Убежище, от Валентин Попов – Вотан (разказ)

0

Убежище, от Валентин Попов – Вотан (разказ)

Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)

 

 

Валентин Попов – Вотан

Убежище

разказ

 

Не можеше да си намери място. Въртеше се като лъв в клетка – отчаян, сам и изпълнен с болка. Не можеше да гледа повече детето си такова – болно и обречено, с тъмни хлътни очи. Не можеше повече да слуша влудяващото пиукане на системата, докато гледа как пламъчето на живота бавно гасне. Бързо излезе от детската стая, която повече приличаше на болнична.

Пусна телевизора. Новините бяха за болестта. Епидемията бе завладяла целия свят. От всички точки на света съобщаваха за умиращи, жертви или току-що разболели се деца. Пускаха мнения на лекари, но никой нямаше представа какво се случва, какъв е причинителят на болестта, как се лекува, дали все още малкото здрави деца могат да се предпазят… Щракна на друг канал – екстрасенс продаваше амулети срещу епидемията. Щрак. Божи служител заплашваше с второ пришествие. За пръв път откакто се помнеше темите не бяха електроника, биотехнологии, кибернетика и т.н. И то по какъв повод?! Рязко човечеството бе принудено да напусне уютния виртуален свят, за да се сблъска с реален проблем.

Мъжът стана и тихо надникна в стаята. Детето бе заспало. Дишаше тихо, повърхностно, леко, а гърдите му хриптяха. Не знаеше дали ще се събуди на другата утрин, не знаеше дали пак ще се наложи се усмихва фалшиво. Беше уморен. Страшно е, когато един мъж на средна възраст е уморен. По-страшно е, когато детето ти страда пред очите.

Не можа да заспи, въпреки количеството изпит алкохол. Наложи се да прибегне до хапчета.

Сякаш някой дръпна щепсела от захранването.

Тичаше с къси панталонки и лекьосан потник по прашен път. Отдясно се издигаше планина, а отляво се зеленееше цветно поле. Тичаше задъхан и лепнещ от пот. Още малко и ето… стария дървен мост над рекичката. Негов и на неговите приятели, с които прекарваше дългите лета на село в луди игри. Видя, че другите още се суетят, и използва момента. Извика „Джеронимооо“ и както се беше засилил, стъпи на камъка в началото на моста, после на перилата и скочи във водата. Вирчето не беше много дълбоко. Удари крака си и костта поддаде. Разплака се от болката, но после се гордееше с гипса и чакаше приятелите си да дойдат при него на двора. Беше герой в очите им.

Събуди се с мокро от сълзи лице. Сънува онова лято. Все още леко накуцваше с този крак, но за нищо на света не би променил онова свое решение.

Главата му пулсираше от болка, когато стана и отиде в стаята на детето. Приближи се тихо. Наведе се над него и се заслуша. Чаршафът не се издигаше ритмично. Всичко бе притихнало в миг безкрайно безвремие, което се събираше на върха на игла, която го прободе в сърцето. Седна до леглото и прокара ръка през черната му чуплива коса. Току-що изплаканите сълзи в съня рукнаха отново.

Детство! Той бе имал детство, което детето му никога нямаше да има. И беше безсилен. Отчаян и смазан. Разрида се безутешно…

Телевизорът все още работеше в другата стая. Краят на света бе настъпил. Пандемията отнемаше бъдещето на света и човечеството. Последните все още живи бяха в тежко състояние и едва ли щяха да изкарат и ден. Видът щеше да изчезне завинаги от лицето на земята. Това не бе демографска криза. Това беше край. Точка на съществуването на вида, която обезсмисляше хиляди години еволюция.

Огледа детската стая. Играчки, плакати, електронни игри… Не всичко бе игра. Нямаше чийтове, нямаше последен сейв, който можеш да ползваш, ако те убият случайно, нямаше бъгове… Реална болест, с която не можеше да се пребори.

Погледът му попадна на бюрото, където със затворен капак бе компютърът на детето. Седна на стола и отвори устройството. Екранът премигна веднъж и се зареди десктоп – красива природна картина, представляваща планински масив, покрит с гъста широколистна гора, а на преден план паднало дърво, протегнало криви клони към синьото небе и пухкавите облаци; слънчев лъч играеше, майсторски анимиран, проблясвайки на различни места от пейзажа. Мъжът се сети за съня си. Цъкна на браузера и автоматично се зареди последната страница, която бе посещавало детето – shelter.org. Очите му с изненада се плъзнаха по текстовете, прокламиращи омраза към така устроения е-свят, към всичко електронно, към видеоигрите, към n-D киното, към виртуала… Разгледа картинките, споделяни хиляди пъти – играещи навън деца, деца сред природата, деца на морето, деца в планината, деца сред саваната… имаше доста постове, в които администраторите обясняваха „живи“ игри, в които участниците ползваха единствено подръчни предмети от бита – топка, въже, кърпа, пръчки, топчета. Убежище?! Нима през цялото това време на отчуждение, бягство от реалността и потапяне в света на виртуалното детето му бе търсило и бе намерило свое убежище? Това, което връща човека към природата, към контактите лице в лице, към забавленията от миналото, към прашните улици, поляните с цветя, игрите на криеница, сляпа баба, кралю-порталю? Нима в този електронен свят децата бяха открили място, което отдавна им е било отнето и заменено с нещо изкуствено и фалшиво? Чувството да принадлежиш към социума, а да си сам в стаята си, без да имаш доверен приятел, на който да споделиш своите мечтания и терзания. Убежище! От нереалния реален живот.

Бащата отвори секцията с частни съобщения. Последното бе от потребител new_beginning и представляваше дълъг и неразбираем за него код, след който мигаха букви – „Сложи точка сега, за да започнеш отново на по-хубаво място! Назад към истинските неща, близо до природата!“

Нима това бе причината за пандемията? За края на света? Един глупав код, който обещаваше истински и пълнокръвен живот далеч от машини и електроника.

Бащата го прочете още няколко пъти. Не усети нищо да се променя. Не се разболя.

По новините емисиите се смениха – масови безредици, разпадане на обществото и цивилизацията. Никой не съобщаваше за тайнствения код.

Вече нищо не го интересуваше. Стана и взе кутиите с хапчета, които му помагаха да заспи, когато сънят го нямаше. Изсипа пет опаковки на масата. Бързо и методично ги изпи, взе нова бутилка уиски и легна в леглото до детето си. Надяваше се да има рестарт. Въпреки измамното пълноценно съществуване и благодарение на кода.


Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането:

Rating: 4.2. From 60 votes.
Please wait...

Коментари

коментара