Изтеглете във форматите: PDF, ePUB, MOBI.

Съдържание на броя:

• Стърлинг Лание – „Пътешествието на Хиеро“, ревю от Ана Хелс
• Диана Роуланд – „Зомби на бяла отрепка“, ревю от Зорница Цветкова – Ашли
• Дафни дю Морие – „Ребека“, ревю от Траяна Хаджитодорова – Шанара
• „Буреносен фронт“, от Джим Бъчър (из „Досиетата Дрезден“), от издателство „Колибри“
• Как се пишат фантастични разкази, от Инес Понсе де Леон и Ангелита Уилямс
• Дисекция на Апокалипсиса, преглед от Димитър Копарански – Силентиум
• „Магнум Блъд“, разказ от Мишо Гръблев
• „Подсъзнание без край“, разказ от Снежана Николова
• „Екзистенциални проблеми и баракуди“, разказ от Евтим Борисов

С илюстрацията Post-apocalyptic fisherman на Георги Марков

Водещата редакция на Гост

Оформлението на Преслава Кирова

Етикети: Ана Хелс, Ангелита Уилямс, брой, Бюлетин, Георги Марков, Гост, Дафни дю Морие, Джим Бъчър, Диана Роуланд, Димитър Копарански – Силентиум, Евтим Борисов, Зорница Цветкова – Ашли, издателство Колибри, Инес Понсе де Леон, мишо гръблев, Преслава Кирова, Сборище на трубадури, Снежана Николова, Стърлинг Лание, Траяна Хаджитодорова - Шанара, фантастика

Статия: коментари | постоянна връзка
Споделяне: facebook | twitter
Сборище на трубадури: Заглавна страница | Facebook | Twitter

Казват, че за всяка книга си има читател. Но пропускат да кажат, че за всяка книга има и време. Тук можете да преглътнете напиращата в устите ви реплика, че съществуват непреходни книги. Да, наричат ги класика, и в историята на световната литература и развитието на обществото те имат своя принос. Но всички знаем, че в краткия човешки живот не се намира време за прочит на всяка класика, а ако се намери — то не е обезателно подходящото време, за да породи любов. Понякога се получава, понякога не.

Особено критичен е моментът за четене на приключенски юношески книги. Те не попадат в графа „класически“, но поне според мен са задължително четиво. Но обезателно навреме. Това са романите за рицарите със и без брони, на смелите и гордите, и колкото и смешно да звучи — на добрите. Кога, ако не в детството си, ще изтърпим невъзможната, набиващата се на очи, граница между „добро“ и „лошо“, едва прикритото морализаторстване? Определено няма да е в зрелостта, когато идеалистичните ни души вече са се покрили със слой сажди от допира с живота. О, тогава вече приемаме по-светлосивото за добро и знаем, че мястото на идеализма е само в детската литература.

Защо е целият този отвлечен увод ли? Защото мисля да пиша за един писател, починал преди сто години, който е любим на нашето поколение и на поколението на родителите ни. (Остава да видим дали ще такъв и за децата ни.) А темата за доброто и злото е неговата любима, често появяваща се на странни моменти в повествованието. За мен той е като крайпътен камък на читателското ми израстване. Карл Май — писателят, на моето детство, наред с Дюма баща, Майн Рид и Рафаел Сабатини.

Май обаче е по-различен от останалите изброени. Основно като тематика, второ като идеи и стилистика. Ще започна с последното: няма и не мога да твърдя, че той е добър писател. Напротив, препрочитайки наскоро няколко глави от „Винету“, забелязах ужасяващата склонност към продължителни философски монолози, към откровено натрапващи се присъди на писателя над героите му. Затворих книгата, защото не желая да променям мнението си за нея. Беше ми любима преди години, ако сега се въздържа от препрочитане, ще мога с чиста съвест да твърдя същото.

При Карл Май нещата са черно-бели и лесно разпознаваеми. Немските поселници са обезателно добри хорица, които просто искат да намерят по-добро място за живеене. Апачите са „благородни диваци“, докато заклетите им врагове команчите и сиу са безпричинно кръвожадни. Тази опростеност на героите никога не би могла да превърне Май в нещо различно от юношески писател. Но утопичните общества, които ни представя в селца в американската прерия или в сибирската тундра, са някак успокоителни, топли. Искейпизъм в най-чист вид, особено на фона на нарастващата индустриализация в родината на Май, когато прописва на тридесет и две.

Странстванията на Олд Шетърхенд в Америка и на Кара бен Немзи в Близкия Изток (писани, без авторът да е излизал от Саксония) постепенно се превръщат в доклади за действителни събития, за неговите „приключения“. Поддържането на имиджа му като авантютист стига до снимки в оригинални индиански одежди, поръчка на известната карабина „Хенри“ и Мечкоубиеца, дори дотам, че да твърди в писмо до свой почитател, че говори и пише на „френски, английски, италиански, испански, гръцки, латински, иврит, румънски, шест диалекта на арабския, персийски, два диалекта на кюрдския, два диалекта на китайския, малайски, намакайски, няколко идиома на сунда, суахили, индостански, турски и индианските езици на сиу, апачите, команчите, снейкс, юта, киоуа, три южноамерикански диалекта. Не мога да твърдя, че говоря лапландски.“

Въпреки ексцентричното му самоотъждествяване със собствените му герои Карл Фридрих Май е здраво стъпил на земята продуктивен писател, успял да се измъкне от бедността, да загърби криминалното си минало и годините в затвора. Общо Май е написал 70 романа, превеждан е на 40 езика и се радва на изключителна популярност след свалянето на комунистическата цензура над творбите му през 1982 г. Причините за забраната дотогава са няколко — знае се, че Май е бил любим писател на Хитлер, а и в ГДР просто няма как да бъде одобрен автор, който пише за свободни мъже, градящи собственото си бъдеще, при това в западното общество. Прибавете към тези недостатъци и християнски пацифизъм и толерантност към инакомислещите и ще разберете, защо не са го долюбвали.

Когато през 1982 г. в ГДР излизат първите томове от новото издание на творбите му, те се превръщат в хит. Само за едно денонощие са изкупени всички бройки, а всеки том е в тираж от 250 хиляди. Макар и исторически недостоверни, книгите на Май са популярно четиво в Източна Европа. В България издателство „Отечество“ са публикували 22 тома „Избрани творби“ в твърди корици — както историите за Дивия Запад, така и тези за пътешествията на Кара бен Немзи в Близкия изток. През 90-те пък малки частни издателствса се захванаха с публикуване на цели и доста съкратени версии на романите му. Благодарение на издателство „Калем-90″ се сдобих с поредицата за Детелиновия лист в Сибир и се зарадвах на изключително романтичната квинталогия „Горската роза“. Издателство „Атика“ пък предложиха поредицата „Преследване в Ориента“, където бегло бе спомената и България. По-новите издания на трилогията „Винету“ са включени в поредица „Златни детски книги“ на издатество „Труд“.

Не знам доколко днес Карл Май може да удържи на конкуренцията на Джоан Роулинг или Стефани Майер. Привидно няма шанс. Светът му не е хитов, бляскав или особено романтичен. Неговите романи не предлагат друг вид магия освен тази на приключението, саможертвата и смелостта. Чудовищата в романите му не са друго освен хора, тръгнали по пътеката на алчността и беззаконието. Но си мисля, че именно защото разглежда вечния конфликт между добро и зло у човека, Карл Май ще продължава да бъде четен и препрочитан автор.

П.П. Благодарение на chitanka.info можете да се докоснете до голяма част от издаваните в България книги на Карл Май.

Статията по случай 100-годишнината от смъртта на Карл Май се публикува за пръв път в сп. „Сборище на трубадури“. Траяна Хаджитодорова – Шанара е известен книжен блогър с неизброими ревюта на преведени и непреведени книги. Посетете нейния личен сайт, „Приумици“, или официалната страница на сайта й във Facebook за още любопитни очерци, ревюта и новини от българския книжен пазар!

Етикети: Винету, индианци, Кара бен Немзи, Карл Май, класика, Личности, Олд Шетърхенд, Приумици, Траяна Хаджитодорова - Шанара, Шанара, юношески романи

Статия: 1 коментар | постоянна връзка
Споделяне: facebook | twitter
Сборище на трубадури: Заглавна страница | Facebook | Twitter

Тъкмо когато си мислехме, че DRM¹ при електронните книги е на смъртното си легло, компанията Enthrill Distribution се опитва да трансформира индустрията с е-книги чрез новата си платформа PackaDRM^TM. Този вид DRM разчита на налагането на договор върху читателите чрез персонализирано предупреждение относно авторското право, сложено в началото и края на книгата заедно със скрити водни знаци.

Когато читателят купи книга, защитена с PackaDRM, ще види цяла страница в началото на книгата със съобщение, което ще напомня, че съдържанието на е-книгата е със защитени права. В края на книгата ще има друга цяла страница, която ще напомня за договора, който сте сключили с издателя в момента на покупката. Ако някой се опита да премахне тези страници, книгата е белязана с водни знаци, плюс скрит идентификационен номер, уникален за всеки потребител, което позволява на издателя да проследи притежателя в случай, че някой е разпространил е-книгата в интернет, например чрез торенти.

Както и предишният осакатяващ DRM, този също има недостатъци. Главният страничен ефект е, че плащащите клиенти на издателствата ще трябва да третират електронните си книги като конфиденциални документи. Ако някой например си забрави четеца за е-книги във влака, човекът, който го намери, може да не се интересува изобщо от концепции като „пиратство“ и би могъл да сподели колекцията му от е-книги с приятели, които на свой ред направят същото, докато накрая файловете не се окажат на някой сайт за споделяне на файлове. Ироничното е, че за хората, които свалят „пиратските“ копия, няма никакъв риск, но човекът, който си е закупил книгите, ще трябва да носи отговорност за нарушение на DRM.

Браво Enthrill Distribution! Продължавайте в същия дух! Следващата логична стъпка е да се сложат предупреждения от ФБР в началото на всяка книга както при филмите на DVD и Blu-Ray! Предупреждения към хората, които са си дали парите за продукта, а тези, които свалят книгата от сайт за споделяне, ще могат да четат без такива обидни ограничения.

Да се надяваме, че издателите ще проявят благоразумие и няма да вкарат масово тази ограничаваща мярка. Ако стане обратното, сами ще накарат клиентите си да „пиратстват“, защото е по-лесно и удобно. И това няма да защити ничии права.

Източник: myce.com

Михаил Абаджиев е любител на книгите, видеоблогър и технологичен ентусиаст с академични интереси в областта на книжната блогосфера. Посетете неговия сайт, „Омагьосано време“, или страницата на сайта му във Facebook, където ще намерите видеоревюта на много непревеждани книги и последни новини от фронта на книгоиздаването, културата и фантастичното!

Етикети: DRM, авторско право, Бюлетин, Книги, Михаил Абаджиев, новини

Статия: 5 коментара | постоянна връзка
Споделяне: facebook | twitter
Сборище на трубадури: Заглавна страница | Facebook | Twitter

* Интервюто се публикува за пръв път в „Сборище на трубадури“. Водещ на рубриката: Ана Хелс.

Признавам, това е интервюто, което съм взела, пък било и задочно, с най-голям трепет и фенско притеснение, защото за мен Адриан Лазаровски е ГОЛЯМ. И СТРАШЕН. Не ми ги хвалете разни там Кинг, Кунц и прочие. Досега в сравнително зряла възраст само той ми е докарвал парализиращ нощен страх и слухтене с часове в мрака. И няма сила, която да ме накара да ида до някое езеро в „Дружба“. Или да се повозя вечер сама в трамвай до крайна спирка. Щото имам буквално татуирани псевдоспомени от много човешките чудовища на Адриан. И ще ги помня още твърде дълго.

Ана:

Адриан Лазаровски — тъмният принц на хорър-литературата в България, идеалният преводач на Лъвкрафт и Удинг, създателят на ордите извънземни, завладели де–що има българи и българки на родния фантазиен хоризонт. Малко клиширано сигурно вече звучи, но как се справяте с имиджа си на един от малкото качествени последователи на Лъвкрафт на родна почва?

Адриан:

Чак пък! Благодаря за комплимента, макар че се определям по-скоро като човек, който обича работата си. А когато нещо се върши с любов, резултатите са налице. Лъвкрафт е един от любимите ми автори — помня как години наред кръстосвах книжните сергии (тогава почти нямаше книжарници, все пак говорим за 90-те) в търсене на негови книги на български, ала нямаше нищо друго освен блестящо преведения от Любомир Николов сборник „Дебнещият страх“. Някъде по това време бе започнало да излиза прекрасното списание на Агоп Мелконян „Върколак“, където се появяваха доста хорър разкази… Неусетно студентската ми глава роди една дръзка идея и през лятото на 1998 година, ако не се лъжа, преведох „Дагон“ на Х.Ф.Л. Агопът (светла му памет!) много хареса разказа и го публикува в списанието, смигвайки ми, че би желал периодично да му изпращам и други свои преводи. Така започна всичко. След няколко години събрах публикуваните във „Върколак“ и „Зона F“ Лъвкрафтови творби, преведох четири-пет нови и на книжния пазар се появи томчето „Шепнещият в тъмнината“.

Ана:

До каква степен се самоопределяте със своите преводи и разкази ? Като автор или преводач бихте искали да ви възприемат феновете (да, да, точно фенове като мен имам предвид:)?

Адриан:

Аз съм от хората, за които словото е нещо свято. Никога не приемам да работя върху книга, която не ме е заинтригувала по някакъв начин. Поради тази причина превеждам предимно любими свои автори като Стивън Кинг, Хауърд Лъвкрафт, Дийн Кунц, Крис Удинг, Даниил Хармс, Валентин Постников… Двата ми най-любими жанра са хорърът и хуморът — както заради въздействието, което оказват върху читателя, така и заради предизвикателството — според мен страшното и смешното са най-трудните за пресъздаване на хартия. Поради тази причина и пиша в тези насоки. Радвам се, че немалка част от хората, които обичат въпросните световни автори, посягат и към моите собствени творби. Най-важното според мен е човек да не се повтаря. Когато превеждаш на български магьосници като Стивън Кинг и Хауърд Лъвкрафт, какъв смисъл има да предлагаш на хората свои авторски неща в същото русло? Литературата трябва да е пъстра и хората трябва да имат избор. Монотонността и еднообразието убиват изкуството. Ето защо написах романите „Завладей българите!“ и „Завладей българките“. Там почитателите на хорър-жанра могат да открият много неща за себе си, но в един по-завоалиран план, понеже основната ми цел с тези книги е да разсмивам, а не да плаша читателите.

Ана:

Колко труден жанр за превод е хорърът? Понякога, четейки някоя преводна книга, ми се струва, че бих се страхувала много по-качествено в оригинал, сякаш при преноса между езиците всемирният ужас е изтекъл някъде през пръстите я на преводача, я на редактора. Може ли да направиш добър превод, ако в същото време трепериш от страх пред думите? В този ред на мисли — как се превежда толкова добре безумния Лъкрафт — толкова красив език, толкова наситено въздействие, безукорно страшно и в оригинал, и във вашите неща?

Адриан:

Както вече споменах, хорърът и хуморът са едни от най-трудните за пресъздаване на хартия — а следователно и за превод. Ето защо и процентът боклуци (както в превод, така и в оригинал) в тези два жанра е най-висок. На този посредствен фон обаче още по-силно изпъкват истински качествените произведения, съчетали в себе си оригинална идея и качествена разработка. Според скромното ми мнение, без да се смятам за капацитет по въпроса, добрият преводач трябва да отговаря на няколко критерия — да познава добре творчеството на автора, да притежава необходимия професионализъм (тук влиза както езиковата компетентност, така и задължителната обща култура) и да обича работата си. Когато обичаш даден автор, възприемаш езиковите трудности и мъчнотии в текстовете му като стимулиращи предизвикателства. Специално в случая с Х.Ф.Л. — старая се да уловя духа и атмосферата на произведенията му и да ги пресъздам адекватно и въздействащо на български, понеже буквалният и сухарски превод при него е тотално невъзможен.

Ана:

Друг от любимите ми автори, станали точно такива именно заради вашите преводи, е Крис Удинг и неговите „Вещери“ — изключително красиво и драматично ужасяващо манга-хорър заглавие, което просто ме изпи емоционално само за няколко страници. Какъв е Удинг за превод и може ли да се нарече по-фентъзиен последовател на кръга на Лъвкрафтианците?

Адриан:

Да, аз много го харесвам и ценя като писател — толкова млад и изключително талантлив… Харесва ми и разнообразието в творчеството му, не се ограничава в един жанр или тема… Именно тази Лъвкрафтова атмосфера в книгите му ме спечели навремето и много се радвам, че съм превел четири негови романа на български език. В оригинала тези „вещери“ бяха „weavers“, но аз ги преведох като „чаросплетници“ поради многото значения, вложени от автора в наименованието, и се радвам, че българските читатели оцениха езиковите ми нововъведения.

Ана:

Кой автор ви се е искало да преведете на български, но засега не ви се е удавала подобна възможност — може би Кларк Аштън Смит или Лорд Дансени, или даже хорърите на Робърт Хауърд? Наистина ми се иска да видя ваш превод на класически еклектичен автор, чиито думи се нуждаят от наистина компетентна хорър–преводаческа ръка, за да изгреят толкова ужасяващи, колкото заслужават.

Адриан:

Всъщност съм превеждал Кларк Аштън Смит и Лорд Дансени, макар и само с отделни техни разкази… Основният ми вътрешен критерий да преведа някой автор е творчеството му да ме заинтригува. Нищо повече, нищо по-малко. А за да бъда заинтригуван, освен първокласна литература, този автор трябва да ми предложи и първокачествена храна за ума. Както и ловко прокарани паралели със света около нас. Неслучайно Стивън Кинг се радва на такава огромна популярност — защото успява да съчетае по зашеметяващ начин безпощаден реализъм и необуздана фикция. Именно там лежи според мен голямото изкуство — в магическата ничия земя между обективната действителност и авторовата фантазия… Не обичам искейпистките, преднамерено дистанцирани от нашата реалност произведения, както и жълтурско-документалните бездарни опити за художественост. Всичко е в баланса, в златната среда. Светът около нас се променя, хората също. Сегашните задачи пред литературата са много по-сложни отпреди — тя трябва да прелъсти и изкуши една обръгнала на всякакви забавления аудитория, като хем й поднесе една оригинална и увлекателна история, хем и я провокира да се замисли за някои неща. Като разказват измислени истории, добрите книги всъщност разкриват истината за самите нас. В тази връзка последното голямо литературно явление, с което се сблъсках като преводач, беше книгата на Макс Брукс „Z-та световна война“, издадена от „Изток-Запад“. С тази своя творба Брукс (който е син на кино-титана Мел Брукс) е успял да издигне хоръра до едно ново равнище, сериозно навлизайки в социално-политическата сфера. Книгата му е болезнено въздействаща и актуална. Същото бих казал и за „Под купола“ на Стивън Кинг — това е роман-предупреждение, в който проницателният и ерудиран читател ще открие уникални прозрения за реалния свят, в който живеем.

Ана:

Имате ли свой личен любим автор, който бихте превели просто за удоволствие? Има ли издателство, в което може да се отиде с готов превод и да се лобира за издаването на автори, които даден човек счита за наистина добри? Чувала съм, че преводачите до голяма степен се явяват и референти за издателите — има ли автори в България, издадени по ваша препоръка?

Адриан:

Точно това се случи навремето с Лъвкрафт, понеже именно аз убедих Издателска група „България“ да издаде сборниците „Зовът на Ктхулу“ и „Възкресителят“. Имаше и една друга антология с хорър-разкази на различни автори, съставена и преведена от мен — „Двойната сянка“, която „Яспис“ възприе и публикува в началото на новото хилядолетие… Когато сметна, че даден автор или книга заслужават да бъдат издадени у нас, аз я препоръчвам на издателите и вече от тях зависи дали идеята ще бъде реализирана, или не.

Ана:

Работили ли сте някога по превода на автор, който не сте харесвали и как трябва да се справи един професионален преводач с текст, който лично смята за не точно достоен за превод?

Адриан:

Не, защото винаги аз решавам дали да се захвана с даден автор, или не. Извоювал съм си привилегията да съм от малкото пишещи хора в тази страна, които сами си избират какво да пишат, за какво да пишат и какво да превеждат. Естествено, имало е и случаи, когато в дадена избрана от мен книга се наблюдават по-слаби моменти, но тук се намесва професионализмът на преводача (все пак не винаги имаш възможността да прочетеш цялата книга предварително.) За съжаление има колеги, които умишлено „пропускат“ по цели фрази, пасажи и дори параграфи в преводите си, но го правят по-скоро от некомпетентност и невъзможност да ги преведат адекватно, отколкото по „естетически“ причини.

Ана:

Вие имате един интересен опит от писане в съавторство, макар и безкрайно далеч от каквито и да било страшки — историята за Моливко и Сръчко в България. Няма ли да видим и други по-особени заглавия от вас? И въобще — Лазаровски и Моливко — как се стигна до тази комбинация, озадачила обичайните ви читатели, включително мен?

Адриан:

Няма нищо озадачаващо — литературните ми интереси се простират доста широко и обхващат цял океан от жанрове и тематични области, сред които немалка част се пада и на детската литература. А романът „Моливко и Сръчко в България“ се роди по следния начин. През лятото на 2006-а Валентин Постников беше за няколко дни във Варна и по щастливо стечение на обстоятелствата и аз бях там по същото време… Запознахме се — все пак аз съм човекът, превел всичките му книги на български, – поговорихме си, допаднахме си… и решихме да създадем заедно роман за приключенията на двамата герои в средновековна България. Още същата вечер Валентин обяви публично тази идея на писателска среща в Руското консулство във Варна (той бе дошъл тук с цяла делегация руски автори, от които единствено Постников бе издаван у нас). Процесът по написването на книгата се оказа доста забавен, непрекъснато си разменяхме мейли и съобщения, и след излизането романът доста бързо изчерпи тиража си. Естествено, това вероятно се дължи и на голямата рекламна кампания, която предприехме… Постников ме научи на много неща, едно от които са „представленията“ пред читателите (в Русия тази практика е доста разпространена). Лично аз започнах да я прилагам при представянията на хумористичния си трилър „Завладей българите!“, като я развих допълнително при презентациите на най-новата си книга — „Завладей българките“, изнасяйки нещо като моноспектакъл, който изключително забавлява хората. Мисля, че в сегашното „виртуализирано“ общуване подобни срещи са извънредно ползотворни както за читателите, така и за самите автори. Защото веднага виждаш реакцията на хората отсреща… Нищо не може да се сравни с това да ги накараш искрено да се разсмеят.

Ана:

Какво е мнението ви за българския пазар от позицията ви на автор — има ли добри читатели, или такива трябва да се възпитават? Има ли начин да се направи даден български автор (изключае злободневните смешници а ла Дилов и Сиромахов, за които в родината ни винаги ще има хляб и зрелища) по-известен от обичайните Букай, Коелю и Майър, или още не е написан истинският добър комерсиален роман на България? Къде точно един автор трябва да се спре на ръба между четивния комерсиализъм и личното искрено творчество? Или за личните неща останаха само блоговете?

