Краят на света и след това, от Даниела Богоева-Гюргакова (разказ)

0

Краят на света и след това, от Даниела Богоева-Гюрганова

Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)

 

 

Даниела Богоева-Гюргакова

Краят на света и след това

разказ

 

Тя вървеше с наведена глава. Чувстваше се ужасно уморена, едва влачеше краката си, всичко я болеше. От време на време вдигаше поглед, за да види близките си – майка си, баща си, брат си. Те вървяха край нея, също уморени и свели глави. От колко време бяха на път? Не знаеше. Знаеше само едно: трябваше да стигнат до езерото. Без вода щяха да умрат. Сестрите ѝ бяха останали далеч назад, паднали от жажда, изтощени, неспособни да продължат.

Беше уплашена от случващото се. Един ден нещо проряза небето, оставяйки след себе си дълга, сияйна опашка, малко след това се чу оглушителен гръм, много по-силен от всички бури, които беше преживяла, след което ослепителна светлина се издигна нагоре като гигантска планина. От този миг всичко започна да се променя с шеметна бързина.

Най-напред се подпали гората. Гъстата, неизбродима гора с хубавите високи дървета, където тя, брат ѝ и сестрите ѝ бяха тичали като малки.

За пръв път видя толкова много смърт. Всичко се осея с труповете на онези, които живееха в гората. Никой не беше пощаден, никой не оцеля. Малки и големи в един момент бяха застигнати от огромните пламъци, които хищно ги погълнаха.

Пожарите се разрастваха бързо, въздухът се нажежаваше, небето ставаше все по-тъмно и гигантски черни облаци прииждаха отвсякъде, скривайки слънцето. След известно време започна осезателно да притъмнява, а въздухът се изпълни с множество сиви парченца пепел и ситни сажди, по-леки от перца, които лютяха на очите, влизаха през ноздрите, лепнеха по гърлото и причиняваха кашлица. Накъдето и да завъртеше глава, спасение от сивите парченца нямаше. Те се рееха надолу, сетне тихо падаха и покриваха с дебел, мек слой всичко: земята, дърветата, водата. Дори и близкото езеро. В един момент то просто изчезна. Тогава баща им ги поведе на път. Трябваше да идат при другото езеро. Всички знаеха – без вода не можеше да се живее.

Колко време бяха вървели до там? Тя не можеше да прецени. Знаеше само, че е дълго. Пътят беше тежък. Слънцето така и не се показа, небето ставаше все по-тъмно, а с тъмата дойде и студът. До този момент тя не беше познала това усещане: цялото ти тяло да изстине, да ти е трудно да се движиш, краката ти изведнъж да натежат, когато сутрин се събудиш, да усещаш всеки мускул корав и болезнен. Да, утрините бяха най-тежки. Всъщност утрини нямаше, тъй като нямаше и слънце. След няколко часа сън обездвиженото тяло още повече се охлаждаше, краката отказваха да слушат и трябваше страхотно усилие, за да ги раздвижиш. Тръгваха отново на път, мракът все така им беше спътник, а не след дълго към него се присъедини и гладът. Нямаше нищо, което да става за ядене, тъй като сипещите се от небето пепел и сажди покриваха всичко. Насилваше се да преглътне някой откъснат по път плод, но вкусът беше гаден, хапките засядаха на гърлото.

Въздухът ставаше все по-труден за дишане. Обгаряше носа и устата, тежеше в гърдите, миришеше лошо. Помнеше как преди време се беше натъкнала на гнездо с изпочупени яйца. От слънцето бяха започнали да миришат остро. На същото миришеше и сега.

Тъмата, студът и гладът скоро се сдобиха с още един помощник: хищниците. Те изскачаха неочаквано отвсякъде. Макар и слаби, някои полузадушени от ставащия все по-труден за дишане въздух, те нападаха, водени от първичния си инстинкт за оцеляване. А как да избягаш от хищник, когато едва вървиш, когато краката ти тежат, когато тялото ти е отмаляло от глад и умора? Баща ѝ и брат ѝ ги пазеха. Те бяха силни и все още не се бяха предали на отчаянието. Когато едно от онези ужасни създания скочи върху сестра ѝ и захапа крака ѝ, брат ѝ яростно се беше нахвърлил върху нападателя, пробождайки гърлото му.

Сестра ѝ не можа да продължи дълго с тях. Раненият крак ѝ пречеше да върви, тя куцаше последна, клатейки едрото си тяло насам-натам. В един момент се наложи да я оставят. Докато се отдалечаваха по пътя, тя многократно извръща глава да погледне назад към сестра си, легнала под голямо криво дърво. Чуваше стоновете ѝ – от болка, от страх, от мъката по изоставянето.

Когато стигнаха езерото, малката надежда за избавление угасна: то беше изчезнало. Огромно пространство, покрито с черна, лепкава кал. По бреговете му имаше купища трупове, повечето нагризани от хищниците. Някои до такава степен бяха покрити с пепел, че едва се виждаха. От другата страна на езерото планината беше избухнала и плюеше ядно към небето огнени, оранжеви пръски.

Баща ѝ ги поведе към друго езеро.

Мракът все така обгръщаше всичко. Гладът се обаждаше по-силно от всякога. Тя копнееше за някой вкусен плод, щеше да го преглътне дори да беше овалян в пепел, но такъв нямаше. Опитаха се да потърсят сладки корени, ровеха в черната земя, покрита с въздебел слой сажди, но почти нищо не намираха.

Скоро двете ѝ сестри, напълно изтощени от глад и жажда, паднаха и не можаха да станат. Продължиха без тях. Сърцето ѝ беше пълно с ужас и страх. Поглеждаше към черното небе, което все така не спираше да ръси сажди и пепел, оглеждаше мрака наоколо, потръпваше от студ, провлачваше болящите си, уморени крака и тихо проплакваше.

Стигнаха до езерото. Водата беше намаляла, но я имаше. Тя тръгна към брега. Направи няколко крачки и изведнъж земята под нея пропадна, кракът ѝ се огъна настрани и нещо в него изхрущя. От гърлото ѝ се откъсна силен, болезнен стон. Направи опит да се изправи, но не можа. Беше цялата затънала в меката, лепкава почва. Спомни си за онези дребни животинчета, които живееха по бреговете на тяхното езеро. Те копаеха мрежа от тунели под земята, правейки повърхността ѝ неустойчива и лесна за пропадане.

Беше така уморена. Реши да си почине малко и после отново да опита да се измъкне. Затвори очи. Повече не ги отвори.

* * *

– Професор Нилсън, елате! – Младото момче развълнувано размахваше археологическа четка в ръка. – Разкопахме целия скелет. Единият преден крак на трицератопса е бил счупен. По запазените в седиментната скала следи можем да заключим, че животното е пропаднало в дупка. Вероятно почвата е била неустойчива, тук е имало езеро. Наличието на амонити и белемнити го потвърждава.


Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането:

Rating: 4.4. From 41 votes.
Please wait...

Коментари

коментара