Поредно отлагане, от Невена Елисеева (разказ)

1

Поредно отлагане, от Невена Елисеева (разказ)

Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)

 

 

Невена Елисеева

Поредно отлагане

разказ

 
Краят на света дойде една сутрин около девет. Мислеше да се появи в седем, преди човечеството да хукне да оползотворява последния си ден в таблици, компютри и сметки. Обаче часовникът му изоставаше вече над две хиляди години и тази сутрин той отново закъсня. Случайно или не предната вечер го беше сварила в едно китно селце, където спокойно допи виното си някъде към четири сутринта, удобно полегнал на изтривалката и завит с една карирана покривка, която беше свил от простора. После заспа, за да се събуди с усещането, че се е успал. Огледа се и установи, че се намира на входа на малък хотел с осигурена закуска, ютия и сешоар. Плати за стая и се качи да се изкъпе. Мислеше си, че не бива да започва делото си мръсен, но всъщност просто отлагаше началото му.

Краят на света слезе, поръча си двойно кафе и с досада заскуба дясната си вежда. Правеше го винаги, когато беше нервен, а винаги беше нервен, когато трябваше да работи. Никак не му се занимаваше точно днес. Би предпочел да продължи да си пийва от домашното вино на съдържателката – тя междувпрочем се казваше Жужа, което Краят на света знаеше много добре, но мързелът му не позволяваше на ума му да изравя подобни подробности. Днес наистина го чакаше много работа. Животът трябваше да бъде угасен методично, а това отнемаше време. Ама сам съм си виновен – помисли си, – като все го отлагам и хората нароиха толкова боклуци за унищожение. Беше проявявал каква ли не изобретателност – беше бърникал в календари и часовници, беше размествал карти на гадателки и планети в умалени модели, дори му се беше наложило да пренаписва онази дебела книга с анекдоти, която хората наричаха Библия, та да оправдае някак закъснението си. А истината беше проста – удобната люлка на безсмъртието беше накарала някога пресния му мозък да изгние и да се разкашка като презряла мушмула, а волята за действие да се изпари като капка евтин алкохол на слънце. За капак на всичко той самият се беше превърнал в едно доста безинтересно на вид и звук човече и почти никой не го заговаряше. Което го устройваше напълно, защото всъщност и на него хората отдавна му бяха досадили.

Обаче тая работа трябваше някак да се свърши, а за съжаление, когато го беше създавал, Господ съвсем мъдро беше преценил, че един екземпляр е достатъчен.

Краят на света въздъхна, допи кафето, поклати отрицатено глава към Жужа, която обнадеждено му предложи второ, и се изправи. Първо изключи хладилника. Сетне счупи прозорците и изхвърли всичката храна и покривки от прашния склад на поляната. Излезе навън и запали купчината картофи, суджуци и – от това го заболя – тубите домашно вино и с досада ги загледа как горят. Ама и тоя Господ – помисли си, – хубаво им даде огъня, а не им показа как да контролират силата му. Сега има да ги чакам два часа тия вехтории. А може би им беше показал, но хората нали все си казваха, че някой ден ще умрат и за какво са им пък тия нови знания. Стигаха им сметките на работа, в края на месеца, по време на почивката. Така де, когато Краят на света дойдеше, какво значение имаше кой за колко време ще изгори?

Краят на света провлачи краката си обратно към кръчмата, където имаше още куп неща за изгаряне. После щеше да поеме на изток към други къщи, кръчми, хотели и учреждения, за да продължи светлото си – буквално – дело. Подозираше, че отново най-трудно ще е с човеците. Нямаше никакъв признак, по който да разпознае тези, чиято плът щеше да изгори, и да ги отдели от тези, които Господ чакаше за новото си Начало. Беше го създал много кипричко, този път момиченце, с везани корделки, розови плитчици и усмихнато личице. От има-няма стотина години чакаше Края на света да му освободи пътя да пусне новото си отроче – съвсем като всички горди родители, които много държат да покажат поредното парче месо на целия свят. Краят на времето изсумтя. Беше му писнало от капризи. Сега имаше да се бъхта поне шест часа, и то без да брои часовата разлика, и след някое друго хилядолетие на Господ сигурно пак щеше да му щукне, че нещо се е объркало, и ще хукне да създава нови начала. Уж го уверяваше, че този път е постигнал съвършенство и било за последно, но той все така казваше и Краят на Света вече не му вярваше. Беше убеден, че Господ просто го използва, за да си играе, но какво да се прави. Може да се опита да изврънка един женски Край на Света, та да си има компания, помисли си, но тази надежда беше твърде вяла и бързо изчезна между картофените обелки.

Трясна празната чаша и излезе от другата страна на кръчмата, където бяха натрупани цепеници. Реши да продължи с тях, можеше да има късмет и вятърът да духне огъня към къщите, та да му спести малко работа. Запали цигара, провеси я под долната си устна и пак се заигра с веждата си, докато чакаше жарта да падне върху дървата. Наистина много го мързеше.

През това време Жужа се двоумеше дали да звъни в полицията, или да перне поредния перко с чугунения тиган. Вече трети път идваха такива ненормалници с физиономии на мъченици, напиваха се и сутринта започваха да трошат наоколо. Изглеждаха различно, но се държаха еднакво – бавни, тежки движения, все едно имат някаква непосилна задача. Скръбни физиономиии – като лекар, който бие инжекция на уплашено дете, – не искам да те боли, ама трябва. Жужа не разбираше много от психология, но започваше да ѝ се струва, че тая порода перковци са всичките еднакви в същината си. Беше ѝ писнало да се разправя с тях и да им плаща поразиите – те всичките изчезваха след погрома и никой не ѝ беше възстановил щетите. Едвам изкретваше всеки месец да си плати смеките.

Жужа понякога дори се молеше да идва тоя пуст Край на Света, дето толкова се говори за него, та да се приключи с цялата неразбория. Явно и днес нямаше да е. С въздишка взе тигана и се затътри към купчината дърва.


Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането:

Rating: 3.6. From 18 votes.
Please wait...

Коментари

коментара

1 коментар

  1. Вторият ми любимец дотук. Особено много се смях, когато стигнах до финала и се върнах да препрочета заглавието. :D

Comments are closed.