« Статии с етикет Личности

Карл Май – 100 години приключения (Shannara)

17.05.2012 / публикува за Книги / 1 коментар
                    

Карл Май - 100 години приключения (Shannara)

Казват, че за всяка книга си има читател. Но пропускат да кажат, че за всяка книга има и време. Тук можете да преглътнете напиращата в устите ви реплика, че съществуват непреходни книги. Да, наричат ги класика, и в историята на световната литература и развитието на обществото те имат своя принос. Но всички знаем, че в краткия човешки живот не се намира време за прочит на всяка класика, а ако се намери — то не е обезателно подходящото време, за да породи любов. Понякога се получава, понякога не.

Особено критичен е моментът за четене на приключенски юношески книги. Те не попадат в графа „класически“, но поне според мен са задължително четиво. Но обезателно навреме. Това са романите за рицарите със и без брони, на смелите и гордите, и колкото и смешно да звучи — на добрите. Кога, ако не в детството си, ще изтърпим невъзможната, набиващата се на очи, граница между „добро“ и „лошо“, едва прикритото морализаторстване? Определено няма да е в зрелостта, когато идеалистичните ни души вече са се покрили със слой сажди от допира с живота. О, тогава вече приемаме по-светлосивото за добро и знаем, че мястото на идеализма е само в детската литература.

Защо е целият този отвлечен увод ли? Защото мисля да пиша за един писател, починал преди сто години, който е любим на нашето поколение и на поколението на родителите ни. (Остава да видим дали ще такъв и за децата ни.) А темата за доброто и злото е неговата любима, често появяваща се на странни моменти в повествованието. За мен той е като крайпътен камък на читателското ми израстване. Карл Май — писателят, на моето детство, наред с Дюма баща, Майн Рид и Рафаел Сабатини.

Май обаче е по-различен от останалите изброени. Основно като тематика, второ като идеи и стилистика. Ще започна с последното: няма и не мога да твърдя, че той е добър писател. Напротив, препрочитайки наскоро няколко глави от „Винету“, забелязах ужасяващата склонност към продължителни философски монолози, към откровено натрапващи се присъди на писателя над героите му. Затворих книгата, защото не желая да променям мнението си за нея. Беше ми любима преди години, ако сега се въздържа от препрочитане, ще мога с чиста съвест да твърдя същото.

При Карл Май нещата са черно-бели и лесно разпознаваеми. Немските поселници са обезателно добри хорица, които просто искат да намерят по-добро място за живеене. Апачите са „благородни диваци“, докато заклетите им врагове команчите и сиу са безпричинно кръвожадни. Тази опростеност на героите никога не би могла да превърне Май в нещо различно от юношески писател. Но утопичните общества, които ни представя в селца в американската прерия или в сибирската тундра, са някак успокоителни, топли. Искейпизъм в най-чист вид, особено на фона на нарастващата индустриализация в родината на Май, когато прописва на тридесет и две.

Странстванията на Олд Шетърхенд в Америка и на Кара бен Немзи в Близкия Изток (писани, без авторът да е излизал от Саксония) постепенно се превръщат в доклади за действителни събития, за неговите „приключения“. Поддържането на имиджа му като авантютист стига до снимки в оригинални индиански одежди, поръчка на известната карабина „Хенри“ и Мечкоубиеца, дори дотам, че да твърди в писмо до свой почитател, че говори и пише на „френски, английски, италиански, испански, гръцки, латински, иврит, румънски, шест диалекта на арабския, персийски, два диалекта на кюрдския, два диалекта на китайския, малайски, намакайски, няколко идиома на сунда, суахили, индостански, турски и индианските езици на сиу, апачите, команчите, снейкс, юта, киоуа, три южноамерикански диалекта. Не мога да твърдя, че говоря лапландски.“

May Old ShatterhandВъпреки ексцентричното му самоотъждествяване със собствените му герои Карл Фридрих Май е здраво стъпил на земята продуктивен писател, успял да се измъкне от бедността, да загърби криминалното си минало и годините в затвора. Общо Май е написал 70 романа, превеждан е на 40 езика и се радва на изключителна популярност след свалянето на комунистическата цензура над творбите му през 1982 г. Причините за забраната дотогава са няколко — знае се, че Май е бил любим писател на Хитлер, а и в ГДР просто няма как да бъде одобрен автор, който пише за свободни мъже, градящи собственото си бъдеще, при това в западното общество. Прибавете към тези недостатъци и християнски пацифизъм и толерантност към инакомислещите и ще разберете, защо не са го долюбвали.

Когато през 1982 г. в ГДР излизат първите томове от новото издание на творбите му, те се превръщат в хит. Само за едно денонощие са изкупени всички бройки, а всеки том е в тираж от 250 хиляди. Макар и исторически недостоверни, книгите на Май са популярно четиво в Източна Европа. В България издателство „Отечество“ са публикували 22 тома „Избрани творби“ в твърди корици — както историите за Дивия Запад, така и тези за пътешествията на Кара бен Немзи в Близкия изток. През 90-те пък малки частни издателствса се захванаха с публикуване на цели и доста съкратени версии на романите му. Благодарение на издателство „Калем-90″ се сдобих с поредицата за Детелиновия лист в Сибир и се зарадвах на изключително романтичната квинталогия „Горската роза“. Издателство „Атика“ пък предложиха поредицата „Преследване в Ориента“, където бегло бе спомената и България. По-новите издания на трилогията „Винету“ са включени в поредица „Златни детски книги“ на издатество „Труд“.

Не знам доколко днес Карл Май може да удържи на конкуренцията на Джоан Роулинг или Стефани Майер. Привидно няма шанс. Светът му не е хитов, бляскав или особено романтичен. Неговите романи не предлагат друг вид магия освен тази на приключението, саможертвата и смелостта. Чудовищата в романите му не са друго освен хора, тръгнали по пътеката на алчността и беззаконието. Но си мисля, че именно защото разглежда вечния конфликт между добро и зло у човека, Карл Май ще продължава да бъде четен и препрочитан автор.

П.П. Благодарение на chitanka.info можете да се докоснете до голяма част от издаваните в България книги на Карл Май.

Статията по случай 100-годишнината от смъртта на Карл Май се публикува за пръв път в сп. „Сборище на трубадури“. Траяна Хаджитодорова – Шанара е известен книжен блогър с неизброими ревюта на преведени и непреведени книги. Посетете нейния личен сайт, „Приумици“, или официалната страница на сайта й във Facebook за още любопитни очерци, ревюта и новини от българския книжен пазар!

Етикети: < , , , , , , , , , , >

Интервю с Адриан Лазаровски (Ана Хелс)

15.05.2012 / публикува за SF&F, Библиотека / Няма коментари
                    

Интервю с Адриан Лазаровски (Ана Хелс)

* Интервюто се публикува за пръв път в „Сборище на трубадури“. Водещ на рубриката: Ана Хелс.

Признавам, това е интервюто, което съм взела, пък било и задочно, с най-голям трепет и фенско притеснение, защото за мен Адриан Лазаровски е ГОЛЯМ. И СТРАШЕН. Не ми ги хвалете разни там Кинг, Кунц и прочие. Досега в сравнително зряла възраст само той ми е докарвал парализиращ нощен страх и слухтене с часове в мрака. И няма сила, която да ме накара да ида до някое езеро в „Дружба“. Или да се повозя вечер сама в трамвай до крайна спирка. Щото имам буквално татуирани псевдоспомени от много човешките чудовища на Адриан. И ще ги помня още твърде дълго.

Ана:

Адриан Лазаровски — тъмният принц на хорър-литературата в България, идеалният преводач на Лъвкрафт и Удинг, създателят на ордите извънземни, завладели де–що има българи и българки на родния фантазиен хоризонт. Малко клиширано сигурно вече звучи, но как се справяте с имиджа си на един от малкото качествени последователи на Лъвкрафт на родна почва?

Адриан:

Чак пък! Благодаря за комплимента, макар че се определям по-скоро като човек, който обича работата си. А когато нещо се върши с любов, резултатите са налице. Лъвкрафт е един от любимите ми автори — помня как години наред кръстосвах книжните сергии (тогава почти нямаше книжарници, все пак говорим за 90-те) в търсене на негови книги на български, ала нямаше нищо друго освен блестящо преведения от Любомир Николов сборник „Дебнещият страх“. Някъде по това време бе започнало да излиза прекрасното списание на Агоп Мелконян „Върколак“, където се появяваха доста хорър разкази… Неусетно студентската ми глава роди една дръзка идея и през лятото на 1998 година, ако не се лъжа, преведох „Дагон“ на Х.Ф.Л. Агопът (светла му памет!) много хареса разказа и го публикува в списанието, смигвайки ми, че би желал периодично да му изпращам и други свои преводи. Така започна всичко. След няколко години събрах публикуваните във „Върколак“ и „Зона F“ Лъвкрафтови творби, преведох четири-пет нови и на книжния пазар се появи томчето „Шепнещият в тъмнината“.

Ана:

До каква степен се самоопределяте със своите преводи и разкази ? Като автор или преводач бихте искали да ви възприемат феновете (да, да, точно фенове като мен имам предвид:)?

Адриан:

Аз съм от хората, за които словото е нещо свято. Никога не приемам да работя върху книга, която не ме е заинтригувала по някакъв начин. Поради тази причина превеждам предимно любими свои автори като Стивън Кинг, Хауърд Лъвкрафт, Дийн Кунц, Крис Удинг, Даниил Хармс, Валентин Постников… Двата ми най-любими жанра са хорърът и хуморът — както заради въздействието, което оказват върху читателя, така и заради предизвикателството — според мен страшното и смешното са най-трудните за пресъздаване на хартия. Поради тази причина и пиша в тези насоки. Радвам се, че немалка част от хората, които обичат въпросните световни автори, посягат и към моите собствени творби. Най-важното според мен е човек да не се повтаря. Когато превеждаш на български магьосници като Стивън Кинг и Хауърд Лъвкрафт, какъв смисъл има да предлагаш на хората свои авторски неща в същото русло? Литературата трябва да е пъстра и хората трябва да имат избор. Монотонността и еднообразието убиват изкуството. Ето защо написах романите „Завладей българите!“ и „Завладей българките“. Там почитателите на хорър-жанра могат да открият много неща за себе си, но в един по-завоалиран план, понеже основната ми цел с тези книги е да разсмивам, а не да плаша читателите.

Ана:

Колко труден жанр за превод е хорърът? Понякога, четейки някоя преводна книга, ми се струва, че бих се страхувала много по-качествено в оригинал, сякаш при преноса между езиците всемирният ужас е изтекъл някъде през пръстите я на преводача, я на редактора. Може ли да направиш добър превод, ако в същото време трепериш от страх пред думите? В този ред на мисли — как се превежда толкова добре безумния Лъкрафт — толкова красив език, толкова наситено въздействие, безукорно страшно и в оригинал, и във вашите неща?

