Краят на света за иманяри, от Елена Павлова (разказ)

0

Краят на света за иманяри, от Елена Павлова (разказ)

Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)

 

 

Елена Павлова

Краят на света за иманяри

разказ

 

Бученето беше толкова дълбоко, че се усещаше като вибрация.

Светът се оригна.

Целият язовир се надигна отведнъж.

Лодката остана без опора под дъното.

Стомахът ми се качи в гърлото като в скоростен асансьор.

Мамка му, лодките не са предназначени за летене!

Хванах се за бордовете и стиснах зъби.

ТРЯС!

Дъното се удари във водата като в каменна стена, а задникът ми се отлепи от пейката и залитнах напред. Насиних си коляното. Но не си прехапах езика.

Йа кшаг Стойха’орр’е – изпъшках.

От магията ме тресеше, все едно са ме закачили за акумулатор на камион. Посмях да изпусна дъх, едва когато се убедих, че присъствието на Стойчо Смукалото е все тъй здраво закачено в ума ми, та ако ще и малко да го е поразкървавило при падането.

Издигаше се. Усещах равномерните тласъци на плавниците му и тъпата болка в бедрата и раменете, и студът на нахлуващата в устата му вода, от която му бяха изтръпнали зъбите… Тежестта на торбата заплашваше да му откъсне ръцете.

* * *

Там, където има врати към неприятни места, има и много ключалки. Валидно е както в реалността на отделните светове, така и на теологично равнище. За последните три седмици със Смукалото разбихме седем, докато стигнем до най-голямата, където на дъното ни чакаха един джуган злато – и въжделеният артефакт.

Докато го чаках да изплува и съзерцавах облаците, маршируващи по изкривените си пътища над нас, осъзнах и че тази ключалка е последната, най-малката кръпка върху огромната спукана гума на реалността. На една плюнка във времето отстои – язовирът е започнат през шейсетте, – а преди вратата са затваряли същински воденични камъни от предишни епохи. Следите им още се виждат в небето, макар че са далеч от стройната подредба, която след падането на соца варварски рушихме по могилите из Северозапада, а мутрагенските ни господари се избиваха взаимно… Какви яки времена бяха! Изобщо не мислехме за бъдещето.

Не мислехме, че ще имаме бъдеще.

* * *

Смукалото ме потупа по ръката и се ухили изпод лодката с твърде много и твърде остри зъби. Поех торбата от него и му помогнах да се изтегли през борда. Вирна плавници във въздуха и пръсна дъга многоцветни капчици. Двайсетина секунди хрилете му хлопаха като развален чадър, докато накрая се разкашля и си напълни дробовете с въздух.

– Май… май…

Недалеч няколко мехурчета избълбукаха във фина редичка.

Горе в небето вятърът гонеше облачните валма по широка дъга.

Напъхах торбата с артефакта под пейката и запалих двигателя.

По някое време Смукалото се надигна от дъното и седна срещу мен, още задъхан, но все така ухилен. Намести слънчевите очила на носа си и се подсмихна:

– Май успяхме!

Още няколко грозда мехурчета украсиха следата ни и образуваха гребенче от бяла пяна.

Зад планинските върхове отсреща се подаваха сърдити сиви облаци.

– Долу… шибаното злато… – Смукалото плю сочна храчка през борда. – Ебаси красотата, шефче!

– Не можем да вземем и златото – промърморих.

Поне не наведнъж.

Бях го усетил как нежно пипа нишките на заключващата магия, все едно свири на арфа. Биваше го да се оправя с микадото на капани и защити нашият Стойчо. Всеки път като го гледах как работи, имах чувството, че не просто пръстите ми са наденички, а умът ми е едно голямо, усукано карначе, което…

Пата-пата-пата-пата-пуф!

Прозвуча като поредица пръдни. Смукалото чак вдигна слънчевите си очила и впери очи – все още с вертикални зеници – в облачето пръски, в което слънцето бе опънало три дъги едновременно.

Аз гледах небето и препускащите сенки на облаците, които видимо се завихряха. Пред очите ми ги нашари синкаво-лилавото сияние на мрежа от едновременни светкавици. Последваха ги гръмотевиците – далечна стрелба с тапешници.

Ба-ба-ба-ба-ба-бам!

Шугг’пхлегетхор! – изругах и подадох още газ, а лодката подскочи като подплашена гъска.

– Мамка му, този път сгазихме лука! – обобщи с чувство Смукалото.

Няколко по-големи мехура изригнаха на повърхността, но ние вече пердашехме с пълна скорост към брега. Хич не си дадох труда да изтеглям лодката – угасих двигателя, завъртях я под ъгъл и я качих право по погребаните под тинята бетонни плочи на старата гребна база. После грабнах торбата и хукнах.

Притъмняваше бързо, а вятърът ни замерваше с облаци пепеляк. Зад гърба ми Смукалото се разкашля конвулсивно, но като добър приятел не се обърнах, а продължих по склона, прикрил очите си с длан. Блъснах се в нашия „Форестър“ и ми излязоха свитки. Бурята буквално ми изтегли вратата с все ръката, заби ръба ѝ в лицето ми и изведнъж се озовах по гръб, устата ми беше пълна с кръв и болката ме заливаше на неимоверни горещи вълни…

Стойчо ме догони. Безформените му, подмятащи се като желе стъпала кървяха обилно, изпонарязани – това видях, преди да ме дръпне за яката, да ме отлепи от пръстта и да ме запокити в колата. Не знам как не се фраснах във волана. Издрапах на седалката и наврях ключа в запалването, а вятърът откъсна задната врата с бумтящо изстъргване и я понесе нагоре към зловещия облачен маелстрьом… Стойчо вкопчи в раменете ми лепкави, студени пръсти, двигателят нададе вой и аз буквално скочих на газта, а кръвта капеше в скута ми на тлъсти съсиреци.

Заподскачахме и се залюляхме по изровения коловоз, а зад гърба ни язовирът бучеше и в огледалото за задно виждане прииждаше синьозелен мрак, а ушите ми заглъхваха и пукаха.

Вълната ни захлупи тъкмо когато предната дясна стъпи на шосето и вятърът подметна форестъра с тежък ритник. Изхвърчахме през пенест гребен и се понесохме напред, ламарините на джипа дрънчаха и в настъпилия същински мрак единият оцелял фар гравираше пътя като белия бастун на циклоп.

Зад нас вратата между световете зейваше все по-широко. Не беше необходимо да се обръщам – усещах неимоверно огромния, неизмеримо чужд, необхватен и необозрим Древен да се изсулва през разкъсаната тъкан на битието. Светът ни се разбридаше и от отварянето на други врати – много други врати – ме тресеше все едно са ме включили към генератор. Но не свалих нито за миг крак от газта.

Лл’нглуи хай нафл’нгха Ктхулу Ър’тх угах’н фм’латгх*.

Йа. Фм’латгх. И’хах!


Бележки:

* Застанал на прага, надмогнал смъртта, Ктхулу владее Земята и я изгаря.


Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането:

Rating: 3.9. From 36 votes.
Please wait...

Коментари

коментара

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Въведете коментар!
Моля, въведете името си