От малка мразя биология и химия, от Йордана Николова (разказ)

0
Снимка на Йордана Николова
Йордана Николова

 

Отговорен редактор за публикацията: Богдана Тепавичарова

 

 

Йордана Николова

От малка мразя биология и химия

разказ

 

Още от училище намразих биологията и химията, но и винаги съм искала да бъда полезна на обществото, да помогна светът да стане по-добър, да помогна на страната си в тежките времена, но тъй като не можех да се сражавам по бойните полета реших, че мога да помагам на тези, които го правеха, като се опитвах да превържа вече нелекуващата се рана, скрепя рушащата се надежда или просто успокоя болката на някое малко дете, останало само. Доста е трудна тази професия, не отричам, и малко хора биха се обрекли на такава служба, но наистина много ми се искаше да не съм поредният търговец на лоени свещи или да работя в месарския магазин на чичо. Пожелах си, когато настъпи последният ми час, да затворя очи спокойна и да знам, че много хора и в бъдеще ще си спомнят какво съм направила за тях и че са живи благодарение на мен. Така щях да бъда умиротворена и да знам, че многобройните безсънни нощи, преживени в страх от идващото, прекалено дългият глад и огромната умора и тежест са си стрували в замяна на многобройните усмивки на ранените войници, малките дечица и обикновените хора. Ето заради това реших да стана лекар и отидох да уча в Германия. Майка ми и баща ми бяха много щастливи от този факт, защото знам, винаги са го желали. А аз не исках да отивам там, защото беше война, кръв, миризми, не бях свикнала, но когато видях усмивките им, огромната радост в очите им, реших, че няма връщане, и ако ще и небето да падне, ще стана лекар.

Още си спомням заминаването си, железницата беше нова, беше много оживено, прекалено много хора на едно място, прекалено много вълнения, предизвикващи паника. Спомням си и очите на майка ми, бяха пълни със сълзи, не съм сигурна дали от щастие, че заминавам, или защото я беше страх от това какво ще се случи. Няма значение, влакът тръгна, а последният ми спомен от България беше силният звук от свирката му и измъчените, махащи ръце на родителите ми и на много други хора. Често, когато не можех да заспя, си спомнях този момент, често си мислех какво ли правят двамата стари учители, научили ме на толкова много неща, често изпращах телеграми, но рядко получавах отговори.

* * *

Много исках да се прибера у дома, в моята страна, да чувам как се говори на български, да вървя по познатите пътища, да ми мирише на българско, да го усещам с всяка възможна част от себе си. Нямах търпение железницата да спре в Пловдив и да видя кой ще ме посрещне… имаше доста път и се чудех каква ли ще е България след цели пет години, как е понесла, и този път, огромния плесник, получен заради глупостта на управниците. Как ли са го понесли родителите ми, приятелите ми? Живи ли са, здрави ли са, кой ги знае? Ще ме познаят ли? Толкова много въпроси имах, но си мислех, че и те ще имат. Как е било там? Изучила ли съм се добре? Как съм преживявала – трудно ли, лесно ли? Дали щях да мога да им разкажа всичко? За целия ад, който беше там… мислех, че трябва да го запазя за себе си и да разказвам само за хубавите неща. Спомнях си онзи гаден шофьор, който ми изби зъбите още на третия ден от престоя ми в Германия. Долният нещастник, който искаше да платя тройно за услугата, какви шамари изядох… но бях права, колкото пишеше на табелката, толкова трябваше да му дам, а не повече. Няма значение, от онази нощ си спомням само тежките капки дъжд, които ме събудиха докато лежах на пътя, припаднала от силната му плесница. Спомням си безсънните нощи, който прекарах в учене за поредния ненужен изпит, не исках, но го правех, защото само при мисълта, че ще ме скъсат, моментално виждах пред себе си разочарованите си родители и огромната тъга в очите им. Обсебваше ме мисълта с какви мъки са събрали пари, какви лишения са търпели, за да мога да дойда тук. Мислех си, че няма да успея, няма да успея да се справя с този натиск, всичко ме убиваше, но и всяка мисъл за различното ми даваше сила да продължа, но какво щеше да бъде различно? Исках просто да затворя очи и да не ги отворя повече, да се върна в детството си, в дома си, да не виждам повече никога, това което гледах тук. Да затварям очи нощем и да не виждам отчаяния вик за помощ в погледа на войниците, пленени от германците, да не чувам силните викове на беззащитните хора, които никой не чуваше, а и да чуваше, не се интересуваше.

* * *

Не стигаха уморителните изпити, а и ме накараха да отида на практика в концлагера Аушвиц и да помагам на доктор Менгеле. Беше привлекателен мъж, спретнат, личеше си, че е аристократ. Носеше камшик за езда в ръка, безупречно чиста униформа и лъснати ботуши. Честно казано, се мислеше за забавен, заедно с преподаването разказваше расистки вицове. Затворниците в лагера го наричаха „ангела на смъртта“. Той като че ли беше безчувствен, изпращаше невинните хора на смърт, избираше кой да отиде в камерата, кой да се премести в друг лагер и кой да легне на операционната му маса. Правеше го с такава лекота и ги гледаше в очите. Тези, които оставяше, за да прави експерименти с тях, бяха най-големите нещастници на този свят. Още първия ден след като отидох, той ме накара да му помогна да завърже един пленник за операционната маса, а горкият човек нямаше сили дори да се съпротивлява. Докторът ми каза, че ще правим поливки. Първо изстудихме „пациента“ – той го съблече напълно гол и започна да го залива с толкова студена вода, че устата му посиня, но Менгеле продължи. След като установи, че е достатъчно изстуден, ми нареди да взема кофата с кипяща вода от левия ъгъл и да започна да обливам човека в областта на червата, стомаха и пикочния мехур. Не можех да го направя, беше нечовешко, но ако се бях противопоставила, щях да стана доктор на куково лято. Започнах да го поливам, а водата кипеше по залепналия за гърба му корем. Той викаше, а докторът се забавляваше. След около минута, човекът почина, с него си отиде и част от мен.

Доктор Менгеле правеше много експерименти, а аз му помагах главно за хипотермичните нагревки, а в останалото време помагах на доктор Херта Оберхаузер. Тя беше по-свирепа и от него. Изследванията ѝ бяха насочени главно към действието на отровите върху деца. Тя ги инжектираше с отрова, докато още бяха в съзнание, ампутираше крайниците им и вадеше жизнено важни органи.

Освен „поливки“ с доктор Менгеле провеждахме и „горещи вани“. Те също бяха свързани с реанимация на замръзнали. Слагахме „пациентите“ във вана с топла вода, температурата на която постепенно се увеличаваше. Когато станеше прекалено висока, хората често умираха от шок. Докторът казваше, че този метод доказва как при точно определена максимална температура процедурата ще бъде успешна. Господи, как викаха тези хора, как почервеняваше кожата им, в очите им виждах колко много ги боли, а можех да им помогна, но просто не го правех. Чувствах се ужасно, като най-големия егоист, но наистина нямах избор. Простете ми!

Имаше още една процедура, той я наричаше „слънчева лампа“. Казваше, че това съчетание от глупави думи му напомня за мен. Не го разбирах. Експериментът се състоеше в това пациентите да замръзнат, но не до смърт. После ги поставяхме под лампа, която ги нагряваше до изключително висока температура. Спомням си, имаше един младеж с прекрасни сини очи, дълбоки като Марица, той се съживи. Силен момък, който все пак изгуби живота си, защото безмилостният доктор повтори процедурата.

* * *

Влакът спря. Изведнъж тишината беше нарушена от многобройните развълнувани гласове. Домогнах се до изхода и усетих, че вече съм в България. Слънцето светеше силно и се отразяваше от ламаринения покрив на гарата. Започнах да се оглеждам, но не можех да видя нищо освен хората, които изникваха и отиваха някъде с такава сила, че паднах на земята. В следващия момент усетих как някой ме повдига и се смее зад гърба ми. Това беше старият ми баща, усмихнат до уши. Аз не знаех какво да кажа и за това просто го прегърнах, толкова силно, колкото можех. Видях и майка си, която изглеждаше още по-щастлива. Колко радост струеше от мен в този момент, как ми се искаше никога да не свършва. Добре изглеждаха, както ги помнех, но малко поостарели. Нямах търпение да видя всички останали, да видя дома. Не мога да опиша с думи колко скъп ми беше този ден. Чувствах се сякаш тук не е имало война, а само празници и веселие, но много скоро разбрах, че голямо бедствие беше връхлетяло страната ми. Държах да видя всичко, да разбера подробностите.