Адриан:

Както вече споменах, хорърът и хуморът са едни от най-трудните за пресъздаване на хартия — а следователно и за превод. Ето защо и процентът боклуци (както в превод, така и в оригинал) в тези два жанра е най-висок. На този посредствен фон обаче още по-силно изпъкват истински качествените произведения, съчетали в себе си оригинална идея и качествена разработка. Според скромното ми мнение, без да се смятам за капацитет по въпроса, добрият преводач трябва да отговаря на няколко критерия — да познава добре творчеството на автора, да притежава необходимия професионализъм (тук влиза както езиковата компетентност, така и задължителната обща култура) и да обича работата си. Когато обичаш даден автор, възприемаш езиковите трудности и мъчнотии в текстовете му като стимулиращи предизвикателства. Специално в случая с Х.Ф.Л. — старая се да уловя духа и атмосферата на произведенията му и да ги пресъздам адекватно и въздействащо на български, понеже буквалният и сухарски превод при него е тотално невъзможен.

Ана:

Друг от любимите ми автори, станали точно такива именно заради вашите преводи, е Крис Удинг и неговите „Вещери“ — изключително красиво и драматично ужасяващо манга-хорър заглавие, което просто ме изпи емоционално само за няколко страници. Какъв е Удинг за превод и може ли да се нарече по-фентъзиен последовател на кръга на Лъвкрафтианците?

Адриан:

Да, аз много го харесвам и ценя като писател — толкова млад и изключително талантлив… Харесва ми и разнообразието в творчеството му, не се ограничава в един жанр или тема… Именно тази Лъвкрафтова атмосфера в книгите му ме спечели навремето и много се радвам, че съм превел четири негови романа на български език. В оригинала тези „вещери“ бяха „weavers“, но аз ги преведох като „чаросплетници“ поради многото значения, вложени от автора в наименованието, и се радвам, че българските читатели оцениха езиковите ми нововъведения.

Ана:

Кой автор ви се е искало да преведете на български, но засега не ви се е удавала подобна възможност — може би Кларк Аштън Смит или Лорд Дансени, или даже хорърите на Робърт Хауърд? Наистина ми се иска да видя ваш превод на класически еклектичен автор, чиито думи се нуждаят от наистина компетентна хорър–преводаческа ръка, за да изгреят толкова ужасяващи, колкото заслужават.

Адриан:

Всъщност съм превеждал Кларк Аштън Смит и Лорд Дансени, макар и само с отделни техни разкази… Основният ми вътрешен критерий да преведа някой автор е творчеството му да ме заинтригува. Нищо повече, нищо по-малко. А за да бъда заинтригуван, освен първокласна литература, този автор трябва да ми предложи и първокачествена храна за ума. Както и ловко прокарани паралели със света около нас. Неслучайно Стивън Кинг се радва на такава огромна популярност — защото успява да съчетае по зашеметяващ начин безпощаден реализъм и необуздана фикция. Именно там лежи според мен голямото изкуство — в магическата ничия земя между обективната действителност и авторовата фантазия… Не обичам искейпистките, преднамерено дистанцирани от нашата реалност произведения, както и жълтурско-документалните бездарни опити за художественост. Всичко е в баланса, в златната среда. Светът около нас се променя, хората също. Сегашните задачи пред литературата са много по-сложни отпреди — тя трябва да прелъсти и изкуши една обръгнала на всякакви забавления аудитория, като хем й поднесе една оригинална и увлекателна история, хем и я провокира да се замисли за някои неща. Като разказват измислени истории, добрите книги всъщност разкриват истината за самите нас. В тази връзка последното голямо литературно явление, с което се сблъсках като преводач, беше книгата на Макс Брукс „Z-та световна война“, издадена от „Изток-Запад“. С тази своя творба Брукс (който е син на кино-титана Мел Брукс) е успял да издигне хоръра до едно ново равнище, сериозно навлизайки в социално-политическата сфера. Книгата му е болезнено въздействаща и актуална. Същото бих казал и за „Под купола“ на Стивън Кинг — това е роман-предупреждение, в който проницателният и ерудиран читател ще открие уникални прозрения за реалния свят, в който живеем.

Ана:

Имате ли свой личен любим автор, който бихте превели просто за удоволствие? Има ли издателство, в което може да се отиде с готов превод и да се лобира за издаването на автори, които даден човек счита за наистина добри? Чувала съм, че преводачите до голяма степен се явяват и референти за издателите — има ли автори в България, издадени по ваша препоръка?

Адриан:

Точно това се случи навремето с Лъвкрафт, понеже именно аз убедих Издателска група „България“ да издаде сборниците „Зовът на Ктхулу“ и „Възкресителят“. Имаше и една друга антология с хорър-разкази на различни автори, съставена и преведена от мен — „Двойната сянка“, която „Яспис“ възприе и публикува в началото на новото хилядолетие… Когато сметна, че даден автор или книга заслужават да бъдат издадени у нас, аз я препоръчвам на издателите и вече от тях зависи дали идеята ще бъде реализирана, или не.

Ана:

Работили ли сте някога по превода на автор, който не сте харесвали и как трябва да се справи един професионален преводач с текст, който лично смята за не точно достоен за превод?

Адриан:

Не, защото винаги аз решавам дали да се захвана с даден автор, или не. Извоювал съм си привилегията да съм от малкото пишещи хора в тази страна, които сами си избират какво да пишат, за какво да пишат и какво да превеждат. Естествено, имало е и случаи, когато в дадена избрана от мен книга се наблюдават по-слаби моменти, но тук се намесва професионализмът на преводача (все пак не винаги имаш възможността да прочетеш цялата книга предварително.) За съжаление има колеги, които умишлено „пропускат“ по цели фрази, пасажи и дори параграфи в преводите си, но го правят по-скоро от некомпетентност и невъзможност да ги преведат адекватно, отколкото по „естетически“ причини.

Ана:

Вие имате един интересен опит от писане в съавторство, макар и безкрайно далеч от каквито и да било страшки — историята за Моливко и Сръчко в България. Няма ли да видим и други по-особени заглавия от вас? И въобще — Лазаровски и Моливко — как се стигна до тази комбинация, озадачила обичайните ви читатели, включително мен?

Адриан:

Няма нищо озадачаващо — литературните ми интереси се простират доста широко и обхващат цял океан от жанрове и тематични области, сред които немалка част се пада и на детската литература. А романът „Моливко и Сръчко в България“ се роди по следния начин. През лятото на 2006-а Валентин Постников беше за няколко дни във Варна и по щастливо стечение на обстоятелствата и аз бях там по същото време… Запознахме се — все пак аз съм човекът, превел всичките му книги на български, – поговорихме си, допаднахме си… и решихме да създадем заедно роман за приключенията на двамата герои в средновековна България. Още същата вечер Валентин обяви публично тази идея на писателска среща в Руското консулство във Варна (той бе дошъл тук с цяла делегация руски автори, от които единствено Постников бе издаван у нас). Процесът по написването на книгата се оказа доста забавен, непрекъснато си разменяхме мейли и съобщения, и след излизането романът доста бързо изчерпи тиража си. Естествено, това вероятно се дължи и на голямата рекламна кампания, която предприехме… Постников ме научи на много неща, едно от които са „представленията“ пред читателите (в Русия тази практика е доста разпространена). Лично аз започнах да я прилагам при представянията на хумористичния си трилър „Завладей българите!“, като я развих допълнително при презентациите на най-новата си книга — „Завладей българките“, изнасяйки нещо като моноспектакъл, който изключително забавлява хората. Мисля, че в сегашното „виртуализирано“ общуване подобни срещи са извънредно ползотворни както за читателите, така и за самите автори. Защото веднага виждаш реакцията на хората отсреща… Нищо не може да се сравни с това да ги накараш искрено да се разсмеят.

Ана:

Какво е мнението ви за българския пазар от позицията ви на автор — има ли добри читатели, или такива трябва да се възпитават? Има ли начин да се направи даден български автор (изключае злободневните смешници а ла Дилов и Сиромахов, за които в родината ни винаги ще има хляб и зрелища) по-известен от обичайните Букай, Коелю и Майър, или още не е написан истинският добър комерсиален роман на България? Къде точно един автор трябва да се спре на ръба между четивния комерсиализъм и личното искрено творчество? Или за личните неща останаха само блоговете?

Адриан:

И преди съм казвал, че повечето български автори се изживяват като непризнати гении. Те се смятат за върховни творци и обичат да гледат на читателя от висините на кулите си от слонова кост. Редовно се оплакват и мрънкат — пазарът бил такъв и онакъв, читателите били такива и онакива, издателите били такива и онакива… Работата на писателя е само една — да пише. Да работи над себе си и да пише така, че думите му да прелъстяват читателя, да флиртуват с него, да го грабват като неустоимо отлежало вино. Факт е, че повечето български писатели са ужасно нечетивни и скучни за широката публика. Те не знаят какво е фабула, а още по-малко пък — сюжет. Нямат представа как се пише стегнато и динамично, с усет за ритъма на фразата и пластичния диалог… Окей — публиката може да е апатична и незаинтересована, но това прави още по-интересна и креативна задачата на твореца. Лично за мен най-трудните книги, над които работя, ми доставят най-голямо удоволствие. Освен това българският писател е отвратително неконтактно и затворено в себе си същество — той крие ръкописите си под юргана и се гордее с това, че бил „некомерсиален“ и така нататък… Сигурно очаква издателят да влезе с взлом в дома му, за да се сдобие с безценните му словоблудства. Лично аз не съм срещал трудности с публикуването на своите творби — и едва ли ще е пресилено да кажа, че почти всичко, което съм написал към момента, вече е публикувано на хартия. Тайната ми е простичка — разработвам само хубавите си идеи, а лошите ги скастрям още в зародиш. Да не говорим, че Интернет предлага огромни възможности за комуникация с издатели, редактори, автори и прочие. Така например огласихме идеята за първата антология на българския хорър „До Ада и назад“, която издадохме през декември 2011-а заедно с Бранимир Събев и Благой Иванов. Свързахме се с талантливите автори на диаболични разкази, които познавахме, оповестихме проекта на ключови места и буквално бяхме заляти от разкази. След като върнахме онези, които не отговаряха на критериите ни, останаха 23 автори с над 30 разказа, които поместихме във впечатляващ том от 436 страници. Книгата се радва на голям успех, хората я харесват и най-вероятно ще превърнем еднократния си експеримент в периодично издание, защото видяхме, че е необходимо както на пишещите братя и сестри, така и на читателите. Какво по-хубаво от това? Така че, скъпи автори, пишете и работете над себе си — това е единственият път!

Ана:

Имате ли скорошни проекти, свързани с алтернативната ви България и а ла лъвкратианските ви симпатични изчадия — какво предстои да бъде покорявано? В интерес на истината останах малко разочарована от „Завладей българите“, просто защото очаквах повече да треперя, отколкото да хихикам, но това си е мой проблем — доколкото знам, книгите ви се четат активно и завладяват наред. А това си е наистина добра новина за всеки български автор. Планирате ли да ги издавате някъде в чужбина, или чуждите пазари са все още мираж дори и за добрите български автори като вас?

Адриан:

Естествено — сагата „Завладееш ли българите“, от която вече са публикувани първите два тома — „Завладей българите!“ (Издателска група „България“, 2009) и „Завладей българките“ („Софтпрес“, 2011) не само е най-значимият авторски проект, с който съм се захващал, но и най-оригиналният и самобитният. С тези книги аз буквално създадох нов поджанр, в който се съчетават елементите на хумористичната фантастика, остросюжетния трилър, политическата сатира и алтернативната история. И, освен всичко друго, дарявам много смях и усмивки на хората. Защото, каквото и да си говорим, хорърът в живота ни и бездруго е прекалено много и няма нужда да се надпреварваме с жестоката действителност, която ежедневно ни поднася конски дози кръв, страх и смърт. В момента имаме нужда от противоотрова на всичко това и тази противоотрова е бляскавият, оригинален, всепомитащ хумор. Или поне аз имам нужда от подобно четиво и понеже никой друг не ми го предлага (както в случая с Лъвкрафт навремето), реших да го напиша сам. Нали знаете — пиши това, което искаш да четеш! За щастие успехът на хумористичния трилър „Завладей българите!“ показа, че не само аз копнея за подобна книга — тиражът се изчерпи за отрицателно време и в момента книгата е налична само в електронната книжарница на M-tel, романът получи български и международни награди, а читателите ме засипаха с въпроси кога ще излезе следващата част и какво точно ще се случи в нея. Това предопредели и далеч по-високия старт на продължението му „Завладей българките“ — книгата е по-голяма с цели 100 страници, написана е с епичен размах (действието се разпростира върху множество сюжетни линии, изграждайки панорамна картина на абсурдното ни съвремие), корицата е безумно провокативна (напълно в унисон със съдържанието), издателството е едно от водещите в България с перфектна дистрибуция, а тиражът е умопомрачителен както за стандартите на българските автори, така и за редица международни светила. Към момента книгата се радва на радушен прием както от страна на читателите, така и от страна на критиката, а голяма част от „пророчествата“, описани в нея, вече се сбъднаха в реалността, което искрено ме забавлява… Така че определено ще има и трета част! Що се отнася до чуждестранния литературен пазар — сагата „Завладееш ли българите“ е писана специално за България; езиковите експерименти, каламбурите и всички стилистични игри са издигнати до ниво на висш пилотаж, което автоматично възправя непреодолима бариера пред евентуалния й превод. Така че за момента публикациите в чужбина изобщо не ме интересуват — твърдо вярвам, че камъкът си тежи на мястото и докато живея тук, смятам да пиша на родния си език за българските си читатели.

Ана:

Как виждате бъдещето на книгоиздаването в България? И какво бихте посъветвали издателите да променят в политиката си – може би да заложат на по-внимателен — или обратното, на по-експериментаторски — подход при избора на автори, да се концентрират върху по- масови маркетингови кампании, които да овладеят и нечетящите по принцип? Или например да работят повече с родните ни автори, а да не търсят истината зад гастролиращи продавачи на надежда за богатство и добър живот? Или нещо съвсем, съвсем друго…? :) Защо хората не четат според вас и какво може да промени това — закон, мода, фолк клипове, заснети в библиотеки?

Адриан:

Както казах и преди, за мен работата на писателя е да пише, а на издателя — да издава. Ето защо не бих искал да се меся в чуждата паница. Както писателите, така и издателите не бива да бъдат поставяни под общ знаменател. Сред тях има всякакви — както нагли селски тарикати и перачи на мръсни капитали, така и изключително коректни и интелигентни хора. Да, книгоиздаването е бизнес, но няма друг такъв бизнес като книгоиздаването. Защото книгата е както пазарен продукт, така и художествена ценност. И тези две неща не бива да се делят. Голяма част от нашите издатели са просто търговци — не ги интересува какво издават, стига то да се продава. После, сякаш за успокоение на съвестта си (доколкото я имат, ха-ха!), от време на време навличат меценатските одежди и се жалват как били дали шанс на Голямата литература, а хората не й обръщали никакво внимание. Тук стигаме до един ключов момент — понеже живеем в свободна страна (или поне така разправят), средният читател има пълното право да покаже среден пръст на Голямата литература и да си чете боклуци. Изборът си е негов. Издателят просто трябва да направи всичко възможно публикуваната от него книга да достигне до хората, те да разберат за нейната поява. А не да я размаха гордо пред шепа мухлясали интелектуалци и да я изсипе обратно в склада. Тук опираме и до неуслужливите медии, които по една или друга причина не желаят да представят книги, особено пък на български автори. Изключение правят дежурните „любимци“, всеки от които е известен с нещо съвсем отдалечено от литературата… и това си личи по страниците на „шедьоврите“ им. В трудни времена като тези обаче оцеляват най-добрите — естественият отбор си знае работата, — ето защо съм оптимист.

Това интервю с Адриан Лазаровски се публикува за пръв в „Сборище на трубадури“. Ана Хелс е добре познат книжен блогър и писателка. Посетете личния й сайт, „Фентъзийното място на Ана Хелс“, където ще намерите още много ревюта на книги и интересни подробности за нея!

Етикети: < , , , , , , , , , >

Интервю със Симеон Цанев – Роланд (Ана Хелс)

24.04.2012 / публикува за SF&F, Библиотека / 1 коментар
                    

Интервю със Симеон Цанев - Роланд (Ана Хелс)

* Интервюто е публикувано за пръв път в брой 6 на сп. „Сборище на трубадури“. Водещ на рубриката: Ана Хелс.

И продължаваме с едно наистина знаково име за жанра и за цялата общност на занимаващите се с книги — а именно това на Симеон Цанев, по-известен на фентъзийните читатели като безкомпромисния ревюист на „Шадоуденс“ — Роланд, чиито обширни словесни битки във форумна форма с трагично известни онлайн тролове ми спечелиха едно лично уважение и искрена симпатия към личността му. Които от своя страна се повишиха неимоверно, когато се заех да чета и преводите му. За съжаление Симеон от няколко години не е в България и не се занимава с преводаческото изкуство, което, според мен поне, си е в кръвта му и все някой ден ще се завърне при повика на книгите, търсещи своя истински преводител. Но си е запазил искрения и откровено-реалистичен поглед върху ситуацията в България, както можете да проследите и в следващите редове. Дано не съм зазвучала като хайпната бийбър-кифла с помпони…

Ана:

Аз лично знам за ваши превод на „Троя“ на Гемел, „Принцът на нищото“ на Бакър, „Наследството“ на Паолини, „Уоркрафт“ на Кнаак, „Черният отряд“ на Кук — пропускам ли някое заглавие, по което сте работили? Може ли да издадете дали сте правили превод, който още не е видял бял свят в България? Факт е, че преводът на Бакър е правен, мисля, още преди да заминете в САЩ, а чак преди няколко месеца излезе първата част. Нормално и обичайно ли е даден превод да се издаде години след направата му или въобще да не стигне до читателите? Бихте ли предоставили свой такъв неиздаден превод за свободен достъп на читатели, или си има сериозни легални пречки за това?

Симеон:

Ако се изключи първият ми превод, който е „Starcraft: Скоростта на тъмнината“, както и един от романите по Diablo, единствената липсваща книга тук е „Бризингър“ на Кристофър Паолини. Що се отнася до неиздадени преводи, единственият такъв е този на „Пророкът-Войн“ — втората книга от трилогията „Принцът на нищото“ на Скот Бакър. Но въпреки че моят опит е такъв, практиката преводи да не виждат бял свят с години е доста разпространена в България, или поне беше, докато аз бях в тази ниша. Много издателства нямат ясна идея какво точно искат да издават и дават множество заглавия за превод, за да имат готовността да ги издадат, ако се вземе решението. За съжаление го има и вариантът издателството да не може да си позволи да продължи процеса след превода, но предполагам, че този тип издатели ги е застигнал естественият подбор на кризата в последните години.

Превод, който е направен по договор, сключен с издател, принадлежи на издателя. Аз нямам правото да го давам за свободен достъп. Иначе вероятно бих.

Ана:

Как започнахте с преводите и как спряхте с тях — звучи малко като въпрос на сбирка на АА, но за мен книгите са си почти нелечима страст, вид зависимост даже, така че всеки доброволно попаднал и изтеглил се от тяхното въздействие в някаква степен ми е повече от интересен :) Преводачеството кариера ли е, или просто допълнителен начин за изкарване на някакви пари, или може би емоционално призвание на душата да работи с думи?

Симеон:

Началото беше чиста случайност. По това време (около 2004) пишех във форума на списание „Gamers’ Workshop“. Издателят на понастоящем покойното издателство „Серпис“ влезе да задава въпроси за терминологията на играта Starcraft, тъй като неговите преводачи не бяха геймъри и нямаха представа как да преведат определени имена. Някой му зададе въпроса как се става преводач в неговото издателство, той каза, че трябва просто да му пишат лично съобщение и той ще им изпрати текст за пробен превод. Аз се пробвах и оттам нататък нещата тръгнаха от само себе си. По това време вече бях приятел с немалко издатели покрай Панаира на книгата. Спрях преводите, когато заминах за САЩ, защото изгубих директната си връзка с издателствата, а и работата ми тук беше твърде времеотнемаща, за да се занимавам с това.

Преводачеството може да бъде както кариера, така и допълнителен начин за изкарване на пари. За мен беше по-скоро второто, но го правех, защото ми харесваше. Процесът на превръщане на чуждоезичен текст в български е много интересен за мен, но призванието на душата да работи с думи за мен винаги е било свързано с лично творчество.

Ана:

Как се работи по превод на книга, която лично не допада по никакъв начин на преводача? Докъде може да стигне желанието на преводача да пресъздаде текста — мислите ли, че преводачите имат право да редактират оригиналния текст, като премахват пасажи или вмъкват нови, дори и ако това би постигнало един доста по-добър резултат, отколкото ако се превежда буквално и дословно? Колко авторство е допустимо да се вложи в една чужда книга от страна на преводача, редактора, че даже и коректора?

Симеон:

Това винаги е сложен въпрос. Преводачът неизбежно е в някаква степен съавтор. Много малко езици са достатъчно близки, за да може текстът да се запази идентичен като звучене, и дори тогава тонът неизбежно ще се промени. За мен лично обаче тази промяна може да бъде само дотам — на ниво езикова разлика. Пренаписването на текст, добавянето му и рязането му под каквато и да е форма за мен е недопустимо при превод. Ако книгата е слаба, максимумът, който преводачът може да си позволи, единствено е да изглади стила на български. Никой от нас не може да знае предварително дали резултатът от „съавторството“ би бил подобряване или влошаване. Ако един преводач толкова го сърби да пише собствено творчество, може би преводите не са най-подходящата кариера за него, нали?

Ана:

Преводачите изкушават ли се да станат автори, или това са два противоположни свята? Правили ли сте опити да пишете свои неща — в САЩ пазарът е голям, има ли там място един български автор? Има ли български автор, който бихте искали да преведете на английски — някой, който смятате, че заслужава да бъде прочетен извън пределите на страната ни? Чели ли сте преведен български автор, и ако да — какво ви е мнението за преводите от български на друг език като качество, които сте срещали?

Симеон:

Отзад напред. Ако трябва да съм честен, аз не съм особен почитател на българската литература. Наблюденията ми са основно в сферата на фантастиката и фентъзито, но в тях масово липсва професионализмът, който дори най-посредствените западни автори притежават. Имаме безспорно големи таланти, но в голямата си част те считат, че талантът е достатъчен и няма нужда от други умения, от реално разбиране на процеса на писане. В България преобладава схващането, че ако си наясно със структурната и техническа страна на писателския процес, това някак си ще ти убие творческия пламък.

Що се отнася до писане на собствени неща, в миналото съм писал, както на български, така и на английски, но не достатъчно сериозно. Не бих казал, че авторството и преводачеството са два противоположни свята, но и не мисля, че са непременно особено близки. Разбира се, има хора, които вършат и двете. В крайна сметка все става дума за литература.

Ана:

Имало ли е превод, който сте правили за лично удоволствие? Има ли практика преводач да отиде с готов текст при издател с препоръка да издаде книгата, над която е работил?

Симеон:

Честно казано не съм имал подобна ситуация. Преводът на „Троя“ и „Принцът на нищото“ определено ми достави огромно удоволствие, но и в двата случая беше по договор. Що се отнася до това преводач да отиде с готов текст при издател, знам за няколко такива случая, но не мисля, че може да се нарече „практика“. Подобно явление има и положителни, и отрицателни страни. Често личният интерес към произведението води до голямо внимание към детайла, но ако това внимание не е подплатено с достатъчно голямо умение, редакторът се вижда в чудо, принуден да спори за буквално всяка дребна промяна, която се опитва да направи.

Ана:

Кои автори според вас незаслужено биват подминавани от българските издатели? Имат ли място по-старите автори от рода на Муркок, Ан Макафри или Андре Нортън днес на българския пазар? Имате ли автор, който с удоволствие бихте превели на български, ако можете да избирате?

Симеон:

Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Пазарът за фентъзи и фантастика в България е много тесен, а издателите нямат добре структурирана система за проучването му. „Бард“ например издават/ха наградените с „Хюго“ и „Небюла“ книги напълно на сляпо и в миналото това е водело до ужасно смешни ситуации от типа на това да издадат трета книга от поредица, защото не са знаели, че е имало две преди нея.

Дали по-старите автори имат място, е спорно и зависи от читателя. Докато някой не направи реално платено проучване какво искат да четат феновете на фантастика и фентъзи в България, всичко е спекулация и стреляне на сляпо. Ако аз можех да избера, бих видял преведен на български Джийн Улф. За съжаление ми липсват уменията, професионализмът и колосалната обща култура, необходими за подобен превод и не мисля, че има издател, който ще е готов да плати сумата и да даде времето, които той би изисквал.

Ана:

До каква степен добрият превод зависи от работата на редактора и коректора — знаете ли за случаи, в които добър текст бива превърнат в лош краен продукт поради грешки в процеса на обработката му след превод? Ако дадена преводна книга не ни хареса — кой е най-уместно да подгоним с вилите и факлите? :)

Симеон:

В общия случай вината си е на преводача. Ако той е дал добър текст на редактора, то редакторът не би имал твърде много работа по него. Разбира се, случват се и разни амбициозни редактори, които считат, че знаят по-добре и от преводача, и от автора как трябва да изглежда книгата. Рязане на пасажи, страници и цели глави е нещо, което мисля, че вече не се случва, но беше масова практика преди години. Тогава вината очевидно е на редактора.

Ана:

Какво е мнението ви за подбора на заглавия в жанровете фантастика и фентъзи в България — какви са впечатленията ви за мотивите, които водят издателите до един или друг автор? Имат ли място професионалните читатели рецензенти в българското книгоиздаване, или това е доста млада идея? Може ли всеки активен читател, поназнайващ чужд език, да се превърне в преводач — в този смисъл попадали ли сте на наистина добри фенски преводи?

Симеон:

Мисля, че отговорих на това малко по-рано, но да повторя — впечатленията ми са, че подборката се прави на сляпо. Издателите гледат какво се купува тук, в Щатите, и се опитват да го издадат, игнорирайки обстоятелствата около популярността му, които често са несъвместими с българските. Читателите-рецензенти са абсолютно незаменими в това отношение. На запад блогърите често имат огромно влияние над това какво се издава и издателствата правят всичко по силите си да са в постоянен контакт с тях. Копия от книгите се изпращат на авторите на ревюта често месеци, преди реално да бъдат издадени, техни цитати се слагат на задните корици и т.н. Подобна система би била от огромна полза в България, но издателите там масово игнорират рецензентите-любители, което пък води до това, че рецензентите-любители не са особено добре развит феномен.

Не всеки активен читател, знаещ чужд език, може да стане преводач. Добрият преводач е добър защото владее добре собствения си език, не чуждия. Разбира се, попадал съм както на добри фенски преводи, така и на лоши.

Ана:

Има ли издателство, с което ви се иска да работите под някаква форма? Предполагам, едва ли ще е българско, така че можете ли да споделите, ако имате някакви наблюдения, какво отличава американските и българските издатели като виждане към пазара, освен, разбира се, мащабите, в които им се налага да работят? Какви са обичайните отношения издател-преводач — можем ли да говорим за някакъв вид положително съучастничество в нелеката цел да се създават книги, или това са просто утопии и всичко е само бизнес?

Симеон:

Честно казано, мисля, че моят живот е насочен в друга посока на този етап. Разбира се, не бих отказал да превеждам, ако ми се предложи, защото ми доставя удоволствие, но нямам специфични амбиции в тази насока. Обичайните отношения по мое наблюдение са някаква смесица от бизнес и обмен на информация. Преводачите често изпълняват функцията на рецензенти — прочитат книгите, които издателите обмислят дали да издадат, и дават мнението си. Не всеки издател работи по този принцип, но много го правят.

Ана:

Има ли странични ефекти от работата като преводач — в смисъл можете ли да четете все още спокойно нечий друг превод, без да се замисляте за това как вие бихте обработили дадена дума, както и без да търсите граматически или смислови грешки? Има ли имена сред преводачите в България, чиято работа искрено уважавате — не само като колега, а и като читател?

Симеон:

Това да виждаш чуждите грешки е неизбежен страничен ефект, особено в пазар, където нивото е толкова неравномерно. България има великолепни преводачи, но те често не са по джоба на издателите на фантастика и фентъзи, или просто не се интересуват от тази сфера. Разбира се, много от тях превеждат в тези жанрове, но нерядко се случват и безкрайно любителски преводи, които дори редакцията не е могла да оправи.

Ана:

Как виждате бъдещето на книгоиздаването в България и как според вас, доколкото сте запознат, се справят българските издателствата в кризата? Вие имате сериозни наблюдения от много страни на този бизнес — от читател до човек, реално зает в процеса на издаване на една книга — коя е основната грешка на издателите в България и какво е очевидно, че трябва да направят, но някак си все пропускат освен, меко казано, често хаотичния си подбор и начин на избор на заглавия?

Симеон:

Всъщност това Е най-голямата им грешка. Липсата на реален план. Българският издател не планира, а реагира. Издават се книги само защото са популярни в момента в Щатите или защото конкретният издател или преводачите, които го съветват, са фенове. Не защото някой е проучил пазара и е преценил, че българският читател ще има интерес към това заглавие. Струва ми се обаче, че тенденцията е към професионализиране на пазара. Надявам се да не греша…

Етикети: < , , , , , , , , , , >

Интервю с Вакон (Ана Хелс)

17.04.2012 / публикува за SF&F, Библиотека / Няма коментари
                    

Интервю с Вакон (Ана Хелс)

Издателство „Вакон“ е един от сравнително младите участници в битката за разпределение на фентъзи и фантастичния пазар — тяхна е първата Труди Канаван и поредицата й за Ерата на петимата, както и една от моите превърнали се в най-любими странни книги „Гордост и предразсъдъци и зомбита“. Истинско призвание по „издателска душа“ са очевидно приключенията и пътешествията, но какво е фентъзито като идея освен едно безкрайно пътуване към невъзможното? За добрите и нужни книги и как намират те своето място в България ни поразказа Елена Радинска, редактор в издателство „Вакон“.

Ана: Какъв е екипът на издателство Вакон — всички ли сте пътешественици по душа или може би и реални приключенци?

Вакон: Екипът на издателството е малък, ентусиазиран и обединен от общата ни страст — книгите. Всички обичаме да пътуваме, а най-активният пътешественик е собственикът на издателството г-н Емил Бонев, чието последно пътуване беше до Китай, Тибет, Индия и Непал.

Ана: Как се решихте да създадете издателство с основен профил книги за пътувания и пътешествия — имат ли нужда читателите от това да си представят другите възможности, имали ли сте случай някой читател или член на екипа след прочетена книга да предприеме сам пътешествие по пътя на даден автор?

Вакон: В България има голям интерес към книгите за пътувания и пътешествия, а до създаването на „Вакон“ през 2006 година няма българско издателство, което да може да отговори на това търсене. „Вакон“ предлага на българските читатели пътеписи на световноизвестни писатели, експедиции на приключенци, разнообразни и екзотични дестинации. Имаме читатели, които са посещавали местата, описани в книгите ни, и искат да сравнят своите преживявания с тези на автора. Други читатели мечтаят да посетят дадена дестинация и чрез нашите книги имат възможност да попътуват, макар и от креслото. Но книгите ни не са насочени само към пътешествениците, а и към всички любознателни читатели — от поредицата „Пътешествия и приключения“ може се научи много за културата, историята, съвременното икономическо и политическо състояние на местата, през които авторите преминават. Много ценен е и контактът на авторите с местните хора, който предоставя откровен и реален поглед към конкретното място.

Ана: А как от предимно по-приключенските и пътешественически заглавия се заехте с нелеката задача да издавате и фентъзи заглавия, при това на сравнително неизвестни в България автори?

Вакон: Издателството ни е специализирано в издаването на книги в поредицата „Пътешествия и приключения“, която е уникална за България. „Документалистика“ e друга силна поредица, която поддържаме. Наред със заглавията в тези поредици издателството насочва вниманието си и към интригуващи книги от други жанрове, с които да достигне до повече читатели.

Труди Канаван е много популярна в САЩ и Австралия, но в България името й беше сравнително непознато до 2010, когато „Вакон“ издаде „Жрицата в бяло“. В България има много хора, които се интересуват от фентъзи и една добра книга от неиздаван досега автор на фентъзи може да се реализира успешно на българския книжен пазар. Освен това — и ние в издателството не сме безучастни към фентъзито :)

Ана: Ще видим ли скоро още гротескна класика като „Гордост и предразсъдъци и зомбита“ — каквато се оказа, че обожавам, или маргиналните стилове не се възприемат добре в България? Примерно „Разум и чувства и морски чудовища“ или „Мяуморфози“ са заглавия, които страшно много искам да видя на български — изяществото на викторианската класика и пълчищата чудовища зад ъгъла са си неоспоримо добра комбинация, но разбира ли се правилно от читателите?

Вакон: Тези заглавия предизвикват противоположни реакции у читателите — някои са възхитени, а други възмутени. Но е факт, че и в България се търсят от читателите. „Вакон“ подготвя „Abraham Lincoln: Vampire Hunter“ от Сет Греъм Смит (автор на „Гордост и предразсъдъци и зомбита“), която е планирана за края на юли 2012 година. В плановете ни влиза и „Dawn of the Dreadfuls“ — предисторията на „Гордост и предразсъдъци и зомбита“.

Ана: Как подбирате авторите и книгите, които решавате да издавате — трябва ли да имат някакъв конкретен динамичен елемент, като повечето от пътешественическите ви заглавия, или се водите по нечии препоръки, статистики или просто добро шесто чувство? Само новите известни имена ли привличат вниманието на един издател, или имате намерения да поработите и с някой не толкова издаван в България, но по-класически и утвърден като качествен автор?

Вакон: Подборът на книгите е ключов момент, подхождаме внимателно, като отчитаме редица фактори. Книгата трябва да е динамична, увлекателна, съдържателна и в известен смисъл полезна за българския читател. Информираме се за потенциални заглавия, които да издадем, като получаваме предложения от литературните агенции, четем български и чуждестранни форуми и блогове, следим каталози на издателства. Читателските мнения и предложения също оказват влияние при избора ни.

Повечето автори, които издаваме, са нови за България. Не се ръководим от това колко шум се вдига около даден автор или книга, а от това доколко смятаме, че те ще бъдат интересни за читателския кръг, създал се около нашето издателство, както и дали ще привлечем нови читатели. Следим и новите заглавия на автори, които вече сме издавали, и ако сметнем, че следващата книга е на ниво и ще допълни представянето на автора в България, я издаваме.

Ана: Един малко неприятен въпрос — защо толкова се забавиха втората и третата Канаван — аз лично често следя сайта ви, и първоначално бях силно обнадеждена от планираните за издаване дати, но те дойдоха и преминаха, а нова Труди така и не се появи. Кога реалистично можем да очакваме следващите заглавия от поредицата?

Вакон: В издателството искрено съжаляваме, че книгите все още не са издадени, но забавянето не означава спиране на поредицата. Ситуацията в българското книгоиздаване в момента е сложна, а „Вакон“ е малко издателство и понякога нещата не се случват точно толкова бързо, колкото ни се иска — имаме приоритетни заглавия, които трябва да издадем спешно. Ето защо „Последната от необузданите“ остава на заден план.

Използвам случая да се извиня от името на издателството на читателите ни, които очакват книгата, да им благодаря за търпението и да ги уверя, че втората и третата част ще излязат на български език. Надявам се, че ще ви зарадваме в близките месеци с „Последната от необузданите“.

Ана: Читателите на приключенски романи и пътешествия имат ли нещо общо с фентъзи и фантастичната публика? Планирате ли да опитате някой по-популярен жанр — като чик-флика или книгите за самоусъвършенстване? Или може би да очакваме някоя вампирия или дистопия за подрастващи в скоро време?

Вакон: Сигурна съм, че има читатели, които харесват и двата жанра. Общото може да се намери в това, че и чрез двата жанра откриваме нови светове, буквално и преносно, и хоризонтите ни се разширяват.Не е изключено да опитаме и някой от по-популярните жанрове, стига да ни впечатли и заинтригува някое заглавие.

Ана: Работите ли с български автори и в кой жанр? Има ли шанс даден млад автор да ви изпрати ръкописа си и след дадена редакция и корекция да бъде издаден под флага ви? Какво е мнението ви за самоиздаващите се автори — наши и чужди — това ли е начинът да се започне, или работата с издателство дори от начало е крайно необходима за успеха на едно заглавие?

Вакон: През 2011 година издадохме книга на български автор — „На изток към Индия с 15 км/ч“ от Владимир Харизанов — пътепис, в който авторът описва пътуването си от България до Индия с колело. Имаме готовност и желание за работа с повече български автори, като най-голям интерес представляват книгите в жанровете документалистика и пътешествия и приключения, но сме отворени и към други жанрове. Разбира се, че един млад и вероятно неизвестен български автор може да бъде издаден от „Вакон“ — всичко зависи от достойнствата на книгата.Вярвам, че самоиздаващите се автори имат шанс, но безспорно подкрепата на едно издателство е винаги огромен плюс — популярността на автора и неговата книга значително нарастват.

Ана: Аз лично съм попадала на някои не особено ласкави коментари относно формата и техническото изпълнение на Труди, а и в Гордост и зомбита също имаше една шепа по-скоро технически грешки, които имат нужда от малко повече корекция. Вземате ли под внимание коментарите, дори и отрицателните, на вашите читатели, или както някои ваши колеги го възприемате като вариант на хейтене? До каква степен отрицателната критика, ако е особоснована реално, за книга, автори или издател, трябва да имат място в пространството?

Вакон: При „Жрицата в бяло“ сме следвали формата на оригиналната книга, но не мога да не се съглася, че в българското издание има технически грешки, които при евентуално преиздаване ще бъдат поправени. Това се отнася и за „Гордост и предразсъдъци и зомбита“. Получаваме много коментари от читатели, които за наша радост са основно положителни, но има и отрицателни, които приемаме като градивна критика и в никакъв случай не като хейтене. Те ни помагат да подобряваме качеството на преводите, оформлението на книгите, кориците и т.н.

Ана: Как бихме могли да повлияем на издателската ви политика, ние — читателите? Бихте ли започнали проект, наречен примерно „Препоръчай книга“ или „Препоръчай автор“, или „Препоръчай преводач“ даже, в който читателите интерактивно да се включат и да бъдат реално обозримо звено при вземането на решение за издаване?

Вакон: Читателите и в момента влияят на издателската ни политика, защото всяка книга се издава с идеята до кои читатели ще достигне и на какво търсене ще отговори. Бихме започнали подобен проект, тъй като по този начин ще се създаде още по-добра връзка между издателството и неговите читатели, което ще ни ориентира по-добре както за интересите на читателите, така и за техните впечатления от автори, книги и преводачи. Всеки, който има желание да се свърже с нас, може да го направи на vakon@vakon-bg.com

Ана: Какво е мнението ви за електронните книги — сякаш пазарът в България е разделен на две — привърженици и остри противници — вие по-скоро в кой лагер сте?

Вакон: Ние сме „за“ електронните книги и се надяваме, че ще имаме възможност в близко бъдеще да предлагаме книгите си и в електронен вариант.

Ана: Можете ли да разкриете кои автори или заглавия от всякакъв жанр можем да очакваме до края на годината от вас?

Вакон: Както споменах, предстои издаването на „Последната от необузданите“ и „Глас от боговете“, „Abraham Lincoln: Vampire Hunter“ и „Dawn of the Dreadfuls“.

В началото на април очаквайте „Да прекосиш Хималаите“ на Александър Пусен и Силвен Тесон. Александър Пусен гостува със съпругата си Соня Пусен в България от 3 до 8 април. Соня и Александър са автори на „Да прекосиш Африка“ (изд. „Вакон“), в която разказват за приключението на живота си — 3 години и 14,000 км пеш през Африка по стъпките на първите хора.

Скоро ще издадем и „The Lampshade“ — разследване от Бухенвалд до Ню Орлиънс на американския журналист Марк Джейкъбсън, който търси отговор на зловещия въпрос дали лампионът му наистина е направен от човешка кожа.

До края на годината очаквайте „Lost in Shangri-La“ — историята на трима оцелели от самолетна кастрофа през Втората световна война, които попадат сред един изгубен свят на туземци-канибали и непроходими джунгли.

Очаквайте екзотика с „To a mountain in Tibet“ на Колин Таброн и „An African love story“ на Дафне Шелдрик.

Подготвяме и други интересни книги, но засега няма да разкривам повече. Ще публикуваме актуална информация за предстоящите книги на сайта ни www.vakon-bg.com

Етикети: < , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , >

Интервю с Васил Велчев (Ана Хелс)

08.04.2012 / публикува за SF&F, Библиотека / Няма коментари
                    

Васил Велчев

Васил Велчев — Лейзи е преводачът, радващ ни с изключително добрите преводи на „различните“ автори от славянски произход, разнообразяващи хегемонията на англоговорящите вселено-творци. А също и част от проекта, който сме взели присърце няколко мултизаети, хиперактивни и суперкнигохолически настроени личности, наречен Трубадурите. Ето и няколко негови лични размисли и страсти върху преводачеството, книгите и книгоиздаването в България:

Ана:

Лукяненко, Сапковски, Глуховски, Стругацки… Пропускам ли някой важен автор, по който си работил и държиш да се спомене? Откъде е този интерес към различните езици и как се стига от славянската лингвистика до фантастичните преводи? Имаш ли преводи, които предстоят да бъдат издадени?

Васил:

Държа много и на преводите си от английски, още повече че съм превеждал някои от най-любимите си автори като Робърт Хайнлайн и Филип Дик.

Интересът към езиците, сами по себе си, го има едва в последните години, а навремето всичко започна заради фантастиката. В ученическите си години езиците изобщо не ми вървяха, но започнах да чета на руски братя Стругацки и руските преводи на западна фантастика, след това се захванах с английския, за да чета Хайнлайн, Саймък и Дик в оригинал, а когато преди 6-7 години реших да уча полски, беше заради Лем, Сапковски и други интересни полски автори от новото поколение. Впоследствие се захванах да уча славянска филология с полски език и постепенно полският започна да играе все по-голяма роля в интересите ми.

Любопитно е, че навремето една година изучавах интензивно немски — също заради фантастиката; тогава в кабелната телевизия имаше много немски канали, по които вървяха различните сериали „Стар Трек“, както и „Вавилон 5″. В онези години нямаше други възможности да се гледат тези сериали, така че в края на краищата успях да изгледам много техни епизоди на немски. Засега не съм превеждал фантастика или фентъзи от немски, но кой знае, може би някой ден… Набелязал съм си някои интересни книги :)

Да, имам готови преводи, които предстоят да бъдат издадени, но ще ги запазя в тайна — възприел съм като принцип да не споделям издателски планове, преди самите издателства да са ги обявили.

Ана:

Кои са авторите, които бих искал да бъдат издадени в България? Русия е един огромен пазар с много автори — защо родните издатели толкова рядко пробват някой неамерикански автор? Има ли според теб и автори, чието издаване е било излишно на пазара?

Васил:

Разбира се, бих искал да видя на български неиздадените книги на някои от любимите си автори — Хайнлайн, Дик, Лем… Някои от най-големите класики във фантастиката, като Dhalgren на Дилейни или Dying Inside на Силвърбърг все още не са излизали на български. Ако си говорим за съвременните актуални автори, може би най-големият пропуск е, че още нямаме на роден език поредицата за Културата на Йеин Бенкс. А ако става въпрос специално за фентъзито, понеже знам, че този въпрос те интересува най-много: от класическите автори — Стивън Доналдсън, а от по-новите — Даниел Ейбрахам. Естествено, има много нови руски и полски автори, които също заслужават да излязат на български.

Най-много и най-качествена фантастика и фентъзи в момента се издава в англоезичните страни — нормално е да преобладава издаването на подобни автори. За авторите от останалите страни няма достатъчно информация, и на повечето издатели не им се иска да рискуват. Виждаме обаче, че през последните години има доста изключения от този принцип, особено за авторите, добили международна известност. Доколкото знам, тази тенденция ще продължи и занапред.

Да, мисля, че има много автори, чието издаване е излишно. Според мен правилният подход е първо да се издават образците в цялото поджанрово многообразие на фантастиката, вместо да се задълбава прекалено в някои модерни поджанрове, като се стига до доста некачествени автори.

Ана:

Има ли някои не особено известни славянски автори, които си чел и би превел с удоволствие? Знаеш ли някое известно балканско фентъзи или фантастично заглавие, което е популярно в родината си най-вече, но заслужава и по-международна слава? От къде бих могла примерно да се ориентирам за настоящите полски фентъзи автори или руските фантасти, които са актуални към момента?

Васил:

Общо взето полските и руските автори, които чета и бих искал да превеждам, са доста популярни в родните си страни, но тук нямат особена известност, затова ще изброя няколко:

В Русия най-вече Андрей Лазарчук и Олег Дивов — двамата имат по няколко романа, които са ми сред любимите. От авторите от по-новото поколение особено ми харесва Олга Онойко.

В Полша: от епохата отпреди 30-40 години — Януш Зайдел (познат у нас с романа „Цилиндърът на Ван Троф“, но има и други добри романи). От съвременните автори — Яцек Дукай. От съвременните автори на фентъзи — Феликс Крес.

За съжаление не познавам добре фантастиката на другите балкански страни.

Местата, откъдето може да се почерпи най-пълна информация за руската и полската фантастика, са съответно: http://www.fantlab.ru/ и http://fantasta.pl/ — сайтове с много богата информация, с рецензиии на книги, с много посещавани форуми и т. н. Иска ми се и ние да си имахме някакъв такъв български сайт.

Човек може да се ориентира за това кои са най-актуалните руски и полски автори и по ежегодните награди, давани от фендъма за най-добрите произведения на годината. В Полша е по-лесно, защото наградата е една-единствена — на името на Януш Зайдел, когото споменах по-горе (Nagroda im. Janusza A. Zajdla). Дава се ежегодно, на всеки Полкон, в две категории: за роман и за къса форма. В Русия наградите са много повече, но най-авторитетна е наградата, давана на Роскон (Премия „РосКон“). Доста престижни са и наградите, давани на конвентите „Звезден мост“ и „Интерпрескон“.

Ана:

Преводачите имат ли някакво влияние върху издателската политика — в смисъл, ако по време на превода на даден текст преводачът открие, че произведението не е добро и не може да се представи по достоен начин, може ли да промени решението за издаване на дадена книга? Докъде се простира силата на мнението на екипа по работата на една книга?

Васил:

Преводачите понякога имат влияние върху издателската политика като експерти, до които издателят се допитва при планиране на следващите книги за издаване, но едва ли може да се повлияе, след като вече се работи по превода на дадена книга. Тогава вече е прекалено късно да се направи каквото и да е, а и не би следвало едва в този момент да се разбира, че една книга не става — всяка книга, влязла в издателските планове, трябва да е проучена предварително. Ако все пак попадне в подобна ситуация, преводачът, разбира се, е редно да си каже мнението на издателя, но и да е готов да си довърши професионално работата.

Ана:

Как се работи по книга, която не допада на преводача като стил, език или като възгледи на автора? Докъде стига авторството на преводача — уместно ли е да се редактира даден текст, като се премахват пасажи или добавят други, или пренаписват цели глави от една история, в името на по-добрия краен продукт? Може ли един преводач да направи от един хубав начален текст лош краен резултат, или обратното — лош автор да се превърне в бестселър само заради превода?

Васил:

Върху такава книга се работи професионално и без емоции — целта на преводача е да предаде максимално точно съдържанието на оригинала. Даден текст е абсолютно неуместно да се редактира по горепосочения начин — не бива да се стига по-далеч от изглаждане тук-там на грапавините на текста. Разбира се, съществува понятието авторизиран превод и школи, които смятат, че преводачът може да се намесва както си иска и дори да става съавтор, но моето мнение е, че когато си купува една книга, читателят се интересува от творчеството на автора X, а не от това на преводача Y, да не говорим, че някои от читателите може да правят литературоведско изследване върху книгата и в този случай подобни волности на преводача са направо престъпни. Преводачът не бива да се стреми да блесне, а да остане колкото се може по-незабележим.

Предполагам, че една слаба книга може да стане по-добра след намесата на добър преводач, но кому е нужно изобщо да се превеждат такива книги? Не е ли по-добре издателят да инвестира в авторска книга на дадения преводач, щом е толкова добър писател?

Ана:

Какво е нужно, за да се стане преводач — само любовта към книгите и познание по даден език ли са нужни, или още нещо? Преводачеството призвание или просто професия е? Може ли човек да се издържа в България чрез работа по книги само, или е просто допълнение към обичайните, макар и малко скучни ежедневни работи?

Васил:

Разбира се, любовта към книгите и познаването на езика на оригинала са необходими условия, но преводачът трябва най-вече да владее родния си език, както и да познава културния контекст на превежданата творба. Литературните произведения са пълни с отпратки към културата на дадената страна, както и с интертекстуални връзки към други произведения. Не може да се превежда фантастика и фентъзи, без да се познават други произведения на даден автор, които имат връзка с превеждания текст. Лично аз в своята практика съм получавал най-много благодарности именно за бележките под линия.

Не мога да говоря за други преводачи на художествена литература, но аз от доста години успявам да се издържам само от преводи на книги.

Ана:

Какво е мнението ти за българските автори — има ли някои, които реално заслужават да бъдат преведени на чужди езици и издадени извън пределите на страната ни? Смяташ ли, че авторите сами трябва да подготвят преводите си, ако са в състояние да го направят, или външните преводачи биха могли да играят ролята и на редактори? Като заговорихме за редактори — какви са редакторите в България? По филмите редакторът може да промени целия текст от начало до край, а тук сякаш редакторите служат само за да добавят запетайки? Каква е реално ролята на редактора и коректора за крайния резултат на една преводна книга?

Васил:

Има много български автори, които харесвам и заслужават да бъдат преведени на чужди езици, но съм скептично настроен, че в наши дни може да се пробие успешно в чужбина, особено при последните тенденции на литературните пазари.

Разбира се, ако могат да подготвят добре преводите си, авторите е добре да ги направят сами, най-малкото да спестят средства, но ако не владеят чуждия език на ниво носител на езика, по-добре да оставят тази работа за преводач. Още повече, че човек дори и да знае някой език, не може да преведе книгата си на всички езици на света.

Относно редакторите в България — аз имам добри впечатления от редакторите, с които съм работил. Разбира се, редакторът трябва да е готов да се намесва много радикално в текста, когато това е наложително. Но дори и да се налага само минималната им намеса, редакторът и коректорът са задължителни, за да стане преводната книга завършен продукт.

Ана:

Какво му липсва на българското книгоиздаване в момента — по-добър подбор на заглавия, по-различна рекламна политика, повече държавни субсидии…? Какво е мнението ти за малки амбициозни издателства, искащи да работят само с фентъзи и фантастични заглавия — имат ли шанс в момента? В последните години се „погребаха“ много издателства работещи в жанра Къде според теб е причината, като човек, който поназнайва кухнята на нещата?

Васил:

Българското книгоиздаване винаги е било в по-неизгодна позиция в сравнение с по-големите нации заради малкия ни пазар. В момента текат процеси, които свиват пазара още повече — намалена покупателна способност, както и намалено желание за купуване на нови книги заради електронните четци и изобилието от достъпна безплатна литература. Същото се усеща дори и на по-големи пазари като руския, да не говорим за у нас.

От друга страна напоследък като че ли подборът на заглавия е по-добър, отколкото преди години — при така създалите се обстоятелства издателствата просто нямат друг изход. В момента не се забелязва пренасищане с фантастика и фентъзи на пазара, така че всички активни в момента издателства имат своя шанс. В последно време някои големи разпространителски вериги имат сериозни проблеми, което се отразява предимно на по-малките издателства.

Ана:

Как според теб могат да се възпитат добри читатели и автори като Дик или Лукяненко да са толкова популярни като Букай и Коелю?

Васил:

Наистина е тъжно, че в наши дни бездарни писатели имат толкова висок статус. Единственият начин човек да спре да се възхищава на баналности е да чете колкото се може повече качествена литература.

Този проблем е особено актуален напоследък. През последните месеци преподавам български език и литература на осмокласници и впечателнията ми са, че децата сега четат много по-малко, отколкото преди години. Не че не са умни — напротив, има много будни сред тях. Просто настъплението на интернет и новите видове изкуства измества фокуса в други посоки. Мисля, че взаимодействието с други видове изкуство е от полза за увеличаването на интереса към четенето — например правенето на филми и игри по качествени литературни произведения. И разбира се, трябва много да се говори за книги. Както винаги по-рано, и сега има нужда от просветители.

 

Не пропускайте и следващите две интервюта на Ана Хелс с известни български преводачи в предстоящия 6 брой на сп. „Сборище на трубадури“ от 9 април 2012.

Етикети: < , , , , , , , , , , >

Интервю с Кристофър Прийст (Теа Бинчева)

22.03.2012 / публикува за SF&F, Библиотека / Няма коментари
                    

Интервю с Кристофър Прийст (Теа Бинчева)

Интервю на Теа Бинчева с писателя Кристофър Прийст по повод издаването на български на романа му „Преобърнатият свят“ (интервюто се препечатва със съгласието на авторката).

Защо научна фантастика?

Започнах да пиша, преди да навърша двайсет. Бях бавноразвиващо се дете. По онова време четях горе-долу само научнофантастични книги. Но щом започнах да пиша и да се отнасям сериозно към писането, почти загубих интерес към четенето на фантастика. Осъзнах, че писателите, които четях, не са толкова добри, колкото си мислеха всички, и тъй като все още растях и се променях, постепенно разбрах, че повечето от тях са консервативни в политическо и социално отношение. Пишеха за „бъдещето“, но аз не исках да живея в такъв вид „утре“. Това беше бъдеще, доминирано от родители, политици, машини, войници и астронавти, където жените бяха маргинални фигури, а проблемите се разрешаваха от инженери. Имам предвид прочути американски фантасти като Айзак Азимов и Робърт А. Хайнлайн, а и много други, не толкова известни.

Интересувах се повече от писатели, които бяха горе-долу на моята възраст. Джеймс Балард е най-добрият пример. Балард беше обладан от неща като времето, паметта и секса и беше повлиян повече от живописта, филмите и литературата, отколкото от комиксите за супергерои или списанията, които се занимаваха с принципа на работа на радиото… и се мъчеше да анализира такива сложни човешки реакции като страха, желанието, ревността и отчаянието. Това ми харесваше много повече. След като написах един-два романа, преживях период на криза. Не исках вече да пиша американски вид научна фантастика, но се чувствах достатъчно смел и достатъчно опитен, за да пробвам да се конкурирам с Балард. Затова спрях да пиша за известно време и пак се помъчих да разбера какво точно искам.

Накрая реших, че онова, което трябва да направя, е да се освободя от миналото и да измислям фантастични книги върху основните принципи (точно както беше направил Хърбърт Уелс), защото бях убеден, че фантастиката е валидна, вълнуваща и чиста форма на художествената литература, докато научната фантастика по някакъв начин е поела в погрешна посока и е била превзета от драскачи, главно американци, които не пишат както трябва. Това наложи да обърна гръб на традиционната научна фантастика и да се опитам да създам истинска фантастична литература по мой собствен начин.

Знам, че това може би звучи малко арогантно, но всеки млад писател — бях на 25, когато разсъждавах по този начин — трябва да вземе този вид решение какво да пише и как да го пише. Доводите ми не бяха много ясни и понякога объркваха другите — много хора разбираха погрешно онова, което се опитвах да кажа. Но то беше основано на амбициите на един нов писател и въпреки че минаха много години, и сега мисля повече или по-малко по същия начин.

Така че моят дълъг отговор на вашия кратък въпрос може да се обобщи така: не пиша научна фантастика, но се стремя да пиша нещо много подобно на нея. „Мисията“ ми е да пиша книги с надеждата, че читателите ще ги възприемат като забавни и оригинални, и следователно приятни за четене, но които са в същото време сериозни романи с истински сюжети като ревност, секс, отчаяние и спомени…

Откъде черпите идеи и вдъхновение?

Трудно е да се каже. От киното взимам много визуални образи. Уча езика, като чета книги. Срещам се с хора, гледам телевизия, преглеждам вестници и списания. В крайна сметка идеите като че ли се оформят от всичко това, но никога не съм сигурен как.

Как прекарвате деня си?

Когато децата ми ходеха на училище и години наред имах навика да ставам рано и веднага след като ги изпратя, да отивам в кабинета си. Сега режимът ми е по-лежерен. Но отивам в кабинета си веднага след закуска и чакам да ми дойде вдъхновение. Тъй като вдъхновението идва само когато то иска, аз междувременно плащам сметки, преглеждам имейла си, отивам в близкия магазин на пазар… ако работя усилено върху някой роман, обикновено започвам сутринта и работя до вечерта. Често спя един час следобед. Не гледам много телевизия. Обичам да гледам филми на DVD или в някое близко кино. Виждате, нищо интересно.

Имате ли хоби?

Никога през живота си не съм имал хоби. Нямам представа какво значи хоби и какво трябва да направиш, за да си намериш такова. Продават ли се в някой магазин?

Ако разглеждаме днешния свят като преобърнат, мислите ли, че той строи железопътни линии в правилната посока, или скоро ще разберем, че сме сбъркали пътя?

Железните пътища като че ли стават икономически неизгодни. В Англия хората, които ги контролират, непрекъснато затварят линии и гари, правят услугите по-неудобни и увеличават цената на билетите. Това е абсурдно. Дори при сегашната надута цена на петрола (и следователно на бензина) си остава много по-евтино да пътуваш с кола, отколкото с влак. Трябва да строим нови линии до местата, където хората искат да пътуват, те да станат държавна собственост като услуга от първостепенно значение и да се отнасяме към тях като към нещо, за което трябва да се харчат пари, вместо да се мъчим да носят печалба. С други думи, трябва да се управляват от държавата.

Общо взето, според мен времето на градовете, които се придвижват по железопътни линии, е отминало.

Как виждате бъдещето на нашата цивилизация?

Обречена да загине. Междувременно правете любов, яжте, пийте и се веселете, защото, доколкото виждам, гибелта е неизбежна… така че по пътя към края не е зле да се позабавляваме. Знам, че звучи безотговорно, но светът е попаднал в ръцете на негодници, които са твърдо решени да го унищожат, и обикновените хора като нас са безсилни да ги спрат.

Какво ще посъветвате младите автори на научна фантастика и фентъзи?

Няма лесни начини — работете много. Четете книги, четете, четете, четете. Откажете се от светския си живот или поне от по-голямата част от него. Не пийте алкохол и не взимайте наркотици, когато пишете. Не се отказвайте. Винаги се мъчете да подобрите работата си. Винаги се стремете да издигнете възможностите си на следващия етап. Писането е професия — бъдете професионалисти. И изпращайте шоколад на редакторите.
Пратете и на мен. Да ядеш шоколад е тайната на успеха.

Вярно ли е, че писателите фантасти първи изобретяват това, което трябва да се изобрети, и после учените се мъчат да реализират идеите им? Или обратно, фантастите крадат идеи от истинските учени?

Под думата „наука“ предполагам имате предвид точните или физическите науки. Моето определение е много по-широко. Думата наука произлиза от латинската scientia, която означава знание. Следователно съществува научен подход за повечето дейности в света. Например има наука за обществото, наука за поведението, наука за секса, наука за литературата, наука за паметта… и т.н. Според мен идеята за знанието (или стремежа към знание) е много по-интересна, отколкото научната дейност в традиционния смисъл, и обикновено пиша точно за това.

Какъв е вашият свят?

Живея в отегчителния свят на външната действителност, продукт на милиони години еволюция и няколко десетилетия техническо развитие. Винаги обаче съм намирал света на вътрешната действителност много по-интересен и по-предизвикателен. Светът на мечтите, спомените, въображението, надеждите, плановете, желанията, ужаса, страховете, завистта, гордостта, самотата, вълнението и тъй нататък. Него мога да измисля сам, затова той е единствено мой. Всеки човек създава подобен вътрешен свят за себе си. Мисля, че това е единственият начин да не полудееш. Така че моят вътрешен свят не е по-оригинален от вашия, но според мен аз и много други писатели просто се възползваме от него по-добре, отколкото повечето други хора, които обикновено се задоволяват с външната действителност: с работата си, с това къде ще отидат на почивка, какво ще ядат или пият и т.н.

Ако се сравните с образите от книгата си, на кои бихте искал да приличате? И защо?

Ако имате предвид „Преобърнатият свят“, не знам отговора, защото я написах толкова отдавна, преди почти четирийсет години! Оттогава нещата се промениха много, аз също. Книгата си остава същата. Може би желанието ми е да съм книга и никога да не се променям, а само малко да пожълтявам с възрастта…


Това е гостуващ пост, публикува се със съдействието на издателство „Август“. Първа публикация: Fantastic man Разговор с британския фантаст Кристофър Прийст по повод закъснялата с 37 години премиера на „Преобърнатият свят“ в България | Капитал

Етикети: < , , , , , , , , >

Интервю с Човешката библиотека (Ана Хелс)

20.03.2012 / публикува за SF&F, Библиотека / 1 коментар
                    

Интервю с Човешката библиотека (Ана Хелс)

Ето го и едно от най-любимите ми интервюта с „Човешката библиотека“. Тези младежи (Калин Ненов, Димитър Стефанов и Лъч) не са просто издатели, нито просто преводачи, пожелатели или читатели. Те са ЧоБити. И се усещам как ще им дудна на горките ЧоБитски глави, че искам и аз като порасна да стана трубадуро-чобитен-хелс — това е нещо като ламя с три и повече глави, дето пепели и изпепелява по пътя си с финес. Нужна съм на света, ей! :) Но „Човешката библиотека“ е нужна даже повече.

Ана:

„Човешката библиотека“ е нещо повече от издателство — може би кауза, може би проект, но най-вече нещо, на което се чудя и мая как продължава да се бори и съществува точно днес, тук и сега, и им стискам огромни палци на всички ЧоБити да продължават и да не се отказват. Какво ви кара, уважаеми ЧоБити, да продължавате? Още ли са силни амбициите и надежните от началото на основаването на Човешката или животът е еднакво зъл и при вас?

Димитър Стефанов:

На първо място вярата, че правим света едно по-добро и светло място.

На второ обратна връзка от сорта на:

Бих искала да си купя четирите книги на Николай Теллалов — „Да събудиш
драконче“, „Царска заръка“, „Пълноземие“ и „Слънце недосегаемо“ в електронен
формат.

…

Благодаря Ви предварително и ако се виждате често с авторите, моля,
поздравете ги и им благодарете сърдечно от мое име! Николай Теллалов ми
върна вярата, че в България има добри писатели!

