах иглите за плетене. Баба ме учеше да плета с розов конец от разплетена жилетка, която ми беше умаляла. Това трябва да бяха самите наченки на рециклирането. Баба имаше само една ръка. Дясната. Лявата загубила след войната.

Била само на пет години. Чула тик-так, тик-так… Часовниче! – щастливо си помислила. Бомбата избухнала в ръката ѝ.

Но баба беше много хубава. И татко така казваше. Въпреки че имаше само една ръка и само едно око. Другото ѝ беше стъклено. Оперирали я в Белград. Един ден дядо бил много болен и тя подготвяла коня, за да го отведе на лекар, но конят я ритнал с копито в лицето и окото ѝ изпаднало.

Но баба беше прекрасна. Живееше в малка каменна къщурка на хълма. На върха на този хълм имаше още еднo хълмче. Никога не се изкачих на него. И сега, години по-късно, ме хваща страх от мисълта за хълмчето. Мама ми каза, че Джеки, тяхното вярно куче, се е борило там с вампири. Джеки имал четири очи. Две истински и две магически, непосредствено над тях, като светли петна в козината. Затова виждал вампири.

Вампирите се движат със скоростта на светлината…
И все пак, крачат бавно по ръба на здрача.

Една нощ вампирите им дошли на вечеря. Баба, дядо и техните седем деца ядели боб. Вампирите им угасили газената лампа и им хвърляли миши изпражнения в боба. Скачали от единия до другия край на стаята и шумно кашляли. Дядо с клетви ги приканвал да се появят от плът и кръв, призовавал ги на двубой, но те се боели. Дядо бил селският стражар. Имал и пушка и силен кон. Но това не била причината, поради която вампирите така страхливо се оттеглили. Дядо бил този, който спрял воденичния камък с голи ръце. Жива сила не го може това, но дядо ми една нощ седял с мъжете от селото в мелницата, мълчал си и отпивал от ракията си. Докато всички крещели и се хвалели със своите мачо подвизи, дядо мълчаливо станал, приближил камъка, обхванал го с двете си ръце и го стиснал. Воденичният камък, въртян от силата на Крива река, спрял. Тогава всички млъкнали. Дядо пуснал камъка, плюл и си тръгнал, без да продума.

Но го хванала някаква болест. Бил на легло три години. Баба ми се грижела и ги къпела. И него, и седемте им деца. Без око и без ръка.

Но баба беше прекрасна. Имаше корем като хълмчето, на което живееше. Всяка сутрин баба правеше мекици, а аз ги делях с мишлето, което живееше зад печката. Сутрините при баба бяха вълшебни, както и баба, както и каменната къщурка, в която живееше. Подът беше от отъпкана пръст върху прогнили дъски. Под тях имаше бункер за съхранение. Там имаше запаси от брашно и сол. За всеки случай – казваше баба, в случай на война.

Имаше три стаи. На стените, които ги деляха, имаше по един прозорец, през който се виждаше от едната в другата стая. На другата стена имаше прозорец към коридора, а на третата – навън. А навън беше градинката с цветя. Баба имаше цветя, каквито никой нямаше. Имаше и собствен кладенец и градина, в която отглеждаше най-сладките тикви за печене, а тя ги приготвяше най-добре.

Леглата бяха походни. Метални рамки и пружина, върху която имаше дюшек и възглавници от сено, което баба от година на година сменяше, а добавяше и ароматни билки и чайове. Как само се сънуваше…

Баба останала без майка, когато била само на четири години. На баба ѝ починала и първата мъжка рожба, първият съпруг, двама синове близнаци, едва изгледала чичо ми. Една от дъщерите ѝ починала от болест, другата била убита. Баба претърпяла много загуби в живота си. И окото, и ръката, но не и нейното чувство за хумор. Само понякога говореше сама със себе си и плачеше.

Живееше сама в селото. През лятото дружеше само с манастирските котки и кучета. Зиме идваше при нас. Носеше ми набрани бадеми и мед, който сама събираше от пчелите, отглеждани в скалата на големия ѝ имот. Между нас, нейните внуци, тази скала беше известна под името „Седлото“. Ако ни хванеше, покатерени на нея, получавахме тъпо чукване по главата с единствения пръст на лявата ръка на баба, която след бомбата бе придобила формата на чук.