Адриан:

И преди съм казвал, че повечето български автори се изживяват като непризнати гении. Те се смятат за върховни творци и обичат да гледат на читателя от висините на кулите си от слонова кост. Редовно се оплакват и мрънкат — пазарът бил такъв и онакъв, читателите били такива и онакива, издателите били такива и онакива… Работата на писателя е само една — да пише. Да работи над себе си и да пише така, че думите му да прелъстяват читателя, да флиртуват с него, да го грабват като неустоимо отлежало вино. Факт е, че повечето български писатели са ужасно нечетивни и скучни за широката публика. Те не знаят какво е фабула, а още по-малко пък — сюжет. Нямат представа как се пише стегнато и динамично, с усет за ритъма на фразата и пластичния диалог… Окей — публиката може да е апатична и незаинтересована, но това прави още по-интересна и креативна задачата на твореца. Лично за мен най-трудните книги, над които работя, ми доставят най-голямо удоволствие. Освен това българският писател е отвратително неконтактно и затворено в себе си същество — той крие ръкописите си под юргана и се гордее с това, че бил „некомерсиален“ и така нататък… Сигурно очаква издателят да влезе с взлом в дома му, за да се сдобие с безценните му словоблудства. Лично аз не съм срещал трудности с публикуването на своите творби — и едва ли ще е пресилено да кажа, че почти всичко, което съм написал към момента, вече е публикувано на хартия. Тайната ми е простичка — разработвам само хубавите си идеи, а лошите ги скастрям още в зародиш. Да не говорим, че Интернет предлага огромни възможности за комуникация с издатели, редактори, автори и прочие. Така например огласихме идеята за първата антология на българския хорър „До Ада и назад“, която издадохме през декември 2011-а заедно с Бранимир Събев и Благой Иванов. Свързахме се с талантливите автори на диаболични разкази, които познавахме, оповестихме проекта на ключови места и буквално бяхме заляти от разкази. След като върнахме онези, които не отговаряха на критериите ни, останаха 23 автори с над 30 разказа, които поместихме във впечатляващ том от 436 страници. Книгата се радва на голям успех, хората я харесват и най-вероятно ще превърнем еднократния си експеримент в периодично издание, защото видяхме, че е необходимо както на пишещите братя и сестри, така и на читателите. Какво по-хубаво от това? Така че, скъпи автори, пишете и работете над себе си — това е единственият път!

Ана:

Имате ли скорошни проекти, свързани с алтернативната ви България и а ла лъвкратианските ви симпатични изчадия — какво предстои да бъде покорявано? В интерес на истината останах малко разочарована от „Завладей българите“, просто защото очаквах повече да треперя, отколкото да хихикам, но това си е мой проблем — доколкото знам, книгите ви се четат активно и завладяват наред. А това си е наистина добра новина за всеки български автор. Планирате ли да ги издавате някъде в чужбина, или чуждите пазари са все още мираж дори и за добрите български автори като вас?

Адриан:

Естествено — сагата „Завладееш ли българите“, от която вече са публикувани първите два тома — „Завладей българите!“ (Издателска група „България“, 2009) и „Завладей българките“ („Софтпрес“, 2011) не само е най-значимият авторски проект, с който съм се захващал, но и най-оригиналният и самобитният. С тези книги аз буквално създадох нов поджанр, в който се съчетават елементите на хумористичната фантастика, остросюжетния трилър, политическата сатира и алтернативната история. И, освен всичко друго, дарявам много смях и усмивки на хората. Защото, каквото и да си говорим, хорърът в живота ни и бездруго е прекалено много и няма нужда да се надпреварваме с жестоката действителност, която ежедневно ни поднася конски дози кръв, страх и смърт. В момента имаме нужда от противоотрова на всичко това и тази противоотрова е бляскавият, оригинален, всепомитащ хумор. Или поне аз имам нужда от подобно четиво и понеже никой друг не ми го предлага (както в случая с Лъвкрафт навремето), реших да го напиша сам. Нали знаете — пиши това, което искаш да четеш! За щастие успехът на хумористичния трилър „Завладей българите!“ показа, че не само аз копнея за подобна книга — тиражът се изчерпи за отрицателно време и в момента книгата е налична само в електронната книжарница на M-tel, романът получи български и международни награди, а читателите ме засипаха с въпроси кога ще излезе следващата част и какво точно ще се случи в нея. Това предопредели и далеч по-високия старт на продължението му „Завладей българките“ — книгата е по-голяма с цели 100 страници, написана е с епичен размах (действието се разпростира върху множество сюжетни линии, изграждайки панорамна картина на абсурдното ни съвремие), корицата е безумно провокативна (напълно в унисон със съдържанието), издателството е едно от водещите в България с перфектна дистрибуция, а тиражът е умопомрачителен както за стандартите на българските автори, така и за редица международни светила. Към момента книгата се радва на радушен прием както от страна на читателите, така и от страна на критиката, а голяма част от „пророчествата“, описани в нея, вече се сбъднаха в реалността, което искрено ме забавлява… Така че определено ще има и трета част! Що се отнася до чуждестранния литературен пазар — сагата „Завладееш ли българите“ е писана специално за България; езиковите експерименти, каламбурите и всички стилистични игри са издигнати до ниво на висш пилотаж, което автоматично възправя непреодолима бариера пред евентуалния й превод. Така че за момента публикациите в чужбина изобщо не ме интересуват — твърдо вярвам, че камъкът си тежи на мястото и докато живея тук, смятам да пиша на родния си език за българските си читатели.

Ана:

Как виждате бъдещето на книгоиздаването в България? И какво бихте посъветвали издателите да променят в политиката си – може би да заложат на по-внимателен — или обратното, на по-експериментаторски — подход при избора на автори, да се концентрират върху по- масови маркетингови кампании, които да овладеят и нечетящите по принцип? Или например да работят повече с родните ни автори, а да не търсят истината зад гастролиращи продавачи на надежда за богатство и добър живот? Или нещо съвсем, съвсем друго…? :) Защо хората не четат според вас и какво може да промени това — закон, мода, фолк клипове, заснети в библиотеки?

Адриан:

Както казах и преди, за мен работата на писателя е да пише, а на издателя — да издава. Ето защо не бих искал да се меся в чуждата паница. Както писателите, така и издателите не бива да бъдат поставяни под общ знаменател. Сред тях има всякакви — както нагли селски тарикати и перачи на мръсни капитали, така и изключително коректни и интелигентни хора. Да, книгоиздаването е бизнес, но няма друг такъв бизнес като книгоиздаването. Защото книгата е както пазарен продукт, така и художествена ценност. И тези две неща не бива да се делят. Голяма част от нашите издатели са просто търговци — не ги интересува какво издават, стига то да се продава. После, сякаш за успокоение на съвестта си (доколкото я имат, ха-ха!), от време на време навличат меценатските одежди и се жалват как били дали шанс на Голямата литература, а хората не й обръщали никакво внимание. Тук стигаме до един ключов момент — понеже живеем в свободна страна (или поне така разправят), средният читател има пълното право да покаже среден пръст на Голямата литература и да си чете боклуци. Изборът си е негов. Издателят просто трябва да направи всичко възможно публикуваната от него книга да достигне до хората, те да разберат за нейната поява. А не да я размаха гордо пред шепа мухлясали интелектуалци и да я изсипе обратно в склада. Тук опираме и до неуслужливите медии, които по една или друга причина не желаят да представят книги, особено пък на български автори. Изключение правят дежурните „любимци“, всеки от които е известен с нещо съвсем отдалечено от литературата… и това си личи по страниците на „шедьоврите“ им. В трудни времена като тези обаче оцеляват най-добрите — естественият отбор си знае работата, — ето защо съм оптимист.

Това интервю с Адриан Лазаровски се публикува за пръв в „Сборище на трубадури“. Ана Хелс е добре познат книжен блогър и писателка. Посетете личния й сайт, „Фентъзийното място на Ана Хелс“, където ще намерите още много ревюта на книги и интересни подробности за нея!

Етикети: Адриан Лазаровски, Ана Хелс, Библиотека, издателства, интервю, Личности, преводач, преводи, фантастика, хумор

Статия: коментари | постоянна връзка
Споделяне: facebook | twitter
Сборище на трубадури: Заглавна страница | Facebook | Twitter

Превод на оригиналната статия от BestSienceFictionStories.com и водещ на българската рубрика: Коста Сивов.

„Истинският мрак“ (“The True Darkness“) е разказ от 2010 г. от Памела Сарджънт, в който се разказва за странен енергиен срив, който заварва една двойка в дома им.

РЕЗЮМЕТО, БЕЗ ДА ИЗДАВАМЕ СЮЖЕТА

Лидия и Мат наскоро са се преместили от града и са започнали да се наслаждават на по-тихия си, по-изолиран живот, надалеч от блъсканицата и врявата. Те са преживели няколко спирания на тока и дори са открили, че липсата на електричество може да бъде приятна — вечеря на свещи и истински разговор — пред алтернативата да се гледа филм.

Но когато токът спира тази нощ, нещата леко се променят. Липсва естествената светлина и клетъчните им телефони не работят. Дори клечка кибрит не може да бъде възпламенена. Има го само настоятелният мрак, който става все по-гъст и по-плътен с всяка изминала секунда. 

ЛИЧНО МНЕНИЕ

Оооххх, от този разказ ме побиха тръпки! Хареса ми как авторката е пренебрегнала всякаква предистория и направо го е дала по същество, започвайки от момента, в който светлините угасват. И оттам ни потапя в свят на мрак, който става все по-странен и по-страшен с всяко следващо изречение! Можете ли да си представите тъмнина, която поглъща всяка една светлина? Гадост!

НЯКОИ ИНТЕРЕСНИ ПОДРОБНОСТИ

• Думи: 6763
• Страници: 17
• Публикуван: 2010
• Относно авторката: Памела Сарджънт е написала няколко романа и е носител на наградите „Небюла“ (Nebula Award) и „Локус“ (Locus Award).  Повече информация за тази талантлива писателка можете да намерите на нейния сайт или в Wikipedia

КЪДЕ МОЖЕТЕ ДА НАМЕРИТЕ ТОЗИ РАЗКАЗ

Можете да прочетете „Истинският мрак“ безплатно в WorldLit.

Също и в антологията „Като вода за кварки“ (2011) („Like Water For Quarks“, 2011) от съставителите Елтън Елиът и Брус Тейлър.

Автор: Cin

Този превод се публикува за пръв път в „Сборище на трубадури“. Коста Сивов е писател на научна фантастика и преводач. Потърсете Коста Сивов в Goodreads!

Етикети: BestScienceFictionStories, Библиотека, Истинският мрак обзор, Коста Сивов, Памела Сарджънт, превод, ревю

Статия: коментари | постоянна връзка
Споделяне: facebook | twitter
Сборище на трубадури: Заглавна страница | Facebook | Twitter

(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)

Завръщане в черно

фантастичен разказ

от Галя Младенова

galkathegreat.wordpress.com

Той се събуди и бавно отвори очи. Размърда се мързеливо и сънено погледна към нея. От много време не бе спал толкова дълго и му трябваше малко време, за да се осъзнае.

– Добро утро, миличък – каза му тихо тя и го погали нежно.

Обичаше нейните милувки повече от всичко на света.

* * *

Мъжът отпи от чашата с кафе и се завъртя на стола си. Оставаха само още двайсетина души, които трябваше да интервюира, и мисълта за наближаващия край на работния ден го накара този път да се усмихне искрено на поредния кандидат.

