Из „Пумпал“, брутална приказка от Владислав Тодоров

0
Фрагмент от „Пумпал“
Фрагмент от корицата на „Пумпал“, роман от Владислав Тодоров
(оригинална корица от Тео Ушев)

Владислав Тодоров е доктор на философските науки, преподава кино и литература в Пенсилванския университет. Първата му книга „Адамов комплекс“ излиза в София (1991). В САЩ издава втората си книга – „Червен квадрат, черен квадрат: Органон за революционно въображение“ (1995). Следват „Малък парадокс за театъра и други фигури на живота“ и „Хаотично махало: политическа публицистика“. Американските списания „Постмодерна култура“ и „Челси“ публикуват първите му белетристични опити. Автор е на два екранизирани романа – „Дзифт“ и „Цинкограф“ с филмово заглавие „Цветът на хамелеона“.

Владислав Тодоров

Из „Пумпал“

откъс

 

По пътя

Хипнотична пустош. Слънцето прежуряше. Вятър не повяваше. Героите се влачеха по прашен път.

– Да намерим дърво. Да се скрием от слънцето.

– Кожата ми гори – оплака се Криптон. – Тая конопена дрипа хапе и лази по мене като мравуняк.

– Хленчиш.

– Моля те, сестрице, изгорях, пресъхнах, костите ми се измятат, катастрофирам…

– Добре, но само ще ме слушаш.

– Нали това правя.

Приседнаха в основата на стара смокиня.

– Имам едно желание – промълви Криптон, оглеждайки закачливо Гаргара.

– Вече?

– Ти ми го внуши.

– Какво е то?

– Да напиша нещо върху теб. Имаш пергаментова кожа. Цялата е изписана с какво ли не.

– С какво ще пишеш?

– С игла и мъстило. Някоя от твоите пънкарски игли ще свърши работа. Мъстило ще направим от ръжда или плесен.

– Това добре, но имаш ли свои думи да напишеш?

– Не. Само чужди. По призвание съм преписвач.

– Нямаш, защото си бездарен, а си бездарен не защото преписваш, а защото си безсмъртен. Ако смъртта ти диша във врата, ще получиш вдъхновение.

Криптон се обиди и така обиден остана до падането на нощта. Качиха се да нощуват в короната на старата смокиня под звездния купол на небето.

– Разкажи ми нещо лично, някаква историйка за заспиване – подкани го Гаргара.

– Нямам нищо лично.

– Дай някой сън тогава. Не сънуваш ли?

– Не, имам само едно съновидение, което свършва все на същото място. Отломка от простосмъртните ми дни. Забило се е като треска в душата ми. Като тръгне да излиза, я кара да кърви и да стене.

– Разкажи го на глас. Така ще го забравиш завинаги.

Криптон се нагласи удобно в чатала на дървото и заразказва:

– Бездънно. Хладно и влажно. Мръсно зелени стени отразяват мрака. Олющена мазилка. Нисък бетонен таван. Сякаш нарочно спуснат. Стоя прав. Не помръдвам. Метална маса. Неръждаема. Леденостудена. Мога да мина под нея. Толкова съм малък. Струя светлина пада върху тяло, поставено на масата. Точно пред мен. Надигам се на пръсти, за да го разгледам. Вглеждам се. Мъртвешки бледа човешка глава. Бръсната. Груб хирургически шев опасва темето. Вдигам ръка. Закачам конеца с клечката. Шевът се разшива. Вдигам поглед и се събуждам.

Ужасът ме спира да видя лицето.

– Това си е чиста проба кошмар. Днес ти направи добро, Криптоне. Това ще промени съня ти.

– Как така?

– Ами така. Човек сънува чувствата на другите към него. В това се състои сънотворната сила на Другия човек. Сега, ако заспиш, ще сънуваш хубав сън, обещавам.

– Умирам за сън.

Криптон се настани удобно в чатала на дървото и затвори очи. Мина време, в което Гаргара го гледаше, защото не вярваше, че е заспал.

– Имам нещо да те питам – промълви той, без да отваря очи. – Една мисъл ми разваля съня.

– Питай.

– Загубихме нарочно, нали? – Криптон направи пауза и повтори настоятелно: – Нали?

– Откъде-накъде… – възмути се Гаргара, но той я прекъсна.

– И защо изобщо ни трябваше да залагаме? За пари? Не мисля! На нас пари не ни трябват. Никому не трябват. Това, което в този свят се купува с пари, за нищо не струва. Цялата работа си беше една галимация, едно добре обмислено ужилване от твоя

страна.

– Ау! – възкликна изумена Гаргара.

– Ти намери начин да ме накараш да си загубя скафандъра, за да ме жули слънцето, да ме шиба вятърът, да ми се разкатае клетката.

– И защо ми е да те жиля така?