* * *

Когато баба идваше при нас, спеше в леглото ми. Беше необикновено спретната и чиста. Косата ѝ винаги беше на плитка, навита под бяла забрадка, върху която носеше още една шарена забрадка на главата. Баба ме прегръщаше и топлеше. Понякога ми разказваше приказки, най-често тази за келеша и царската дъщеря, но винаги заспиваше първа, пъхнала глава с мене под оранжевия губер, изтъкан лично от майка ми и донесен тук за чеиз.

Когато мен няма да ме има на Земята, мислех си, ще бъда там горе на небето, полегнала с баба на облаче, покрити с оранжевия губер. Тя ще ме прегръща и ще спи, изпускайки тези смешни пуфкания с уста, когато издишва. А аз ще се смея и ще си деля мекиците с мишлето, което живее зад печката.

Баба почина преди няколко години. Казаха ни, че сърцето ѝ отслабнало. Знаех, че един ден ще отстъпи. Бабиното сърце беше разбивано много пъти, лепеше го тя през годините, но въпреки това не издържа. Може би лепилото беше made in China. За спомен пазех само шнолата, която тя веднъж ми подари. Имаше едно по-голямо и едно по-малко сърце, едно до друго, като гушнати. Както аз и баба под губера. Сърцето ми и сърцето на баба, помислих, когато я видях.

Научих се да плета, но не изплетох никога нищо. Започвах и не завършвах. Научих се и да бродирам. Баба ми купи гоблен с папагали. Страхувам се да го завърша. Когато е готов, къде ще е баба да ѝ го покажа? Това може да боли премного.

Научих се и да меся. Веднъж. На Благовец. Качиха ме на столче, за да мога да достигам масата. Пъхнах си ръцете в дълбок съд с брашно. Мама ми слагаше топла вода, а баба ми изливаше захар върху ръцете. Баба опита от първата ми погача за Благовец. Със сигурност е била тук и за първите ми стъпки, и за моята първа проговорена дума и за моето първо зъбче, но знам, че не беше тук, когато вадих първия млечен зъб.

Люшках го къде с пръсти, къде с език, до безкрай. Висеше само на косъм, но се страхувах да го дръпна. Тогава татко дойде с конец в ръцете. Каза ми, че така се правело това и се усмихваше. Повярвах му. Позволих да върже конеца около зъбчето. Затвори очи, ми рече. Замижах. Чух едно „цак“. Отворих очи. Татко се смееше.

– Донеси хлебче – ми каза.

– Защо? – любопитно попитах и за първи път усетих кухината в устата ми. Баща ми прочете изражението на лицето ми.

– Хайде – рече, – кажи азбуката, да видим дали ще фъфлиш.

– абвгдежзийклмнопрстуфхцчшщъьюя!

– Браво! – засмя се той. – Тичай сега за хлебче!

Изтичах.

– Дъвчи го сега.

– Ама да не ме боли? – попитах.

– Няма да боли, дъвчи бавно, внимателно.

Дъвчех.

– Чакай! Не гълтай! – каза. – Изплюй го!

– Хм?! – повдигнах вежда.

– Да, да – ухилен ми каза той.

Плюх.

Пъхна ми зъба в хлебчето, стисна го хубаво и ми го подаде.

– Иди сега, хвърли го колкото можеш по-силно, да прехвърли къщата, та свраката да дойде след него. И ти ѝ кажи: „Сврако, сврако, ето ти костен, върни ми златен!“.

– Ама тате, аз не искам златен зъб! – възмутих се. – Ще съм като пират, не, не, като леля Душка ще бъда! – изхленчих. Баща ми се засмя.

– Глупаче, само така се казва, няма да ти донесе златен зъб!

Послушах го.

* * *

Автобусът спря. Жената, която приличаше на баба ми, слезе на гарата. Гледах я как си тръгва. Нещо ме болеше. В гърдите. Болеше. Но как може да боли празнина, се запитах.

превод от македонски Поли Муканова

 

Корица на Годишни времена от Юлияна Величковска„Годишни времена“ е роман, който не само може да се чете, но може и трябва да се преживее с всичките сетива и с всичките истерии и терапии на детството. Роман, който трябва да се прегърне като дете и в него едновременно да се търси и детето, и жената. И архетипът, и трипът, фолклора и рокендрола. Научете повече за книгата в сайта на издателство „Ерго“.

Коментари

коментара