Беше млада жена, не по-висока от метър и шейсет, с дълга черна коса и сини очи. Опитваше се да изглежда по-голяма и по-впечатляваща с черна очна линия и красиво оформени дълги нокти с тъмносив лак. Получаваше й се.

– Здравейте – поздрави мъжът, все още усмихнат на чашата с уиски, която щеше да държи в ръцете си след час. – Можете да седнете.

Жената поздрави и седна на неудобния стол срещу него. Малко хора бяха толкова спокойни на подобно интервю. Мъжът се загледа в папката пред себе си и никак не хареса това, което видя.

– Май имате грешка, би трябвало да влезе господин…

– Не – спокойно го прекъсна новодошлата. – Не съм във вашия списък.

– Не сте? – попита той и се опита да я смути със злия поглед, с който днес беше успял да разплаче повече от петнайсет кандидата.

С нея не се получи.

– Няма как да… – започна мъжът, направи кратка пауза и заговори рязко. – Коя си и от къде идваш? Какво знаеш?

– Ами… Знам, че тази банка е параван за едни мили хора, които правят не особено мили неща и нямат нищо общо с банковите дела. Използвате хора с паранормални способности, за да си въртите мръсни игрички с едни други копелета, за да ви е по-интересен животът. И сега си търсите нови попълнения… Убедена съм, че на предишните не им се е случило нищо лошо – заговори тя хладнокръвно и уверено, все едно я изпитваха по биология.

– От избраните ли си? – попита мъжът и погледът му зашари по купчината документи по бюрото.

– Ако бях, щяхте да държите папка с моето портфолио и да ме питате коя е най-силната ми способност, не мислите ли? Дори можеше да сте успели да ме разплачете с онзи поглед…

Голямата кафява ваза със сухи цветя напусна мястото си в ъгъла и полетя право към нея. Тя не я погледна, просто бутна стола назад, за да избегне удара.

– Очаквах да си по-изобретателен.

Любопитството му надделя над желанието да използва и вазата от другия ъгъл.

– Коя си ти и защо си тук? – попита той.

– Мария. Приятно ми е. – Тя подаде ръката си, но той не отвърна на жеста. – Идвам да предложа себе си за попълнение. Бях много разочарована, че не ме намерихте, особено като видях каква паплач сте събрали отвън…

– Как знаеш?

– Имам дарбата да научавам тайни – усмихна му се тя. – Не че нещо, но не пазите добре вашата.

– Какво можеш?

– Красива съм, както се вижда. И мога да лъжа по-добре от всеки, който сте срещали някога.

– Наричаш това дарби?

– И то най-силните. Мога да накарам всеки да направи всичко. Дайте ми шанс и ще видите. Мога да победя всеки един от фукльовците, които сте събрали тук. А вас ще ви схрускам за десерт.

Беше се навела над него и лицето й бе на сантиметри от неговото. Той разбра точно как се чувстваха хората, които бе тормозил цял ден. Пое си дълбоко въздух, сякаш за да събере смелост.

– Благодаря ви, ще ви се обадим, ако преценим, че имаме нужда от вас – изрецитира той възможно най-студено.

Тя се засмя, остави малка светлосиня визитка на бюрото и излезе, без да каже нищо. Честно казано, не очакваше да е толкова лесно, но все пак си струваше усилието заради глуповатото му изражение.

* * *

От „банката“ й се обадиха още на следващия ден, точно както предполагаше. Мария послушно направи каквото й казаха – отиде на бюро „Информация“, което се намираше вляво от входа на голямата сграда, и получи дебел снежнобял плик от усмихната служителка. Отвори го, след като си поръча голямо кафе макиато с ванилов сироп в близкото кафе. Искаха да премине изпитание, най-старото възможно изпитание. „Намери дракона и го унищожи.“ Можеше да е нещо далеч по-интересно. В плика си имаше всичко – карта, загадки в рими и какви ли не други дивотии. Всички те отидоха където им бе мястото – в най-близкото кошче за боклук.

Тя си допи бавно кафето, като от време на време поглеждаше към улицата. Минаха почти два часа, преди да разпознае силуета на първия представител на конкуренцията. Дори нямаше нужда да бърза – настигна го близо до входа на банката. Той издъхна, без да разбере какво го беше сполетяло, а Мария влезе вътре с последната карта от неговия плик в ръката си.

Мислеха се за много умни – бяха ги пратили на пътешествие, което започваше и свършваше в сградата на банката. Беше жалко колко са прозрачни.

Тя бързо стигна до стаята, маркирана с Х на картата, и учтиво поздрави интервюиращия, който очакваше най-добрия състезател. Май не беше очаквал да види нея.

– Имаше магия навсякъде, как… – започна заекващо той.

– Това ли ви е драконът? – попита тя и се засмя. – Продължавате да сте изключително оригинални…

В средата на стаята имаше пиедестал с малка фигурка на дракон. Мъжът се опитваше да каже нещо, но тя не си направи труда да го слуша, а отиде до пиедестала и погали малката фигурка.

– Затова ли пишеше „унищожи“, а не „убий“? Какво, не успяхте да намерите истински дракон ли? Или не искате да проливат невинна кръв? – продължи да се смее тя и взе фигурката в дланите си.

След миг стана сериозна и погледна към мъжа, който започваше да усеща, че не може да помръдне.

– Знаеш ли, май излъгах за онова с дарбите – заговори му тя и погледна към пода, все едно се срамуваше от постъпката си, а после пак върна погледа си към лицето му. – Чувала съм, че не е добра идея да вярваш на някого, който се хвали, че може да лъже. Особено ако е красив колкото мен. Запомни го за следващия си живот, може да ти е полезно.

Той вече не гледаше ужасено, а бе затворил очи. Сигурно се молеше за чудо, което да го спаси.

– Не си играете, оплели сте малкия във всяка възможна магия. Жалко, че няма значение – каза му Мария.

Тя остави фигурката на земята в средата на стаята и направи няколко крачки назад. От статуетката се издигна тънка струя пушек, за секунди формите му се размиха и в следващия миг много голям и много истински дракон изпълваше стаята.

* * *

Той се събуди и бавно отвори очи. Размърда се мързеливо и сънено погледна към нея. От много време не бе спал толкова дълго и му трябваше малко време, за да се осъзнае.

– Добро утро, миличък – каза му тихо тя и го погали нежно.

Обичаше нейните милувки повече от всичко на света.

– Убий го. После изгори всичко. – прошепна му Мария и пак прокара пръсти по твърдите люспи на шията му.

Той се поклони грациозно пред новата си господарка и издиша две облачета пушек през ноздрите си, после се обърна към мъжа в ъгъла.

Тя излезе бавно от стаята и тръгна към изхода, спокойна и безгрижна. Равномерното потракване на нейните токчета бе акомпанирано от приглушен опит за писък и хрущене на кости.

Когато външната врата на банката се затвори, тя се огледа в джобното си огледалце и си сложи още малко червило.

„Бяха си намерили 200 души, които могат да предсказват бъдещето, и нито един не ме предрече.“ – помисли си тя, усмихна се и прибра огледалото и червилото в чантичката си.

Етикети: Библиотека, Галя Младенова, разказ, фантастика, фантастичен разказ

Статия: коментари | постоянна връзка
Споделяне: facebook | twitter
Сборище на трубадури: Заглавна страница | Facebook | Twitter

Етикети: Васил Велчев, интервю, мишо гръблев, Радио Пловдив, Сборище на трубадури, фантастика

Статия: коментари | постоянна връзка
Споделяне: facebook | twitter
Сборище на трубадури: Заглавна страница | Facebook | Twitter

* новини, преглед на публикациите в сайта и поглед към бъдещето

* * *

Изминалата седмица

Интервю със Симеон Цанев – Роланд…

… проведено от водещата на рубриката Ана Хелс. Любознателната Ана задава важни въпроси и получава сериозни отговори:

И продължаваме с едно наистина знаково име за жанра и за цялата общност на занимаващите се с книги — а именно това на Симеон Цанев, по-известен на фентъзийните читатели като безкомпромисния ревюист на „Шадоуденс“ — Роланд, чиито обширни словесни битки във форумна форма с трагично известни онлайн тролове ми спечелиха едно лично уважение и искрена симпатия към личността му. Които от своя страна се повишиха неимоверно, когато се заех да чета и преводите му. За съжаление Симеон от няколко години не е в България и не се занимава с преводаческото изкуство, което, според мен поне, си е в кръвта му и все някой ден ще се завърне при повика на книгите, търсещи своя истински преводител. Но си е запазил искрения и откровено-реалистичен поглед върху ситуацията в България, както можете да проследите и в следващите редове. Дано не съм зазвучала като хайпната бийбър-кифла с помпони… [прочетете цялото интервю]

Каубой, нинджа и викинг

… и обяви цялата история за манджа с грозде:

Когато един режисьор падне дотам, че да режисира филм със „срещу“ в заглавието си, това може да се приеме като тихата кончина на кариерата му. Ако си спомняте, преди време ви запознах с бъдещия проект на Бари Зоненфелд, който представлява адаптация на супер важния за културата и човечеството комикс „Динозаври срещу извънземни“, и той е доказателство за първото ми изречение. Този изроден жанр, чиито наименования конфронтират минимум по две несъвместими раси, е толкова навлязъл в Холивуд, че дори след провала на „Каубои и извънземни“ се превръща в най-модерния филмов тренд, като нито една кръстоска не е забранена — може да са вампири срещу цигани, или върколаци срещу стоножки, няма значение, стига да има много екшън, експлозии и поне три D-та. [прочетете цялото ревю]

„Сечението на Айнщайн“ (The Einstein Intersection) от Самюъл Дилейни

… разкривайки по неповторим начин литературните достойнства на романа и мястото му в жанра:

Един свят пришълец се е самонастанил върху отломките от цивилизация, която хората отдавна са изоставили (дали в посока към звездите, или към царството на сенките, остава загадка), защото са я изтощили до смърт. В света пришълец обаче съществува вяра, че целият живот е ритъм. А смъртта е ритъм, временно прекъснат — синкоп, преди животът да се завърне. Затова новодошлите нечовеци са се поселили в черупките от телата на напусналите земни, нарекли са се хора и са се заели със задачата да върнат ритъма, независимо колко променен би бил, използвайки завещания им материал: витаещи като призраци човешки фантазии и легенди; луди, порутени мегаполиси; тормозени от радиация хълмове и реки; мутирали джунгли, зверове, хора. И разбира се — изоставеното величие на The great Rock and the great Roll. [прочетете цялото ревю]

Париш (фантастичен разказ)

… в който авторът ни среща с познати образи от старогръцката митология и не толкова познатите им проблеми:

Париш отвори залепналите си от прах и пот очи и бавно надигна глава. Беше паднал по корем на бойното поле след силен удар в главата и това бе последното, което помнеше. Предпазливо се огледа и чак когато видя, че наоколо няма никой освен няколко гарвана, които го гледаха със зле прикрит интерес, той се изправи бавно. Залязващото слънце блесна неприятно в очите му и той вдигна ръка над тях. После се наведе да вземе копието, което лежеше безучастно на земята, и бавно пое на югоизток, където трябваше да е станът на троянските войски. [прочетете целия разказ]

* * *

Новини

BestScienceFictionStories.com, с които наскоро започнахме да си партнираме в отделна рубрика, водена от Коста Сивов, публикуваха кратък обзор за нашия сайт:

A very cool Bulgarian SF site!

Hi everyone. Today I have something fun and quite cool to share with you: a Bulgarian science fiction site! I know I know, the vast majority of you don’t speak Bulgarian, so why would I promote this site? Well, the biggest reason is that the person who runs the site, Petar, recently contacted me and asked if he could translate some of my posts into Bulgarian. After I saw his excellent work I asked him to share with us more information about what the site does – here’s what he had to say:

Currently on our website, there are over twenty people (professionals and fans) publishing articles, reviews, and translations. The website serves as a kind of a hub, centralizing in syndication selected content from their personal websites and blogs, and we are also actively publishing original articles, reviews, interviews, short stories, etc. So far, we have published 6 PDF freely available fanzine issues, which are heavily focused on speculative fiction and poetry plus a smaller portion of the usual type of content we use for the main website. Every one is volunteering for the love of their scope of interest. Two years ago, I named the whole thing “A Gathering of Troubadours” (Sborishte na trubaduri), so that’s our official name.

Anyway, please support Petar and our international SciFi community by taking a look at Trubadurs.com. If you don’t read Bulgarian you can translate it on the fly by using Google Chrome to visit the site. I think you’ll be well rewarded for your efforts.

Enjoy!

…ако искате да научите повече за трубадурите, и по-специално за един от тях, Васил Велчев, не пропускайте предаването „Клуб Неделя“ по Радио Пловдив на 29 април от 16 до 17 часа. В разговора с водещия Мишо Гръблев ще стане дума за българската фантастика, за списанието, за конкурсите и за бъдещето на жанра в България!

* * *

Следващата седмица

… в рубриката на Коста Сивов имаме чисто нов обзор на интересен къс разказ от чужд автор и информация къде можете да го прочетете…

… сме ви подготвили екслузивно интервю с писателя и преводач Адриан Лазаровски, проведено от Ана Хелс…

* * *

Сборище на трубадури, седмичен дайджест №17

Етикети: Cinemascrotum, Jen Starry Night, Адриан Лазаровски, Ана Хелс, Библиотека, Васил Велчев, Георги Николов, Дайджест, интервю, Каубой, Коста Сивов, нинджа и викинг, новини, радио, Радио Пловдив, разказ, самюъл дилейни, Симеон Цанев - Роланд, фантастика, филм

Статия: коментари | постоянна връзка
Споделяне: facebook | twitter
Сборище на трубадури: Заглавна страница | Facebook | Twitter

(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)

Париш

фантастичен разказ

от Георги Николов

Париш отвори залепналите си от прах и пот очи и бавно надигна глава. Беше паднал по корем на бойното поле след силен удар в главата и това бе последното, което помнеше. Предпазливо се огледа и чак когато видя, че наоколо няма никой освен няколко гарвана, които го гледаха със зле прикрит интерес, той се изправи бавно. Залязващото слънце блесна неприятно в очите му и той вдигна ръка над тях. После се наведе да вземе копието, което лежеше безучастно на земята, и бавно пое на югоизток, където трябваше да е станът на троянските войски.

„По дяволите“, изруга мислено. „Как изведнъж всичко се промени, и то само за една година. Като обикновен пастир май бях щастлив повече. Всичко започна от онзи следобед, когато ми се явиха трите богини с ябълката от градината на Хесперидите. И кой ме би през устата, та избрах онази със сивите очи и дългата права черна коса. Военни почести и бойна слава — това ми обеща. Е, разбира се, след като се оказах царски син, нещата коренно се подобриха. Но аз очаквах слава в защита на Троя, например. А не в някаква измислена и глупава война. Откъде ли всъщност на Хектор въобще му хрумна да напада Спарта, за да спечели хубавата Елена от цар Менелай? И защо въобще ме забърка в тази младежка инициатива…?“

„Добре, че поне Атина ме опази вчера в това необмислено нападение. Всеки можеше да се сети, че Менелай вече е знаел за предстоящата ни атака и че ще повика на помощ брат си Агамемнон. А Хектор: Братко, докажи, че си достоен представител на нашия род, като поведеш атаката. Пфу!“ Париш ядно се изплю, изрита един камък и погледна към небето. Отново гарвани. Той се наведе, взе ритнатия камък и ги замери. В този момент чу смях, обърна се и видя превита на две фигура, която се тресеше звучно. Париш вдигна копието си.

– Кой си ти? — попита рязко.

– Ха-ха-ха!!! — продължаваше да се смее непознатият. Изведнъж смехът му секна и той рязко се изправи. — Спокойно. Казвам се Ахил и съм тук да ти помогна. Изпраща ме Атина, която ми се пада малко леля по линия на прадядо ми Еак. Повече препоръки мисля, че не са ми нужни. И ако не ме дразните много с брат ти Хектор, успехът ви е в кърпа вързан.

– И защо трябва да ти вярвам? — Париш отново вдигна копието си към Ахил.

– Защото, моето момче, сега ще ти споделя плана си. Обсаждаме девет години, докато изгладнеят здраво гърците. После със стенобойна машина чупим стената, но там, където в строежа й е участвал въпросният ми прадядо. Нахлуваме и ги смазваме. И да не съм чул за никакви дървени коне.

– Как така дървени коне? — учуди се Париш.

– Еми така, аз да си кажа, без дървени коне! Каруци, каляски може, но дървен кон на никого не е изпотрябвал! — отсече рязко Ахил. — Сполуката е на наша страна. Подшушнаха ми го отгоре. Но….трябва търпение. Хайде, че твоите хора сигурно вече се притесняват за теб. А…и още нещо ми споменаха. След тази война ще бъдеш запомнен като изключително велик воин и способен пълководец.

* * *

– Не, не и не! — отсече Преподавателят. — Така няма да стане! Младият Омир, второкурсник „Литература на съседни слънчеви системи“ в Междугалактическия университет, сведе засрамено глава.

– Звучи адски неправдоподобно. Да, очевидно си чел някаква измислена митология, но всичко това се нуждае от пълно преработване. Между другото, единственото, което ми хареса, е идеята за дървения кон. Пратеник на боговете като второстепенен герой също може. Но трябва повече да развиеш образа на Париш. Психология малко вкарай. Бил пастир. Ами добре, опиши малко от живота му, как се е почувствал след срещата с трите богини, защо именно Атина е избрал, разбираш ли?

– Да. — отвърна Омир, все така с наведена глава.

– Ами този Ахил, напиши нещо и за него. Ясно е, че е сприхав по характер, но защо? Ами двамата братя Менелай и Агамемнон, те какви са? Както и да е. Приключихме за днес. И си спомни, че без заверка при мен не можеш да запишеш трети курс! Което сам знаеш какво означава. Имаш три седмици на разположение и не бъди толкова лаконичен!

Омир затвори вратата на кабинета и въздъхна.

„По дяволите“, изруга мислено той. „Хич не ме бива, а Атина ми обеща още преди първи курс междугалактическа литературна слава и почит…“

Етикети: Библиотека, Георги Николов, Омир, Париш, разказ, Троянска война, фантастика, фантастичен разказ

Статия: 1 коментар | постоянна връзка
Споделяне: facebook | twitter
Сборище на трубадури: Заглавна страница | Facebook | Twitter

Who, in realms of shade, a lyre dares to raise?
„The Einstein Intersection“ by Samuel Delany

„Who, with the dead, on poppy dine,
need nevermore fear:
the true sweetness in his rhyme
shall never disappear.“
Rainer Maria Rilke „The Sonnets to Orpheus“

„Go forwards, always down and never left or right.“
Theseus in the Labyrinth

Един свят пришълец се е самонастанил върху отломките от цивилизация, която хората отдавна са изоставили (дали в посока към звездите, или към царството на сенките, остава загадка), защото са я изтощили до смърт. В света пришълец обаче съществува вяра, че целият живот е ритъм. А смъртта е ритъм, временно прекъснат — синкоп, преди животът да се завърне. Затова новодошлите нечовеци са се поселили в черупките от телата на напусналите земни, нарекли са се хора и са се заели със задачата да върнат ритъма, независимо колко променен би бил, използвайки завещания им материал: витаещи като призраци човешки фантазии и легенди; луди, порутени мегаполиси; тормозени от радиация хълмове и реки; мутирали джунгли, зверове, хора. И разбира се — изоставеното величие на The great Rock and the great Roll.

„Сечението на Айнщайн“. Чудя се как успява любимата ми книга на един от любимите ми автори за някакви 150 странички (нещо средно между роман и новела) да е толкова много неща едновременно. Приказността от първата среща с идиличния живот на ‘извънземните човеци’ в селото сред хълмовете и стадата бързо се примесва с усещане за постапокалиптика, когато читателят разбира, че ‘земните човеци’ са напуснали телата и земята си и са оставили радиация и мутации. Фантастични и фентъзи елементи се придвижват по страниците ръка в ръка — някъде наблизо в спокойната природа работи мощно електрическо депо, а в дебрите на близката пещера живеят както грамаден бикоподобен звяр, така и говорещ компютър. После, когато кракът на главния герой Лобей стъпва в големия, странен град, романът придобива очертанията на нещо, което доста години по-късно може би щеше да бъде наречено New Weird. Всъщност сега, след четиридесет години, вероятно с чисто сърце романът би могъл да бъде причислен от любителите на етикетите към т. нар. slipstream литература, или както Брус Стърлинг хубаво обяснява: „this kind of writing which simply makes you feel very strange“. Но „Сечението на Айнщайн“ е написана през 1967 г. и просто е заредена с най-доброто, на което е била способна Новата вълна. Типично за това толкова специално за sci-fi литературата време и вълненията му, а още по-типично за самия Самюел Дилейни — романът загребва дълбоко в сериозни неща като другост, пол и сексуалност, общества и място в тях, възприемане на реалността, език, памет, митология.

Но да поговорим за митология, Лобей.

Да се вмъкнеш в тялото на чужд свят, който при това никак не е млад, означава да използваш това тяло физически, примирявайки се с факта, че е доста разнебитено. Но още повече означава, че се примиряваш да живееш с чужда история, чужди мисли и фантазии, които също са прастари, пълни с вариации, мутирали, нерядко превърнали се в противоположност на това, което са били. Минали са толкова много години, новите ‘хора’ са различни, не разпознават и не интерпретират нещата съвсем правилно и всичко така красиво се обърква… Великолепна е тази концепция на Дилейни за паметта на света и функционалността й при новата цивилизация. Древна и не чак толкова древна човешка митология заживява в неочкван вид сред пришълците. Самите пришълци се опитват да живеят в нея, защото се опитват да бъдат хора. Ако Орфическият мит е гръбнакът на романа, то останалата част от скелета я изграждат всевъзможни и често силно изопачени библейски, легендарни, приказни и попкултурни фрагменти от земната ни история. Любимата на пастирчето Лобей е убита и сърцето му се къса от мъка. Походът за нейното връщане води към царството на Хлапето Смърт, което доста прилича на wild west легендата Billy the Kid, само че е с червена коса и хриле и вероятно е убило повече хора. Самото царство пък е скрито в един странен мегаполис (това може да е любимият на автора Ню Йорк, но може и да е примерно Лас Вегас). За да научи важни за спасението на тъмнокожата си Евридика факти, Лобей трябва първо да победи звяра в римейк на една от най-красивите древногръцки истории — за Тезей, Ариадна и Лабиринта на Минотавъра. После по пътя си към града на сенките Лобей се присъеднинява към водачите на стадо дракони. Тази група странници носи комичен отглас от каубойските времена, но в нея има и нещо от легендите за нордическите богове. Част от групата са двама важни герои — Spider и Green-eye, със своя особено силен митологичен заряд. Междувременно из текста изникват образите на Елвис Пресли, Фаедра (жената на Тезей и дъщерята на Крал Минос), Малкия Джон от Шеруудската гора, Бийтълс, известната актриса от 30-те Джийн Харлоу. Появяват се библейски архетипи — Пастирът, Блудницата, Предателят, Спасителят. Дали всичко ще свърши с разпятие, както е в един друг човешки завършек и дали ще се наложи на някого да се бори с фаталното желание да се обърне и да погледне назад? Възможно е и нищо да не е такова, каквото изглежда. Действителността в този объркан свят е толкова хлъзгава. Възможно е героите да продължат да се движат пипнешком из илюзорните коридори на голeмия музей на земната памет — The great Rock and the great Roll. Но е възможно и да осъзнаят, че имат силата да творят нови реалности, нови, съвсем различни легенди. Важно е Лобей да не спира да свири вълшебни мелодии с надупченото острие на ножа си, дори когато Хлапето Смърт диша в тила му. ‘You may be Orpheus; but you may be someone else, who dares death and succeeds.’ (Отклонение. Скоро четох за някакви гностически паралели между Исус и Орфей, които до ден-днешен са предмет на много спекулации. В началото на миналия век била открита плочка вероятно от 3-4ти век, изобразяваща разпнат мъж, с надпис отдолу Orpheus Bakkikus — ‘Орфей на кръста’. Чудя се дали е възможно Дилейни да е знаел за тези проучвания и да ги е пренесъл в романа си, поизменени от радиацията? Изглежда доста вероятно.)