Докато се прибирахме към Перущица, наблюдавах останалото след бомбардировките около Пловдив. В училището, където родителите ми работеха, се бяха наместили немските войници, дошли в подкрепа на страната ни. Баща ми каза, че преподавал уроци на полянката до църквата. Разказаха ми за тежките дажби, които отделяли в помощ на германците, как дядо заклал прасето Гинка през нощта, за да сме имали какво да ядем и как всички съседи правели скривалища за храната си.

Когато влязохме в града, с огромен ужас забелязах, че частта, в която живееше чичо, е изцяло разрушена. Всичките трийсет къщи в махалата липсваха, имаше само извисяващите се греди. Не можех да го възприема. Той добре ли беше? А малката ми братовчедка? Мама ме погледна и каза, че през една нощ, преди повече от година, бай Никола отишъл до тоалетната, и за да намери пътя, взел фенерче. За съжаление английските бомбардировачи забелязали светлината. Не казах нищо, нямаше и какво да направя, за да помогна. По време на войната това беше нещо съвсем нормално или аз бях станала прекалено безчувствена. Майка ми продължи да разказва, че на няколко сантиметра от дядо паднал шрапнел от бомбата и за малко не го убил. Каза ми и за полицейския час, наложен от немците, чрез заплаха, че човек, хванат навън след осем часа, е бъдещ затворник, за забраната да се слуша радио, за да не се научават новините от Русия, за затъмнението, което са накарали да направят, като сложили черни книги по прозорците, за да не се пропуска никаква светлина. Баща ми е бил в запас, цяла година във въздушната армия – отишъл в Гърция да брани безумните идеи на тези болни умове. Слава на Бога, нищо му нямаше.

Когато стигнахме до къщата на дядо, ме очакваше още една изненада. Тя беше най-красивата в града – бяла със слюдни малки камъчета, които нощем, особено лятото, блещукаха като светулки. Но светлината беше против законите, особено през нощта, и татко беше боядисал фасадата в розово. Когатo седнахме на масата не видях това, което ми се искаше. Дядо беше голям чорбаджия, поне в Перущица. Винаги е имало каквото поискаш на неговата трапеза. Сега пак беше… достатъчно да се нахраня, но настъпващият глад се усещаше. Разбрах, че е въведена купонната система, а хлябът се давал на пергаментна хартия, по 330 гр. на семейство.

Говорехме си толкова много, толкова се смяхме, какви красиви моменти изживях тогава, не бих ги заменилa за нищо на света. Разпитваха ме, как да не ме разпитваха. С каква радост гледаха, когато им разказвах за нещата, които съм научила и видяла в Германия, а когато казвах, че по-хубаво от България няма, по-красива природа и пейзажи не се срещат никъде, дядо много се радваше. Разказах им всичко полезно и красиво от чужбина, но не им казах за ненормалните доктори и извращенията им, не им споменах за нахалния шофьор и за мизерията.

* * *

На сутринта, след като станах, много други неща ми направиха впечатление. Забелязах, че някой се беше нанесъл в дюкяна ни. Канцеларията на ТКЗС се беше разположила там. Комунистите бяха дошли на власт – бедствие или радост бе това?

Щях да припадна, когато отидох до къщата на Калоян и Асен. Комунистите имали зъб на баща им и ги убили, за да си разчистят сметките – тях и още двайсет млади момчета. Разправят, че партизаните слезли от планината и натворили тази бъркотия. За едни хора тази война свърши добре, даже много добре, за други не чак толкова или изобщо.

* * *

Излязох навън, за да се порадвам на слънцето, и когато стигнах на полето, долу, към Кричим, видях как една майка, с трите си малки дечица, обикаляше и ровеше в пръста, за да намери нещо, с което да ги нахрани. С какво бяха виновни тези малки деца, само защото Версайският договор трябваше да бъде нарушен.


Йордана Николова е завършила бакалавърска степен „Археология“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. В момента продължава образованието си в магистратура по същата специалност. Интересите ѝ са в областта на средновековната нумизматика.

Коментари

коментара