По време на Апокалипсиса, от Светла Дамяновска (разказ)

0

По време на Апокалипсиса, от Светла Дамяновска (разказ)

Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)

 

 

Светла Дамяновска

По време на Апокалипсиса

разказ

 

Че беше ужасно, ужасно беше, няма спор. Не знам другите как са прекарали подготовката за края на света или последващото време, но аз лично имах проблеми и преди, и по време на, и след това. Но най-вече по време на случващото се. По-рано Праисторията ми беше любим период, с неговото умилително наивно изкуство и груба домакинска посуда. Но когато се наложи да се боря с екзотичните миризми и некавалерски нрави…

Краят на света предстоеше през 2012 г., на 21 декември, дата, предвидена още от маите. Като се има предвид колко пъти човечеството се е готвило за това събитие и в колко култури са го предсказвали, аз като историк не се бях притеснила особено.

Въпросната сутрин се надигнах кисела, поради недоспиване, защото част от съседите в блока ми бяха спретнали купон по случай настъпващия Апокалипсис и цяла нощ висяха на улицата, пиха, пяха и посрещаха Края на света. Бяха започнали по-раничко, защото не бяха сигурни в изчисленията на маите и предпочитаха да го чакат подготвени, разбирай пияни. Това продължи цяла нощ и аз изнемогвах за сън, след като около 30 пъти бях изслушала принудително някаква култова песен, посветена на кукувицата. В главата ми още кънтеше скръбният вопъл „Кукавица-а-а-а-а—а…“, когато телефонът ми иззвъня дискретно и видях, че ме търсят от музея. Оказа се, че нощес иманяри са копали в консервирания за зимата обект „Култово средище при с. Ц.“ и сега трябваше да се отиде на оглед, а вероятно и на спасителни разкопки, ако нарушенията са застрашаващи структурите. Не че времето е подходящо за тези неща, обаче „културното наследство в риск“ не може да чака до пролетта.

Спомням си как пътувахме през нивите по следите от джипа на иманярите, ходили на обекта нощес. На сутринта от там бяха минали ловци и любопитството им да видят кой се е скитал из землището на селото ги беше завел при обекта, където забелязали прясно изкопани от багер трапове. Само тази информация ми беше достатъчна за да си представя унищожението… Но съсипаният обект трябваше поне да се документира.

Когато пристигнахме, наснимах изкопите. Накрая пристъпих към ръба на 6-метровия сондажен кладенец, чрез който тази есен археолозите бяха достигнали до олтара с положените животински глави (черепи от турове и елени, с гигантски рога). Разбира се, черепите бяха извадени още по време на разкопките и откарани в музея. Дъното на кладенеца беше черно и равно – явно тук не беше пипано… Само дето нещо червено проблясваше в единия ъгъл… Наведох се да го заснема, увеличавайки чрез зуум-а, изгубих равновесие и… Паднах. Помня сриването ми и удара. И голямата чернота.

После всичко свърши.

* * *

Първо от всичките ми сетива се събуди обонянието, регистрирайки някаква невероятна воня – на мърша, на пушек и остри животински миризми. Усетих я с лявата ноздра (преди безвъзвратно да унищожи рецепторите ми), защото в дясната имаше нещо тънко, дълго, топло и мърдащо. Когато отворих едното си око, видях в мен да се взират тъмнокафяви ириси с разширени зеници. Около очите се виеха нежни мигли. Всичко друго беше грубо, космато, миризливо и мръсно. А онова нещо в ноздрата ми беше пръстчето на въпросното дете, което явно са накарали да прочисти носните ми отвърстия. За което му благодаря. Но то не довърши работата си, защото се изплаши и избяга.

Усетих, че лежа на някакви кожи, а край мен гореше огън, пушекът от който се виеше под свода на пещерата. Болеше ме лявата китка и като извих глава, видях зачервено петно като от изгорено и една космата ръка, много прилична на маймунска, която мажеше кожата ми с нещо мазно. Не ми се вярва да ме обтриваха с мазнина и подправки, за да ме сготвят. По-скоро беше някакъв праисторически мехлем с билки. Огледах се с единственото ми работещо око – лявото (другото беше затворено от огромен оток) и видях още представители на общността. Седяха в полукръг около огъня и ме наблюдаваха с изражения, вариращи от гняв, през любопитство, до боязън.

Съществото, което беше коленичило до мен, свърши с мазането и без никакво предупреждение грубо ме опипа, проверявайки за счупени кости. Явно не откри такива, защото изпръхтя доволно. Но пък ми причини забележителни синини, които избледняха чак след две седмици. Опитах да се надигна, но то ме бутна назад и ми посочи някакъв индивид, който чегърташе образа ми с кремъчно острие върху стената на пещерата. Явно трябваше да лежа неподвижна, за да документират явлението. Защото вероятно се бях „явила“, пропадайки през тавана на пещерата върху огнището в „храма“ на общността им. Малко по-встрани забелязах добре познатите ми рогати черепи, грижливо подредени в полукръг, и един индивид, облечен с „дрехи“ с ресни, който вероятно беше шаманът. Дали бях преминала през времеви тунел, или просто се е срутила някаква преграда между световете, не знам… Може би той знаеше? Но не си говорехме езиците, а и да разбереше въпросите ми, надали щеше да ми отговори.

След края на портретуването бях поканена да се нахраня с нещо смърдящо, сипано в дълбока глинена купа, но аз учтиво отказах. После по бързата процедура, чрез изгаряне на някакви сухи бодливи растения и монотонен напев, бях приспана и изпратена по живо, по здраво обратно в моя свят.

Събудих се в болницата, където ме уведомиха, че след като съм паднала и пръстта ме затрупала, съм била в безсъзнание 4 часа. В началото опитах да споделя какво си спомням от пътуването си назад в историята, но ме увериха, че това не са реални преживявания, а следствие от сътресението на мозъка. Лекуваха ме един месец, преглеждаха ме и ме изследваха, докато останаха напълно доволни и ме изписаха. После си седях вкъщи и накрая все пак се наложи да тръгна на работа. През пролетта на 2013 г. ходих до обекта в с. Ц. и пещерите със скални гравюри, намиращи се в близост до него – на брега на река Искър. До една скална рисунка, представляваща групирани точки и красиви елени, увенчани с пищни рога, забелязах и собственото си изображение. Приличам си – едното ми око е много по-голямо от другото, разчорлена съм и имам стресирано изражение.


Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането:

Rating: 4.0. From 25 votes.
Please wait...

Коментари

коментара