Сред сюреалистичните, митологични събития и видения Дилейни успява да не изгуби пулса на любимите си теми. Семиотичният му размах работи с пълна сила. Езикът, думите отново създават силна връзка между човека и общността, отново имат особено значение за изграждането на системи в отношенията, свързани с пол, сексуалност, отколонения от нормата. Сексуалността се е изменила, точно както и митовете. Не се възприема и не се проявява по стария начин. Всеки носи пола си като титла пред името — Lo, La и междинното Le. Свободата във връзките се насърчава — колкото повече се разменят гените, толкова по-добре. Още по-интересна е йеррахията на другостта, която построява авторът. Пак излизат напред въпросите за страха от ‘абнормата’, за приемането и мястото й сред различните проявления на ‘нормата’. Понеже се раждат твърде много деца с мутации, разделението на functional / functional enough / unfunctional е според годността им да станат ефективна част от общността. Онези, които се считат за functional и functional enough живеят свободно заедно, но все пак към вторите отношението е малко по-специално. Определените като unfunctional живеят отделени в клетки. Появява се обаче и друга категория — different. Те са ‘годни’, но притежават някакво допълнително умение, което ги прави ‘различни’. Лобей е различен, защото може по телепатичен път да измъква музика от мислите на хората. Фриза (любимата му) също е различна. А различните са в опасност, защото Хлапето Смърт ги прибира един по един.

Сам по себе си романът също следва оригинална система. На определени места са вмъкнати извадки от дневника на Дилейни с интересни подробности за писателския процес. Бележките на автора са основите, върху които е построен самият роман, светът, в чието тяло се е заселил. А всяка отделна глава започва с цитати, вариращи от Боб Дилън до Жан-Пол Сартр — те пък са пример за разхвърляните частички спомени, върху които се гради новата митология на пришълците в „Сечението на Айнщайн“. Комуникацията между двете двойки в тази система e много интересна, макар не винаги очевидна на пръв поглед. Мythopoesis, indeed.

Ще ми се да кажа нещо и за влиянията и връзките на „The Einstein Intersection“ с други творби, защото доста мислех за това, докато го препрочитах съвсем наскоро. Неочаквано спокойната постапокалптична атмосфера, както и въпросите за паметта на света и оцеляването на неговите артефакти са получили елегична интерпретация в красивата „Еngine Summer“ на Джон Кроули. Ако замените ‘елегична’ и ‘поетична’, със ‘смешна’ и ‘абсурдна’, ще получите пък интерпретацията на рециклирането и връщането на стари човешки истории към нов живот от Майкъл Мууркок в разкошната му сатирична трилогия „Танцьори в края на времето“. Обърканият мъж с име на библейски герой от „Veniss Underground“ на Джеф Вандермиър много напомня на Лобей, когато предприема отчаян поход към изгубената си любима в недрата на мрачния и пулсиращ мегаполис Veniss. Разбира се, тези връзки са моя спекулация и не e задължително да са продукт на някаква писателска преднамереност (макар че за Мууркок съм почти готова да се обзаложа:). Вътре в самото творчеството на Дилейни много граници се размиват, много герои и елементи крачат спокойно от едно място към друго и съответно — много от техните пътища започват или преминават през „The Einstein Intersection“. Тук като че ли напълно се избистря емблематичният образ на босоногото момче с обезобразени от хапане пръсти, което после се озовава, седейки на един крак, в не малко други истории на създателя си. Има го познатото усещане от погледа на блестящи, зелени, зелени очи, макар че Green-eye всъщност има само едно око. Има го героят писател — нищо, че Spider е и много други неща освен това. Драконите тук само загряват за лова, битките и изобщо за впечатляващата си роля в „Stars in my Pocket Like Grains of Sand“. Появява се Хлапето! При това точно същото налудно хлапе Смърт от един от най-любимите ми разкази — „Night and Love of Joe Dicostanzo„. Близнаците, които довършват изреченията си, ще минат оттук, преди да се озоват в „Nova“. И пак в „Nova“ Mouse ще поддържа мелодията от необичаен музикален инструмент, засвирена от Лобей. They communicate, yes, and communication was fear and retreat. The music, though! Lord, the music! All life is a rhythm. All death is a rhythm suspended, a syncopation before life resumes.

Всъщност хубаво е да завърша с музиката. Целият роман е наситен с трептяща музикалност. От една страна заради начина, по който е написан — леещите се почти с усещане за ритъм думи, подредбата, красивите, неочаквани изречения. („Attacked by flowers, a dragon was dying.“ — това съчетание от четири думи, ако щете вярвайте, е за мен едно от най-великолепните, най-пълните с творчество изречения във фантастиката. Добро доказателство за този аспект на музикалността е и оригиналното заглавие на книгата: „A Fabulous Formless Darkness“ — прочетете го няколко пъти на глас и ще разберете :). От друга страна — заради самата тема за музиката в романа. Музиката, която обезсилва ‘уменията’ на Смъртта. Която е преврънала Ринго Стар в герой от преданията. Която може да те измъкне от редиците на обичайните ‘functionals’ и да те направи нещо качествено по-различно (pun intended :) — ‘а different’. Която в крайна сметка е мостът през времена и вселени между някакво обикновено момче с грамадни, непохватни крайници и жестоко изгризани нокти (включително на краката) и една от най-енигматичните и красиви фигури от човешката митология; инструментът, чрез който тези два абсурдно несъвместими образа успяват да осъществят сюреалистичната си комуникация.

Това е гостуващ пост. Първа публикация:
„Самюел Дилейни – Сечението на Айнщайн (Jen Starry Night)“, Starry night

Етикети: Jen Starry Night, new weird, weird, Джеф Вандермиър, Джон Кроули, Майкъл Мууркок, митология, Небюла, самюъл дилейни, фантастика

Статия: коментари | постоянна връзка
Споделяне: facebook | twitter
Сборище на трубадури: Заглавна страница | Facebook | Twitter

Когато един режисьор падне дотам, че да режисира филм със „срещу“ в заглавието си, това може да се приеме като тихата кончина на кариерата му. Ако си спомняте, преди време ви запознах с бъдещия проект на Бари Зоненфелд, който представлява адаптация на супер важния за културата и човечеството комикс „Динозаври срещу извънземни“, и той е доказателство за първото ми изречение. Този изроден жанр, чиито наименования конфронтират минимум по две несъвместими раси, е толкова навлязъл в Холивуд, че дори след провала на „Каубои и извънземни“ се превръща в най-модерния филмов тренд, като нито една кръстоска не е забранена — може да са вампири срещу цигани, или върколаци срещу стоножки, няма значение, стига да има много екшън, експлозии и поне три D-та.

Поредният пример за тази повсеместна кретения се нарича „Каубой Нинджа Викинг“ (неочаквано добра комбинация), който ще бъде режисиран от Марк Форстър („Бонд 22″), и за момента се очертава най-интересният от всички (освен, може би, предстоящият „Роботи срещу зомбита“, продуциран от Майкъл Бей… ха-ха!). Не, че пак не е по комикс и пак не е насочен към зрителите с обременени мозъчни функции, но сюжетът е нещото, което ме спечели, и съм убеден, че ако в лудниците се даваха Оскари, сценарият на „КНВ“ щеше да е първенец в категорията си. Обърнете внимание — историята е свързана със секретна програма, която обучава шизофреници и ги превръща в убийци. Един от участниците в програмата придобива три висши образУвания — като нинджа, като каубой и като викинг — и успява да избяга, а след това решава да отмъсти на бизнесмена, организирал програмата.

Момент, момент, нещо не разбрах! Те обучават шизофреници, за да ги превърнат в убийци? Хора, които почти 24/7 живеят в свой собствен свят и рядко възприемат реалността адекватно? С по-голям успех биха обучили бушмен на четмо и писмо, отколкото шизофреник на каквото и да е. За щастие всеки шизофреник с твърд предмет в себе си е потенциален убиец, така че обучението ще бъде кратко. Но то е специфично и съдържа ключови дисциплини, в които героят е обучаван да стъпва тихо като нинджа, да дои крави като каубой и да повръща като викинг. Въоръжен с тези нечовешки способности, протагонистът (нинджа-името му сигурно е Шизо) се изправя срещу създателя си, за да открие истината за себе си. Нещо като „Хана“, само че с повечко катани и по-малко грозни момиченца. Проблемът е, че цялата работа звучи като епос на SyFy TV, а да не говорим, че съвсем наскоро гледах комбинация между каубои и нинджи в „Пътят на самурая“ и гледката ме доведе до амок. Не знам какво е вашето мнение, но подобни сюжети ме карат да милея за Средновековието, където вместо на кино хората са се забавлявали на публични обезглавявания, и то без да дават пари за 3D очила. С нетърпение очаквам бъдещите хитове от жанра, като например „Цветя срещу Хлебарки“ или „Пижо и Пенда срещу Майкъл Маус“.

Това е гостуващ пост. Първа публикация:
"Каубой, нинджа и викинг = манджа с грозде (cinemascrotum)", » фантастика

Етикети: Cinemascrotum, Бари Зоненфелд, гостуващи материали, кино, комикс, Кубой Нинджа Викинг, новини, фантастика, филм

Статия: коментари | постоянна връзка
Споделяне: facebook | twitter
Сборище на трубадури: Заглавна страница | Facebook | Twitter

* Интервюто е публикувано за пръв път в брой 6 на сп. „Сборище на трубадури“. Водещ на рубриката: Ана Хелс.

И продължаваме с едно наистина знаково име за жанра и за цялата общност на занимаващите се с книги — а именно това на Симеон Цанев, по-известен на фентъзийните читатели като безкомпромисния ревюист на „Шадоуденс“ — Роланд, чиито обширни словесни битки във форумна форма с трагично известни онлайн тролове ми спечелиха едно лично уважение и искрена симпатия към личността му. Които от своя страна се повишиха неимоверно, когато се заех да чета и преводите му. За съжаление Симеон от няколко години не е в България и не се занимава с преводаческото изкуство, което, според мен поне, си е в кръвта му и все някой ден ще се завърне при повика на книгите, търсещи своя истински преводител. Но си е запазил искрения и откровено-реалистичен поглед върху ситуацията в България, както можете да проследите и в следващите редове. Дано не съм зазвучала като хайпната бийбър-кифла с помпони…

Ана:

Аз лично знам за ваши превод на „Троя“ на Гемел, „Принцът на нищото“ на Бакър, „Наследството“ на Паолини, „Уоркрафт“ на Кнаак, „Черният отряд“ на Кук — пропускам ли някое заглавие, по което сте работили? Може ли да издадете дали сте правили превод, който още не е видял бял свят в България? Факт е, че преводът на Бакър е правен, мисля, още преди да заминете в САЩ, а чак преди няколко месеца излезе първата част. Нормално и обичайно ли е даден превод да се издаде години след направата му или въобще да не стигне до читателите? Бихте ли предоставили свой такъв неиздаден превод за свободен достъп на читатели, или си има сериозни легални пречки за това?

