Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)

 

 

Цветозар Бонев

Етер

разказ

 

Сладките сънища винаги са последвани от горчиви събуждания. Това е нещо като закон на Вселената, Нютон явно го е пропуснал, като е формулирал теориите си. Но пък и, ако паметта не ме лъже, не е имал възможността, изисква се особен тип човек, за да се разбере точно колко вярно е това твърдение.

Днес обаче горчивото събуждане бе съпроводено от сладък полъх, аромат, който спукваше капилярите в носа ти, безразличен към чувствителността им. Леглото беше топло, завивката тежеше върху гърлото, както и беше свикнала, пораждаше онова потайно усещане за гадене, но сутрин няма нищо за повръщане. Малко е иронично, а? Не? Е, не мисля, че точно вие бихте могли да разберете…

Защо съм тук въобще? А, да… За какво ви трябва тази информация? Дори не пасва в категорията ви… Е, ако го дефинирате по този начин, доста пъти е свършвал този свят. Може би не по този начин, но кой знае, може би всички сме се събудили с компания в зората на новата година.

Баща ми винаги ме е предупреждавал, че цигарите ще ме убият. Той самият пушеше, разбира се, трябваше да се отърве от стреса някак си. Всички имахме своите си методи, майка ми избра по-краен такъв… Нея разпитвахте ли? Разбира се, че сте. Все пак и нейният свят беше приключил, само дето остави нас в апокалипсиса.

До къде бях стигнал? А, да, сладкият полъх. Обясних ли за завивката? Вие сънувате ли въобще? Няма значение, тук сте, за да чуете моя разказ. Е, сладкия полъх бихте разпознали, ако имахте носове. Фойерверките навън сигурно бяха вдигнали завеса от пепел, но главно мирисът на разочарование, бих казал, витаеше извън стените на апартамента ми. Нова година беше все пак, освен откъсване на пръсти и разправяне на лъжи друго не се случваше. Трябва да започнете да виждате и това като края на един свят, нищо че годините са абстрактни, дори и от наша гледна точка. Какво ни бърка, че Земята се върти около Слънцето?

Добре, добре. Ще спра да увъртам. Рефлекс е, съжалявам. Не бих го нарекъл рефлекс де, за пръв път ми е, но желанието да удължа това усещане си е вродено, идва си със съзнанието. При вас не е ли така? Значи разбирате…

Събуди ме уханието, да. Трябва ли да ви разправя съня си? Всички са що-годе еднакви: объркани исторически сюжети, които преливат към любовна история. Любовта е най-големият убиец на нашата планета, това да го знаете. Може да се каже, че точно тя ме уби, но това стана доста преди сладкия полъх… да…

Гласът ме стресна, няма да лъжа. Зрял мъж съм, но някои неща ме карат да подскачам. Затова не харесвам фойерверките, прозорците ми бяха достатъчно дебели, за да изолират какофонията, слава богу. Фактът, че го разбирах, беше особен, но от сегашната ми перспектива осъзнавам, че съществуват и по-странни неща. Може ли да ми обслужите с чаша вода? Гърлото ми не е сухо, познахте. Просто увъртам… отново.

Беше тъмно заради щорите, светлината от празненствата щеше да ме събуди, спя доста леко. Но иначе беше ранна сутрин, Слънцето таман показваше лицето си над хоризонта и хвърляше сянката на близкия блок върху стаята ми. Затова успях да го взема толкова евтино, целогодишно живеех в сянка. Вие плащате ли сметки за парно? Сигурно, студът е универсален.

Знаете ли, по времето на Нютон са смятали, че космосът всъщност е пълен с една специална субстанция. Създадена от Господ или нещо такова. Май не беше по времето на Нютон. Не знам защо се сещам за него… Разпитвали ли сте го? Не? Е, не ви е бил толкова интересен, предполагам.

Та, гласът ме уплаши. Думите имаха смисъл, сега като се замисля, но на момента нямах толкова ясен мисловен процес. Очите ми трудно се отвориха, хем беше тъмно и не виждах, хем беше светло и очите ми отказваха да прогледнат толкова рязко. Границата между ден и нощ, а уж нощта взимала повече жертви. Как се казваше? Субстанцията, имам предвид. Не знаете, а? Е, все пак не съществува, празен си е космосът, романтична е идеята, че не би бил.

Каза ми името си, или поне това, което смятах за името ѝ. Конотацията ѝ беше различна. А, да, сметнах го за момиче, някак си по-удобно ми беше да ми е неудобно, никой не ме беше поканил на празненство за Нова година, не бях се къпал отдавна, но по-добре да съм мърляч пред жена натрапник, отколкото пред мъж. Не знам защо, вид мазохизъм може би.

Очите ѝ бяха… Не знам всъщност, не успях добре да ги погледна преди края. Тъмно беше, както ви обясних, затова посегнах към цигарите си. Тя не се уплаши, явно не мислеше, че съм заплаха. И аз не бих мислил, че съм заплаха, освен за собственото си здраве де, но това се подразбира. Продължи да ми говори някакви работи, сладки думи, които влизаха през едното ухо и излизаха през другото. Не можех да слушам жена, без да я гледам в очите. Мисля, че баща ми ме беше научил на това. Не знам дали е добро нещо. Е, в този случай със сигурност не беше…

Разказът ми би бил по-добър, ако ви излъжа и ви кажа, че запалих кибритена клечка, но имах обикновена запалка с образа на гола жена. Нямаше от какво да се срамувам, огънче не давах, а и никога не ми бяха искали. Та, натиснах и пламъчето се надигна, малко и игриво, както винаги…

Етер… това беше. Съжалявам за неадекватността си, но разбирате, малко ми е размесен умът. Можеше малко да се засмеете, беше си смешно… Та, Етер. Какво име, а? Бях чел една история за Нютон, как си пъхнал карфица под окото, за да разбере по-добре природата на светлината. Аз май направих нещо подобно. Само дето Нютон е оцелял след своя експеримент. Етер, субстанцията, която изпълва космоса. В моето време имаше и друго значение. Химическа субстанция е, предполагам, че я познавате, но едно нейно свойство би ви убягнало…

Ухае сладко… и е много запалима. Запалката стигаше, едно огънче и… пуф? Тряс? Бум? Не мога да ви го обясня.

Какво става сега? Рай? Не, разбира се… Убил съм и нея, нали? Страшният ми съд настъпи.

---

Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането: