Мария, от Дона Милкова (разказ)

0

Мария, от Дона Милкова (разказ)

Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)

 

 

Дона Милкова

Мария

разказ

 

Събудих се рязко, но ми отне известно време да осъзная какво не беше наред. Не усещах нищо. Ама нищичко. Явно имах чувства, но отвъд това, отвъд знанието, че съществувам, че ме има на този свят, нямах никаква връзка с тялото си.

Опитах се да отворя очи, но се оказа по–сложна операция, отколкото помнех. Някаква слуз ги беше слепила, втвърдила се беше точно около миглите, и в резултат от усилията да счупя тази коричка скъсах самите горни клепачи. Не усетих болка. Постоях така няколко секунди, втренчена в малкото светлина, надничаща иззад тънката, раздрана плът, и се зачудих дали наистина светът, на който съм, е този.

Вдигнах ръка да протъркам очи и това потвърди, че сетивата ми ги няма никакви. Осъзнах, че пръстите ми са стигнали целта си само защото размърдаха светлината заедно с клепача, иначе не усетих нищо – нито допира на ръката върху лицето ми, нито кожата под пръстите си. Размърдах ги непохватно и успях да обеля достатъчно кожа, че да разкрия очите си. Дори без нея не виждах особено добре, но дори безцветното, затъмнено по краищата небе все беше нещо.

Малко зрение. Малко слух – чувах как листа шумолят наблизо, птича песен по–надалеч.

Все беше нещо.

Изправих се до седнало положение и се огледах наоколо. Асфалт под мен. Неподвижни коли вляво. Трева покрай пътя. Нищо интересно. После огледах себе си.

Не усетих кой знае какво при вида на прогнилата си плът, но сякаш по навик ми се прииска да дам някаква реакция. Опитах се да изкрещя, но успях да издам само някакъв задавен, стържещ звук. От това ми стана смешно и няколко минути само ръмжах и се кикотих, защото нямаше какво друго да правя.

Спрях едва когато чух стъпки наблизо.

– Пропуснали сме някое – каза мъжки глас.

– Дали?

– Няма какво друго да е… А, ето! Виждаш ли я?

Две фигури се появиха отдясно, но останаха на няколко крачки от мен. Повдигнах брадичка да ги огледам. Момче с брадва в ръка и момиче с вила. Млади. Доста по–запазени от мен.

– Мале, виж я каква е оцъклена – каза момичето и потрепери. – Що ни гледа така?

– По–тъпа е и от другите – каза момчето. Приближи се към мен и се ухили. Не можах да се сдържа и се изсмях. Прозвуча като лай на старо куче.

– Мишо – каза момичето, сякаш искаше да го спре, но не му каза нищо друго.

– Няма страшно – отговори той, – само да я огледам.

Огледа ме.

– По–тъпа ли си от другите?

„Аз ли ще знам?” помислих си, но нямаше как да му го кажа. Само вдигнах рамене. Той като че ли се стресна и хвърли поглед назад към момичето.

– Да я убия ли? – попита я той, но момичето не отговори. Само ме гледаше. Той се обърна пак към мен. – Да те убия ли?

И да не искам, как да го спра? Вдигнах леко ръце встрани, за да му покажа, че може да прави каквото си иска.

– Разбира ни – каза момичето, но момчето само поклати глава и хвана брадвата си с две ръце. – Мишо…

Нещо в кротката ѝ молба ми върна спомена за някой друг, някъде другаде, изричащ нечие друго име. Моето име.

Мария.

Все беше нещо.

Той вдигна брадвата и я стовари право върху лицето ми.


Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането:

Rating: 3.7. From 28 votes.
Please wait...

Коментари

коментара

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Въведете коментар!
Моля, въведете името си