Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)
Исперих Балтаджиев
Ephemeroptera
разказ
Беше слънчев пролетен ден. Нагоре по потока бреговете все още бяха сковани в лед, но тук, където се разширяваше и вливаше в езерото, почти не бяха останали следи от отишлата си зима. В плитчините температурата на бистрата вода надхвърляше десет градуса. Тук се излюпи и той. Преди около три седмици. Отначало възприемаше света като светли и тъмни петна през полупрозрачната обвивка на яйцето си. Всъщност първи бяха температурните разлики, които задвижиха процеса на чудото „живот“. После един ден напусна сигурността на яйцето. Попадна в нов свят. Огромен. Изпълнен с непонятни и вълнуващи неща. Установи, че е приличен плувец от самото начало. Намери си удобно място между стеблото на лист от лилия и голям объл камък, стърчащ наполовина над водната повърхност. По камъка растяха пасища от нежни алгии. И понеже храната му беше в изобилие, не му се налагаше да се придвижва надалеч от дома. На втория ден установи, че има съсед. Двамата хрупаха алгиите и периодично вибрираха с хрилете си, за да дишат. Двадесет пъти се извъртя цикълът на светлина и мрак. За това време видя и научи много. Често си говореха със съседа по камък и той имаше някои много интересни теории. Още от появата на вида им през перм, в края на палеозоя, се говорело за Последния ден… След него идвал Краят на света… Двамата не бяха много наясно като как ще се случи това, но родовата памет не лъжеше. Тя напътстваше и него. За своите двадесет цикъла живот изпада точно толкова пъти в странно полусънно състояние. То завършваше винаги по един и същ начин. Със събуждането си изпитваше желание да „излезе от кожата си“. И го правеше. Старата чувстваше отесняла и неудобна. Съседът му наедряваше със същите темпове. За тези двадесет цикъла на четири пъти се случи от върха на света с грохот да падат късове. При тези катаклизми винаги ставаше студено и двамата пропълзяваха и се криеха в основата на камъка току при самото дъно. Веднъж зърнаха нещо огромно да преминава като сянка в далечината. Размерите му бяха толкова нереални, че скоро се усъмниха във възприятията си и бързо забравиха случая. Не дълго след двадесетия цикъл светлина-мрак нещо различно се случи. Отново почувства линеене. Този път беше различно. Някаква странна сила пряко волята му го тласкаше към страшното непознато. Ръба на Света. С усилие пропълзя по камъка и застина там, на границата между водата и въздуха. Напрежението на водната повърхност не му позволяваше да продължи. Усети как кожата му започва да се втвърдява, сковавайки го в ужасен затвор. С периферното си зрение успя да види съседа си, който също бе издрапал по камъка. Направи последен опит и в следващия миг всичко избухна! Старата ненужна кожа се разцепи. Водата го пусна от прегръдката си. Възприятията му го заляха с безброй нови усещания. А чисто физическото усилие… Разпери ги и ги размаха. Криле! Те буквално го изстреляха от водата. Вкопчи се в стеблото на тръстиката, извисила се към синевата и светлината. Бавно пропълзя, докато почувства галенето на слънчевите лъчи. Там замря. Превъплъщението не беше завършило. Усещаше промените в тялото си, което с всяка минута набираше сили, възмъжавайки! Порив на вятъра го накара да се вкопчи в разлюляната тръстика. После родовата памет му припомни, че вече не е дете на водата, а на небето и синевата! Без страх и съмнение се оттласна и полетя. Усещането беше невероятно! Опиваше се от новите си способности! Не беше сам. Един, десет, хиляда, стотици хиляди други мъжки литваха нагоре в безумен танц. Някаква първобитна радост от живота! Често към рояка се стрелваха птички, но той само се разрастваше от новите еднодневки, които се присъединяваха към него! В един миг му се стори, че разпозна съседа си от предишния живот. На камъка. Но той му се стори твърде далечен, нереален. Тогава в рояка, издигнал се на пет метра над земята, влетя първата женска. Феромоните ѝ ги подлудиха. Втора, трета, десета… Всяка от женските увличаше десетки ухажори в една безумна вакханалия във въздуха! Той също се присъедини към всеобщата лудост. Няколко безпаметни часа на ухажване, танци и любов!… Главата му се проясни. Роякът постепенно се разпадаше някъде под него. Последната му дама полетя към езерото. Сега какво?… Небето вече не изглеждаше така синьо. Бе станало някак пусто и студено. Опита да отлети към тръстиките, които му се сториха познати, но крилете му само немощно се размахаха…
Една кола спря встрани от пътя и от нея излязоха момче и момиче. Тя го държеше за ръката и, смеейки се, го дърпаше към езерото. Спряха се на брега и тя се сгуши уютно в неговата прегръдка. Откъм колата се разнесе мелодията на „Hijo de la Luna“ в изпълнение на квартет Амадеус. Малки пеперудки като есенни листа се сипеха във водата, която закипя от настървените риби…
Пропадаше надолу в свиваща се спирала и накрая полегна на повърхността на водата. Сега му се стори враждебна. Двадесет цикъла на светлина и мрак бе негова закрилница и го бе ласкала в прегръдката си. Видя една женска, кацнала на ръба на камък с потопено във водата коремче да снася яйца. А после сянката. Онази, която не можеше да съществува… И след това нищо. Дойде Края на света…
Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането: