Красотата на края, от Калоян Захариев (разказ)

0

Красотата на края, от Калоян Захариев (разказ)

Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)

 

 

Калоян Захариев

Красотата на края

разказ

 

Светът умира красиво.

Това си помисли Мария, докато гледаше небето. По безкрайната синева се извиваха безброй златисти нишки, които оставяха след себе си бели опашки. Изглеждаха като нарисувани от дете великан.

– Наистина е красиво – каза тя и отмести от лицето си кестеняв кичур, подхванат от вятъра.

Капитанът, който стискаше волана на джипа с побелели ръце, не откъсваше очи от прашния път. Огромната машина ревеше на предела на възможностите си, отмятайки километри и километри от прашния еднообразен пустинен пейзаж. Мощният радио-скенер най-накрая намери работеща честота и в кабината се разнесе равен глас.

„Отломък удари Санкт Петербург според очакванията. Градът е унищожен – съобщи равен и уморен глас, приглушен от хилядите километри разстояние. – Друг отломък от кометата Кристофър-Лойд се е насочил към Лондон. Очаква се контакт с повърхността до 25 минути. Дотогава Радио BBC ще предава за вас и нека Бог да се смили над всички.“

Мария въздъхна и пак вдигна поглед към огряното в златисто сияние небе. Винаги беше смятала, че светът ще загине от ръката на най-невъздържания си обитател – човека. Не съжаляваше. Този край беше за предпочитане. Поне бе красив. Тя бръкна в чантата си и извади два блистера хапчета.

– Взех ги от болницата – каза тя и подаде единия на мълчаливия военен. – Ще ни приспят. Нищо няма да усетим.

Без да откъсва очи от пустинния път, той изтръгна чантата от ръката ѝ и я хвърли навън.

– Божичко, какво правиш? – кресна тя. – Нямам други!

– Млъкни и ме остави да карам!

– Искам аз да реша кога ще умра, а не някаква си тъпа комета!

– Няма да умреш.

– Но…

– КАЗАХ НЯМА ДА УМРЕШ!!! – Той едва сега я погледна. Сложи ръка на издутия ѝ корем и мускулите по челюстта му се отпуснаха. – Никой от вас двамата няма да умре. Обещавам.

Високата метална ограда изглеждаше не на място сред пустинята. На пустия портал стояха табели с предупредителни надписи – „Внимание, влизането забранено“, „Стреля се без предупреждение“, „Военен обект“. В железобетонният пропускателен пункт нямаше никой. Двата танка до него приличаха на мъртви железни чудовища, вирнали дула към златистото небе.

– Дръж се!

Джипът помете железния вратник. Пръснаха искри. Машината мина на зиг-заг през бетонните заграждения и се понесе отново през пустинята.

– Къде сме? – попита Мария и се заозърта към изоставащия назад пуст пропускателен пункт.

– На място, което не съществува.

Той погледна часовника си и натисна газта до ламарината. Двигателят на джипа зави като ранено животно. По таблото му замигаха предупредителни датчици, но офицерът не им обърна внимание. Оставаха му само двадесет минути. Хангарите се появиха след десет. Бяха десетки, построени в спретнати редици насред пустинята. Отвъд тях се виждаше малко градче, скрито в маранята. Джипът се разтърси и Мария вкопчи пръсти в таблото. Едва сега осъзна, че под тях вече има път… не, не път, а най-голямата писта, която някога беше виждала. Широка поне километър и дълга сякаш до другия край на пустинята. В далечината, сред трепкащия топъл въздух, се очертаваше някакъв силует.

– Божичко, навреме сме – прошепна офицерът, но не отпусна газта.

– Това пък какво е?

– Спасението.

Маранята с някаква неохота се разкъса и Мария едва сега осъзна, че на пистата стои самолет… всъщност най-огромният самолет, който някога беше виждала. Дълъг не по-малко от петстотин метра, широк поне сто, гигантът изглеждаше като митичната птица Рух. Белият корпус грееше на слънцето. От двигателите се издигаше дим. Около него обикаляха десетки фигури, дребнички като мравки на фона на дремещия колос.

– Това не е самолет, нали? – попита Мария.

– Не, не е – каза офицерът. – Това е Скайлайн-3. По света би трябвало да има още шест такива. Нямаше време да бъдат построени повече.

Войникът спря джипа до машината. Изпод капака блъвна облак пара, но мъжът вече беше навън и помагаше на Мария да слезе. Хората, които се тълпяха покрай колоса, не им обърнаха внимание. Бутаха се едни други в опит да се качат колкото се може по-бързо по дългата и тясна рампа под погледите на дузина въоръжени войници. Майки гушеха децата си, мъже се оглеждаха за близките си и подвикваха имена.

– Не спирайте, не спирайте – повтаряше уморен до смърт лейтенант в началото на рампата, докато броеше качващите се. – Имаме по-малко от половин час до контакт на отломък с повърхността на стотина километра на север. Дотогава трябва да сме орбита.

Войникът хвана Мария за ръката и я поведе към рампата. Спряха на края на нижещата се нагоре опашка. Детенце, гушнало майка си, ги изгледа с големи, уплашени кафяви очи. Мария се насили да се усмихне. Махна му. То изхлипа и зарови личице в рамото майка си.

– Качвайте се, качвайте се – повтаряше лейтенантът, без да спира да брои качващите се. – След по-малко от половин час трябва да сме в орбита.

Опашката се изниза нагоре към алчния метален търбух на гиганта и двамата стъпиха на рампата. Мария вкопчи пръсти в ръката на войника. Лейтенантът застана пред тях:

– Може да се качи само един.

– Какво? Но имам пропуск за двама. Виж в списъка…

– Светът умира, капитане! На никой не му дреме за никакъв списък – каза лейтенантът и махна на войниците. Двама се приближиха, стиснали автомати. – Корабът и без това е претоварен. Не можем да рискуваме сигурността на всички заради един човек.

– Мария, качвай се! – каза спокойно капитанът.

– Не, ако ти останеш, оставам и аз!

Капитанът изгледа лейтенанта. По-низшестоящият не срещна погледа му. Гледаше небето, напръсканото със златисти късове унищожение. Капитанът целуна Мария. Погали корема ѝ, зарови лице в разпилените кестеняви коси и прошепна:

– Обичам ви… обичам ви и двамата. Като се роди, кръсти я Радостина, моля те.

– Казах ти, че няма да се кача без…

Той извади пистолета си и го напъха в устата си. Изстрелът прозвуча като пукот. Капитанът рухна на пистата.

– Не!!!

Лейтенантът изгледа проснатото в краката му тяло. Хвърли списъка на земята, изтри потта от челото си и кимна на двамата войници:

– Качете я.

Войниците подхванаха внимателно вцепенената жената и я поведоха нагоре по рампата.

Гигантът се понесе по пистата и се издигна. Мъртвецът се взираше в него със спокойни кафяви очи, докато не изчезна в умиращото синьо небе.


Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането:

Rating: 4.0. From 25 votes.
Please wait...

Коментари

коментара