Симеон:

Ако се изключи първият ми превод, който е „Starcraft: Скоростта на тъмнината“, както и един от романите по Diablo, единствената липсваща книга тук е „Бризингър“ на Кристофър Паолини. Що се отнася до неиздадени преводи, единственият такъв е този на „Пророкът-Войн“ — втората книга от трилогията „Принцът на нищото“ на Скот Бакър. Но въпреки че моят опит е такъв, практиката преводи да не виждат бял свят с години е доста разпространена в България, или поне беше, докато аз бях в тази ниша. Много издателства нямат ясна идея какво точно искат да издават и дават множество заглавия за превод, за да имат готовността да ги издадат, ако се вземе решението. За съжаление го има и вариантът издателството да не може да си позволи да продължи процеса след превода, но предполагам, че този тип издатели ги е застигнал естественият подбор на кризата в последните години.

Превод, който е направен по договор, сключен с издател, принадлежи на издателя. Аз нямам правото да го давам за свободен достъп. Иначе вероятно бих.

Ана:

Как започнахте с преводите и как спряхте с тях — звучи малко като въпрос на сбирка на АА, но за мен книгите са си почти нелечима страст, вид зависимост даже, така че всеки доброволно попаднал и изтеглил се от тяхното въздействие в някаква степен ми е повече от интересен :) Преводачеството кариера ли е, или просто допълнителен начин за изкарване на някакви пари, или може би емоционално призвание на душата да работи с думи?

Симеон:

Началото беше чиста случайност. По това време (около 2004) пишех във форума на списание „Gamers’ Workshop“. Издателят на понастоящем покойното издателство „Серпис“ влезе да задава въпроси за терминологията на играта Starcraft, тъй като неговите преводачи не бяха геймъри и нямаха представа как да преведат определени имена. Някой му зададе въпроса как се става преводач в неговото издателство, той каза, че трябва просто да му пишат лично съобщение и той ще им изпрати текст за пробен превод. Аз се пробвах и оттам нататък нещата тръгнаха от само себе си. По това време вече бях приятел с немалко издатели покрай Панаира на книгата. Спрях преводите, когато заминах за САЩ, защото изгубих директната си връзка с издателствата, а и работата ми тук беше твърде времеотнемаща, за да се занимавам с това.

Преводачеството може да бъде както кариера, така и допълнителен начин за изкарване на пари. За мен беше по-скоро второто, но го правех, защото ми харесваше. Процесът на превръщане на чуждоезичен текст в български е много интересен за мен, но призванието на душата да работи с думи за мен винаги е било свързано с лично творчество.

Ана:

Как се работи по превод на книга, която лично не допада по никакъв начин на преводача? Докъде може да стигне желанието на преводача да пресъздаде текста — мислите ли, че преводачите имат право да редактират оригиналния текст, като премахват пасажи или вмъкват нови, дори и ако това би постигнало един доста по-добър резултат, отколкото ако се превежда буквално и дословно? Колко авторство е допустимо да се вложи в една чужда книга от страна на преводача, редактора, че даже и коректора?

Симеон:

Това винаги е сложен въпрос. Преводачът неизбежно е в някаква степен съавтор. Много малко езици са достатъчно близки, за да може текстът да се запази идентичен като звучене, и дори тогава тонът неизбежно ще се промени. За мен лично обаче тази промяна може да бъде само дотам — на ниво езикова разлика. Пренаписването на текст, добавянето му и рязането му под каквато и да е форма за мен е недопустимо при превод. Ако книгата е слаба, максимумът, който преводачът може да си позволи, единствено е да изглади стила на български. Никой от нас не може да знае предварително дали резултатът от „съавторството“ би бил подобряване или влошаване. Ако един преводач толкова го сърби да пише собствено творчество, може би преводите не са най-подходящата кариера за него, нали?

Ана:

Преводачите изкушават ли се да станат автори, или това са два противоположни свята? Правили ли сте опити да пишете свои неща — в САЩ пазарът е голям, има ли там място един български автор? Има ли български автор, който бихте искали да преведете на английски — някой, който смятате, че заслужава да бъде прочетен извън пределите на страната ни? Чели ли сте преведен български автор, и ако да — какво ви е мнението за преводите от български на друг език като качество, които сте срещали?

Симеон:

Отзад напред. Ако трябва да съм честен, аз не съм особен почитател на българската литература. Наблюденията ми са основно в сферата на фантастиката и фентъзито, но в тях масово липсва професионализмът, който дори най-посредствените западни автори притежават. Имаме безспорно големи таланти, но в голямата си част те считат, че талантът е достатъчен и няма нужда от други умения, от реално разбиране на процеса на писане. В България преобладава схващането, че ако си наясно със структурната и техническа страна на писателския процес, това някак си ще ти убие творческия пламък.

Що се отнася до писане на собствени неща, в миналото съм писал, както на български, така и на английски, но не достатъчно сериозно. Не бих казал, че авторството и преводачеството са два противоположни свята, но и не мисля, че са непременно особено близки. Разбира се, има хора, които вършат и двете. В крайна сметка все става дума за литература.

Ана:

Имало ли е превод, който сте правили за лично удоволствие? Има ли практика преводач да отиде с готов текст при издател с препоръка да издаде книгата, над която е работил?

Симеон:

Честно казано не съм имал подобна ситуация. Преводът на „Троя“ и „Принцът на нищото“ определено ми достави огромно удоволствие, но и в двата случая беше по договор. Що се отнася до това преводач да отиде с готов текст при издател, знам за няколко такива случая, но не мисля, че може да се нарече „практика“. Подобно явление има и положителни, и отрицателни страни. Често личният интерес към произведението води до голямо внимание към детайла, но ако това внимание не е подплатено с достатъчно голямо умение, редакторът се вижда в чудо, принуден да спори за буквално всяка дребна промяна, която се опитва да направи.

Ана:

Кои автори според вас незаслужено биват подминавани от българските издатели? Имат ли място по-старите автори от рода на Муркок, Ан Макафри или Андре Нортън днес на българския пазар? Имате ли автор, който с удоволствие бихте превели на български, ако можете да избирате?

Симеон:

Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Пазарът за фентъзи и фантастика в България е много тесен, а издателите нямат добре структурирана система за проучването му. „Бард“ например издават/ха наградените с „Хюго“ и „Небюла“ книги напълно на сляпо и в миналото това е водело до ужасно смешни ситуации от типа на това да издадат трета книга от поредица, защото не са знаели, че е имало две преди нея.

Дали по-старите автори имат място, е спорно и зависи от читателя. Докато някой не направи реално платено проучване какво искат да четат феновете на фантастика и фентъзи в България, всичко е спекулация и стреляне на сляпо. Ако аз можех да избера, бих видял преведен на български Джийн Улф. За съжаление ми липсват уменията, професионализмът и колосалната обща култура, необходими за подобен превод и не мисля, че има издател, който ще е готов да плати сумата и да даде времето, които той би изисквал.

Ана:

До каква степен добрият превод зависи от работата на редактора и коректора — знаете ли за случаи, в които добър текст бива превърнат в лош краен продукт поради грешки в процеса на обработката му след превод? Ако дадена преводна книга не ни хареса — кой е най-уместно да подгоним с вилите и факлите? :)

Симеон:

В общия случай вината си е на преводача. Ако той е дал добър текст на редактора, то редакторът не би имал твърде много работа по него. Разбира се, случват се и разни амбициозни редактори, които считат, че знаят по-добре и от преводача, и от автора как трябва да изглежда книгата. Рязане на пасажи, страници и цели глави е нещо, което мисля, че вече не се случва, но беше масова практика преди години. Тогава вината очевидно е на редактора.

Ана:

Какво е мнението ви за подбора на заглавия в жанровете фантастика и фентъзи в България — какви са впечатленията ви за мотивите, които водят издателите до един или друг автор? Имат ли място професионалните читатели рецензенти в българското книгоиздаване, или това е доста млада идея? Може ли всеки активен читател, поназнайващ чужд език, да се превърне в преводач — в този смисъл попадали ли сте на наистина добри фенски преводи?

Симеон:

Мисля, че отговорих на това малко по-рано, но да повторя — впечатленията ми са, че подборката се прави на сляпо. Издателите гледат какво се купува тук, в Щатите, и се опитват да го издадат, игнорирайки обстоятелствата около популярността му, които често са несъвместими с българските. Читателите-рецензенти са абсолютно незаменими в това отношение. На запад блогърите често имат огромно влияние над това какво се издава и издателствата правят всичко по силите си да са в постоянен контакт с тях. Копия от книгите се изпращат на авторите на ревюта често месеци, преди реално да бъдат издадени, техни цитати се слагат на задните корици и т.н. Подобна система би била от огромна полза в България, но издателите там масово игнорират рецензентите-любители, което пък води до това, че рецензентите-любители не са особено добре развит феномен.

Не всеки активен читател, знаещ чужд език, може да стане преводач. Добрият преводач е добър защото владее добре собствения си език, не чуждия. Разбира се, попадал съм както на добри фенски преводи, така и на лоши.

Ана:

Има ли издателство, с което ви се иска да работите под някаква форма? Предполагам, едва ли ще е българско, така че можете ли да споделите, ако имате някакви наблюдения, какво отличава американските и българските издатели като виждане към пазара, освен, разбира се, мащабите, в които им се налага да работят? Какви са обичайните отношения издател-преводач — можем ли да говорим за някакъв вид положително съучастничество в нелеката цел да се създават книги, или това са просто утопии и всичко е само бизнес?

Симеон:

Честно казано, мисля, че моят живот е насочен в друга посока на този етап. Разбира се, не бих отказал да превеждам, ако ми се предложи, защото ми доставя удоволствие, но нямам специфични амбиции в тази насока. Обичайните отношения по мое наблюдение са някаква смесица от бизнес и обмен на информация. Преводачите често изпълняват функцията на рецензенти — прочитат книгите, които издателите обмислят дали да издадат, и дават мнението си. Не всеки издател работи по този принцип, но много го правят.

Ана:

Има ли странични ефекти от работата като преводач — в смисъл можете ли да четете все още спокойно нечий друг превод, без да се замисляте за това как вие бихте обработили дадена дума, както и без да търсите граматически или смислови грешки? Има ли имена сред преводачите в България, чиято работа искрено уважавате — не само като колега, а и като читател?

Симеон:

Това да виждаш чуждите грешки е неизбежен страничен ефект, особено в пазар, където нивото е толкова неравномерно. България има великолепни преводачи, но те често не са по джоба на издателите на фантастика и фентъзи, или просто не се интересуват от тази сфера. Разбира се, много от тях превеждат в тези жанрове, но нерядко се случват и безкрайно любителски преводи, които дори редакцията не е могла да оправи.

Ана:

Как виждате бъдещето на книгоиздаването в България и как според вас, доколкото сте запознат, се справят българските издателствата в кризата? Вие имате сериозни наблюдения от много страни на този бизнес — от читател до човек, реално зает в процеса на издаване на една книга — коя е основната грешка на издателите в България и какво е очевидно, че трябва да направят, но някак си все пропускат освен, меко казано, често хаотичния си подбор и начин на избор на заглавия?