– За да ми вземеш безсмъртието.

– За какво ми е твоето безсмъртие? Та то за нищо не става освен за размножаване на книги. Ти сам си даде скафандъра. Никой не ти го взе насила.

– Ти знаеше какво ще стане от самото начало. Ти ме предвиди. – Криптон продължи да говори безстрастно, със затворени очи: – Има план. В него ти играеш роля, която знаеш. А аз – която не знам. В това се състои коварството.

– Коварство! – изуми се Гаргара. – Забрави да прибавиш „женско“.

– Ще дойде време и скритото ще се разкрие.

– Спи. Не бъди нелеп. Скритото ще се разкрие и без да го искаш.

Гаргара се закачи за дебел клон с помощта на тирантите си, увисна на него, залюля се и заспа.

Криптон прекара нощта със стиснати очи и свито сърце.

Урановото дефиле

Двамата вървяха, без да спират, вече цял ден. Следваха път, целия разровен от попови прасета мутанти с грамадни зурли и бивници. Пътят пресичаше Урановото дефиле и водеше оттатък Плешивата планина към земята на ватузите.

Двамата спътници минаваха през махали, пещери и забои, пълни с изтерзан народ, който разфасоваше скрап. Тези земи се населяваха основно от вироглави индивиди и малоумни тълпи.

– Човекът не радва окото – констатира с печал Криптон.

– На този полуостров вършеят комбайнери на органи.

Човекът е разграбен!

– Тоя конкретно народ го няма никъде възпят – отбеляза той.

– Въображението не стига дотук, затова го няма – обясни Гаргара. – Трябва на крака да дойдеш, за да ги видиш. Легендата говори, че тоя народ произхожда от някогашната преяла с власт и продоволствия върхушка. Една нощ обаче ги обръснали до кожа, нощта на „дългите бръсначи“. Отсекли им езиците, тези пъргави опашки на Лъжата. Носовете и ушите също отишли под ножа. После ги разселили тук из пещерите и пустеещите мини на Урановото дефиле, пожизнено заплюти.

Мъжете, кривокраки и чорлави, парадираха с импланти, полови и всякакви други, масова ширпотреба, нищо забележително. Жените обаче стряскаха с вида си. Всички бяха в еднакво напреднала бременност, нагиздени и начервени, леко кривогледи и кичозни като абитуриентки от двайсет и първото столетие.

– Тук всяка жена е бременна – смая се Криптон и възкликна: – Абсурд!

– Блъф.

– Тази работа не се блъфира.

– Според Вселенското географско дружество става дума за случай на масова фиктивна бременност – обясни Гаргара.

– Защо им е на жените да блъфират?

– Не го правят съзнателно. Природата им го иска, без да го получава.

– Странна ялова страна. Полови импланти и кореми, пълни с въздух. Панаир на безплодието.

Пътят ги доведе до стара римска стена насред постиндустриална джунгла, на която бяха налепени обяви и рекламни плакати за импланти и тям подобна полова галантерия. Гарвани кобно грачеха, кацнали отгоре на стената. В подножието ѝ се въргаляше скелет на неподкован пегас, който се беше пребил в опита си да я прескочи.

Спастична кашлица мъчеше Криптон.

– Едва дишам – каза той, давейки се. – Въздухът люти и пари. Направо дере, сякаш има нокти.

– Свиквай! – отсече немилостиво Гаргара. – Няма кой да ти смени въздуха.

Спряха се пред футуристичен плакат и се зазяпаха в него. „Психотронни знамения“ щяха да бъдат изнесени от знахар на име Йоцо във Фермата за вечнозелени пенсионери.

– Ще се проведе по време на еклипса – отбеляза Криптон, посочвайки времето, указано на плаката, – събитието трябва да започва.

Двамата обиколиха с поглед небето. Навън притъмняваше. Луната скриваше слънцето.

– Става, как да кажа, ъъъ, знаменателно. – Гаргара изкриви лицето си.

– Що за място е тази ферма?

– За полово състоятелни пенсионери и заможни знаменитости. Подменят им всичко, флуиди, жлези и органи. Държат ги в състояние на трепетна възбуда на базата на сладък живот и хормонален кипеж.

– Как е въздухът там?

– Омаен. Фермата разполага с камера на дружелюбието.

– Отиваме да дишаме! – Криптон отсече решително, отпори плаката и го нави на руло. – Умът се храни с кислород.


Корица на „Пумпал“, от Владислав Тодоров„Пумпал“ е брутална приказка, в която смешното спъва страшното, иронията разваля магиите, абсурдът добива желязна логика, а езикът издевателства с чудото на творението, наречено човек. Действието безогледно ни захвърля в незнайното бъдеще, в предела на човешката история, където в утробата на мрака се крие щастливият край. Целия роман в сайта на издателство „Колибри“.

Коментари

коментара