Симеон:

Всъщност това Е най-голямата им грешка. Липсата на реален план. Българският издател не планира, а реагира. Издават се книги само защото са популярни в момента в Щатите или защото конкретният издател или преводачите, които го съветват, са фенове. Не защото някой е проучил пазара и е преценил, че българският читател ще има интерес към това заглавие. Струва ми се обаче, че тенденцията е към професионализиране на пазара. Надявам се да не греша…

Етикети: Ана Хелс, Библиотека, издателства, интервю, Личности, преводач, преводи, Роланд, Симеон Цанев, Симеон Цанев - Роланд, фантастика

Статия: 1 коментар | постоянна връзка
Споделяне: facebook | twitter
Сборище на трубадури: Заглавна страница | Facebook | Twitter

Превод на оригиналната статия от BestSienceFictionStories.com и водещ на българската рубрика: Коста Сивов.

„Невъзможният свят“ („The World That Couldn’t Be“) е научнофантастична новела от 1958 от Клифърд Д. Саймък. В нея се разказва за фермер, който се опитва да спаси посевите си, преследвайки много опасен извънземен звяр.

Поредното опасно преследване

Историите с преследване, особено такива с опасно преследване, са безкраен източник на идеи за кратки разкази. Всъщност едно от любимите ми такива произведения е „Най-опасната игра“ („The Most Dangerous Game“) на Ричард Конъл. Тук говорим за един чудесен напрегнат разказ в жанра “убий-или-ще-бъдеш-убит“.

Резюмето, без да издаваме сюжета

Нещо изяжда посевите на Дънкан и това се отразява лошо не само на бизнеса му, но също застрашава неговата прехрана и тази на чуждопланетното племе, което поддържа. Нарушителят трябва да бъде спрян! Да, обаче нарушителят е Сита — най-страшният звяр на Лаярд — и жителите на планетата го молят да не се впуска в преследването му. Да върви по дяволите безопасността! Дънкан наема местен гид и ловът започва. Но възниква малък проблем, Сита става все по-умен и по-смъртоносен с всяка изминала минута. Ще открие ли Дънкан защо местните се страхуват толкова много от звяра? Може би, ако остане жив достатъчно дълго, за да види Сита с очите си — а това се оказва изключително трудно.

Някои интересни подробности:

• Страници: 37
• Думи: 14244
• Можете да научите повече за американския писател на научна фантастика Клифърд Д. Саймък от Wikipedia.

Къде можете да намерите „Невъзможният свят“:

• Разказът е публикуван за пръв път през януари 1958 т. в сп. „Galaxy Science Fiction“.
• Можете да прочетете „Невъзможният свят“ безплатно от сайта на Project Gutenberg.
• В сайта на Chitanka е добавен под заглавието „Светът, който не може да бъде“.
• Също така е включен в сборника с разкази на Клифърд Д. Саймък „Извън планетата“ („Off-Planet“) — той е с изчерпан тираж, но все още могат да се намерят употребявани копия в Amazon.com или eBay.
• „Извън планетата“ е издаван и в България през 1994 от издателство „Плеяда“.

Ако сте харесали „Невъзможният свят“, навярно ще ви допадне и „Дуел на Сиртис“ от Пол Уилиам Андерсън — известен ловец отива на Марс, за да залови своят трофей-марсианец.

Автор: Rusty

Етикети: BestScienceFictionStories, Библиотека, Клифърд Саймък, Коста Сивов, Невъзможният свят, обзор, превод, ревю

Статия: коментари | постоянна връзка
Споделяне: facebook | twitter
Сборище на трубадури: Заглавна страница | Facebook | Twitter

Изминалото през седмицата и поглед в следващата:

Интервю с издателство „Вакон“, от неуморимата Ана Хелс
Роджър Зелазни – „Името ми е легион“, ревю от Димитър Копарански
Клифърд Саймък – „Невъзможният свят“, обзор на разказа, подготвен от Коста Сивов
Реклама на „Прометей“ ни показва перфектния робот, бюлетин от Михаил Абаджиев
Сара Уинман – „Когато Господ беше заек“, ревю от Точка
Девет дребни дребосъци и джобен дракон“, фантастичен разказ от Евтим „Трубадура“ Борисов

Този път дайджестът е в чест на любителите на електронни книги.

Изтеглете във формат: (EPUB) или (MOBI).

Етикети: BestScienceFictionStories, epub, mobi, Ана Хелс, Библиотека, Вакон, Дайджест, Диана Великова, Димитър Копарански, Евтим Борисов, Клифърд Саймък, Коста Сивов, Михаил Абаджиев, Прометей, разказ, ревю, Роджър Зелазни, Сара Уинман, Сборище на трубадури, Точка, фантастика

Статия: 1 коментар | постоянна връзка
Споделяне: facebook | twitter
Сборище на трубадури: Заглавна страница | Facebook | Twitter

(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)

Девет дребни дребосъци и джобен дракон

фантастичен разказ

от Евтим Борисов

Земята се разпръскваше от експлозиите, сякаш божествени пръсти изстискваха циреите й. Димът, издигнал се високо над полето, се бе сгъстил така, все едно второ небе лежеше под това, първоначалното, синьото, за което поетите пишат, и което бе станало невидимо за умиращите в момента.

Димното одеяло караше всички небеса да изсипват тежък дъжд. Взривовете раздираха земята, навсякъде летяха пръски кал. Отломки, шрапнели и всякакви други парчоляци намираха пътя си през дебели дрехи до плътта и се врязваха в колене, лакти, чупеха кости, раздираха артерии. Кръв, вода, кал, прах, пот и урина се вляха в една тъмна, ужасно миришеща каша, която представляваше прилежно подложения килим, върху който се разиграваха бойните действия.

Нов взрив и нов крайник се стовари в краката на прокрадващата се през плитките, тесни, мъчно изкопани коловози на окопите, млада жена. На гърба си носеше огромна кутия, чиито размери бяха по-големи от тези на торса на свързочничката. През крачола си беше прекарала кабел, стелещ се сега зад нея, проточил се на над километър. Не знаеше дали панталоните по принцип смущават връзката, но знаеше, че бедрото й е протрито от него — на места дори кървеше.

Тя се бе изправила за миг, после пак падна на четири крака. Пътят й лъкатушеше през свличащите се кални стени, по които се бяха натрупали трупове и торби, пълни с боклук и мокър пясък. Спря за секунда, за да навлажни устните и езика си с вода от малка, мътна локва.

Жената се озърна бързо. До нея човек със зееща в гърба дупка стреляше неуморно и псуваше възхитително. Входната рана бе мъничка, едва забележимо обгорена дупчица на корема. Изходната обаче си беше кратер. От нея се изливаха кръв и разпилените парчета от вътрешности. Меса се бяха закачили за дрехата и се подрусваха с всяко движение на мъжа.

Жената успя да се добере до бункера и се просна по корем в него. Намираше се в схлупена колиба, издигната от изгнили дъски, но цялата потопена под дебел пласт кал, пясък и цимент. Вътре се бяха настанили, изглежда удобно, дебел гладко обръснат полковник, който явно носеше хавлия и розови чорапи, доколкото можеше да прецени момичето, докато махаше мръсотията от лицето си с мръсни ръце и в крайна сметка се замазваше още повече, и слаб, висок капитан с изящни мустаци, под чиято спретната и добре изгладена униформа се подаваха краищата на местна народна носия, за която всички бяха единодушни, че е много грозна.

– Сър, писмо, сър… — В ума си тя го каза с патос, в реалността повърна думите, съпроводени с кашлица и малко кръв за цвят.

– Писмо ли? — Капитанът протегна ръка и грабна измачкания плик от пълзящата по пода.

– Тогава този атрибут…? — започна дебелият, сочещ с очи към гърба на жената.

– А, не работи, сър — започна тя, изправяща се бавно на крака. — За престиж е предимно и по-апетитна цел, сър. Но генералът каза, че ще ме разжалва, ако не го нося, сър.

– И смъртта е за предпочитане пред това? — повдигна изписани вежди капитанът.

– Поне според началника, такова, генералът, сър. Каза, че сладкото ми, смъкнато, проядено от целулит дупе няма да понесе срама, който ще стовари разжалващата комисия върху него, сър.

– Излъгал те е… редник?

– Маршалка Клин.

– Маршалка?…

– Това са съюзниците за теб. Ако искаш да спечелиш война ти трябват всякакви утайки — каза непоколебимо дебелият, сякаш чакал цяла вечност да му се предостави възможност да стовари върху крехките рамене на света своето прозрение.

– Маршалка — запъна се пак капитанът, търсещ информация в съзнанието си.

– Не се притеснявайте, сър. Това е само за женските ескадрони. Най-нещастният мъжки редник има по-висок чин от моя. Просто ни ги раздадоха, защото смятаха, че няма да ни харесва, ако повече от десет жени имат еднаква титла пред името си.

– Титла?

– Чин.

Мълчание.

– Сър…

Капитанът намираше за трудно да се концентрира върху съобщението. Докато очите му се бореха с дребния шрифт, напечатан върху прозрачна хартия, периферното му размазано зрение наблюдаваше как жената си разкопчава панталона и се бори с нещо много дълго, много черно, много хлъзгаво и много палаво. Всичко това бе съпроводено от стонове, на удоволствие, заключи обемният, ограничаващ се до една и половина дама опит на капитана с жените.

Думите на генерала се отнасяха до настъпването на орки, размахващи най-страшното си оръжие. Тиган. Тиганът представляваше солидна пушка, под чието дуло имаше дебела издатина, посипана обилно с шипове. Бълваше огнени снаряди и толкова нагряваше предната част, че на нея можеше да се пържат яйца. За съжаление птиците бяха еволюирали отново и сега представляваха тритонови раптори, играещи ролята на коне в оркската кавалерия.

– Какви са тези неща? — Капитанът държеше в ръката си дребни фигурки. — Бяха в плика.

– Знам. Мое произведение. С него ще спечелим. Сър.

– Тогава защо те пратиха теб?

– Как ще спечелим? — намеси се дебелият, незаинтересуван от съдбините на модерните гении.

– С това, сър — каза тя и извади от пазвата си неспокойна гадинка.

Малкият дракон бе затворен в прозрачен буркан, неясно от какво направен, тъй като, ако бе от стъкло, щеше да се е счупил. Това направи по-голямо впечатление от всичко останало на дебелия и той искаше да знае какъв е този материал. Щеше да е полезно за компотите на баба.

– Имам нужда от заповед, сър.

– За какво?

– За да отприщя ужаса.

Тя вече гледаше сериозно, умората се бе изцедила от лицето й.

Капитанът само кимна. Тя махна похлупака на буркана. В ръцете на мъжа малките топчици заподскачаха, появиха се очи, засвяткали страхливо, и шипоноси опашки. Малките червени дяволи се пръснаха из стаята, но драконът ги излови набързо. Разкъса ги диво. Започна да расте.

– Да бягаме, господа.

Тримата се втурнаха извън бункера и поеха в противоположната посока, от която идеха орките. Зад тях дъски и цимент се стриваха на прах. Скоро драконът изригна от земята. Триото гледаше как изпепелява оркските редици. Сивите облаци се обгърнаха в червено, земята се превърна в море от кръв, кал и пепел.

Когато свърши с нашествениците, драконът обърна гнева към зрителите си.

– Маминото — каза приветливо тя.

Етикети: Библиотека, Девет дребни дребосъци и джобен дракон, дракон, Евтим Борисов, разказ, фантастика, фантастичен разказ

Статия: 8 коментара | постоянна връзка
Споделяне: facebook | twitter
Сборище на трубадури: Заглавна страница | Facebook | Twitter