Слънчеви поздрави с пожелание за много топлина в това студено време,

Ива

На трето радостта да общуваш и работиш с хора, които го правят не защото очакват някакви облаги, а защото така е правилно :)

И това са само първите три причини…

Лъч:

Светът е толкова зъл, колкото сме ние самите. Нали така? За мен поне това правило важи. В момента ме кара да продължавам с чувството, че откривам нови подходи към човеците около мен и към себе си, а то, чувството, до голяма степен извира от несекващия ни потенциал. Хехе, това дали не беше с рекламна цел? :D Но наистина, ако всеки от нас беше угаснал фас вместо току-що запалена и/или стабилно горяща… факла :), нали вече щяхме да сме се превърнали в купчинка пепел? Както Митко посочи, ако пък нямаше хора, които да ни наливат масло, щяхме или да тлеем, или да сме се механизирали, превръщайки се в робо-издатели, редактори, преводачи…

Ал:

Ха, чист инат. А и защото сме българи, а на българин като му кажеш „Не можеш“ — гледай какво става :)

Кал:

Навремето Георги Малинов ми подари едно такова посвещение: „Бъдещето не е каквото ни го описват, а каквото си го направим.“ За мен „Човешката библиотека“ е въплътена мечта — част от онова бъдеще, в което искам да живея. И настояще всъщност.

Ана:

Имате много силни проекти на български автори-фентъзисти — като драконовата поредица на Теллалов или колективните романи на децата от „Светлини сред сенките“ — как се решавате да се заемете с такива проекти? Има ли шанс някой обикновен и крайно неизвестен български автор, с ръкопис под ръка, да бъде издаден от вас? Въобще, какъв е механизмът на издаване под крилото на Човешката?

Димитър Стефанов:

Всеки човек е едно странно дърво… Не, това беше от една друга песен :) Да, всеки има шанс да бъде издаден от нас. Условията това да стане са следните:

Първо — книгата трябва да отговаря на следните критерии: http://choveshkata.net/blog/?page_id=103

Второ — трябва да се събере критична маса хора от „Човешката библиотека“, която да пожелае книгата.

Трето — тъй като напоследък избягваме хартиените издания, е доста вероятно новите книги, които издаваме, да са само електронни.

Има и други условия, но това сякаш са най-важните.

Кал:

Напоследък получаваме този въпрос все по-често — та сме подготвили и подробен отговор. Ето го: http://choveshkata.net/blog/?p=2188

Ана:

„Последният еднорог“ е една от най-прекрасните книги, с които съм се сблъсквала, което се дължи основно на изключително добрия превод. Как се прави толкова наистина добър превод, какъвто рядко съм усещала — дали зависи от началния текст, или от факта, че е работил повече от един преводач върху текста — въобще каква е тайната на грабващия превод?

Димитър Стефанов:

Тъй като не съм участвал в превода, а само в пожелаването на Кобилката ;), мога само да гадая какви са причините… Но според мен преводът се е получил толкова добре, защото всички преводачи наистина са преживели магията на книгата и са вложили част от себе си в нея.

Кал:

Първо — вълшебен оригинал. От онези, които понякога те карат да виеш срещу луната/да риеш с копита в безсилието си да ги предадеш в човешки думи, понякога те будят преди зазоряване с още една подредила се сполучлива фраза и чувството, че си Бог… :D

(Впрочем: най-интензивната част в книгата я превеждах между 4 и 6 сутринта, при -4 до -6 градуса температура, на светлината — и топлината — на газова печка, с диктофонче… Преводът се получи доста експресивен. Така че — да добавим и „екстремни обстоятелства“? :D)

Второ (трето?) — безегов подход към текста. За първи път срещнах термина като selfless programming, в информатиката на Запад, и оттогава съм влюбен в идеята. Всеки от участниците (ние бяхме трима преводачи и двама основни редактори) се стреми към най-хубавия възможен вариант, независимо кой го е предложил; никой не дърпа чергата към себе си. Разправии, разбира се, има — когато се сблъскат различни разбирания за „най-хубав“. Думата „пеперуд“ например дължим на майсторството, с което Николай Светлев ми изви ръката, убеждавайки ме, че тя не е по-странна от думата „еднорогата“. И до днес вярвам, че автори като Питър Бийгъл или Теодор Стърджън — които нямат стилистични „двойници“ в България, тоест няма откъде да препишем наготово ;) — най-добре се превеждат екипно, с погледи през различни очи. Веднага предупреждавам: този тип превод иска повече време и търпение. Не го препоръчвам, ако гоните срокове или издатели гонят вас.

Ана:

След Стърджън и Бийгъл, можете ли да издадете кой ще е следващият магически автор, който може да очакваме скоро? Къде може да препоръчваме и лобираме за нови автори — вслушвате ли се в мнението на разни читатели и блогъри от моя вид, или си имате своя политика или усещане при подбор на нов автор за издаване? Кои автори много ви се иска да можете да преведете и издадете в България при идеални финансови и други условия — тоест има ли автори, за които смятате, че българският читател си заслужава да ги прочете на всяка цена?

Димитър Стефанов:

Тъй като чета трудно художествена литература на езици, различни от български, аз лично не бих могъл да препоръчам нов магически автор. Колкото до вслушването в мнението на читатели и блогъри — това е повече от ясно. Но разбира се и за чуждоезичните автори важат същите правила, за които стана дума в точка 2.

Лъч:

На въпроса „Къде може да препоръчваме и лобираме за нови автори?“ отговорът е лесен — човек има няколко възможности да контактува с нас — да ни посети на choveshkata.net; да получи шеговито-сериозен отговор „Благодарим, че ни писахте! За съжаление в момента сме твърде заети с работа по проекти и не можем да ви обърнем внимание — моля пишете ни след 1, 2, 3 и повече месеца…“ на изпратено запитване до poslednorog -в- gmail -точка- com (пощата ни :); да се повърти известно време из choveshkata.net/forum (тук може да научи доста за нас, ако има търпение); или като ни издирва поотделно…

Най-сигурният начин да ни препоръчате автори (без да има гаранция, че ще ги харесаме, разбира се :) ) е направо да се присъедините към нас.

А! И ако искате да ви чуем, независимо какво ни казвате, бъдете добри с нас, просто се дръжте мило, по човешки :)

Кал:

Аз ще улесня малко търсачите на силни усещания — тоест всеки, който се впуска в дебрите на блога ни :). Цитирам отговора от страница „Въпроси (и отговори)“:

„За хартиени книги: В момента зависи само и единствено от желанието на читателите. Разгледай възможностите. Питай, ако има нужда. Гласувай. И щом се събере трицифрено число желаещи за някоя от книгите — задействаме се да я издадем.

(Събираме всички гласове в тази таблица.)

За електронни книги: Подготвяме няколко. Следи блога ни — той ще подскаже. :D“

Ако питането е за нови чужди автори — аз поне не знам. Наистина. Поуморих се да водя официално-делови кореспонденции за авторски права. Чакам някой да поеме щафетата :)

От българските фентъзисти тъкмо сега обмисляме Величка Настрадинова (която на тебе не ти допада :D). Мечтаем си и за Йоан Владимир, Григор Гачев и Геновева Детелинова. И слушаме вас. С ей ТАКИВА уши.

Сега е моментът да споделя две лични огорчения — изключително демотивиращо е, когато не могат да се съберат:

а) сто читателски отзива „Искаме тези и тези книги в поредицата ви“;

б) сто попълнени анкети „Любими български фантастични книги“.

Аз обожавам четенето и дишам с фантастиката, но си имам и такъв принцип: да правя неща, от които усещам, че НАИСТИНА има нужда. Ако няма обратна връзка — как да знаем, че има нужда?

Активните читатели блогъри като теб могат да помогнат страхотно много, като насочват своите читатели да участват в тези допитвания.

А наистина себеотрицателните читатели могат да помагат и с разпространението на готовите книги. Едната причина да не ни се занимава вече с хартиени книги са страховитите загуби на нерви, време и пари, наречени за кратко „официално книгоразпространение“. Затова упорито мечтаем да създадем „неофициално“ — приятелско, наше си.

И накрая, личната ми мечта: Искам да видя целия Requiem for Homo Sapiens на Дейвид Зиндел на български език. Ето защо.

А преди това — да се убедя, че ще го прочетат поне 100 души…

Ана:

Вие сте едни от малкото, които предлагат и електронна форма на заглавията си — как точно вас не ви е страх от е-книгите, а много доста по-мастити издатели все още правят плахи опити в тази нова форма на книгоиздаване?

Димитър Стефанов:

Първо, не вярваме, че „пиратството“ ограбва. Или поне не вярваме, че ограбва творците и читателите :) Второ, няма как да губим от електронните книги, които издаваме, тъй като минималната им цена е 0 лева и не виждам как някой може получи книга, без да да плати поне тази цена. Трето, ние вярваме в читателите. Знаем, че те са отговорни хора, които осъзнават, че от тях и само от тях зависи дали авторите, които харесват, ще имат средства да творят.

Лъч:

Книгите, които създаваме, не са оковани с вериги, железа, камъни и разни катинарни форми, защото знаем, че ако бяха, докато достигнат читателя си, те ще се изпокъсат, намачкат, раздерат, само че не външно, а вътрешно — душевно.

Има ли защо човек да се притеснява за детето си, което е пуснал навън да играе на воля, да разговаря с другите хора, да се учи, да ги учи и всички да се обогатят?

Склонни сме да даваме, защото знаем, че нищо не отива напразно. Дори някой да прочете наша книга, без да я заплати, ние няма да загубим нищо — отново се позовавам на Митко :) Ако някой е решил да ни „измами“, като „пиратства“ (тук ме напушва пиратски смях… Хо-хо-хооо), каква е ползата да го гоним или да пращаме по петите му спец-колегията от ГДБОП? Не че имаме и средствата да финансираме една такава „операция“ де… (дано не смущавам нечие спокойствие, споменавайки тази, хм, любопитно продуктивна институция…)

Кал:

И още: е-книгите за момента са най-грижовното решение за Земята, нашия общ дом — гълтат най-малко ресурси. ЧоБи от самото си създаване си постави за цел да бъде грижовница :)

Ана:

С какво се занимават чобитите, когато не са чобити — може ли да си позволите лукса да се занимавате с това, което обичате, или животът налага и по-ежедневни дейности за оцеляване? Книгоиздаването, и въобще работата с книги в България, има ли бъдеще, има ли читатели, има ли смисъл общо и реалистично погледнато?

Димитър Стефанов:

Ще перифразирам един коментар на Алън Уотс: „В момента има хора, които работят като преподаватели по философия. Те стоят в кабинета си от 9 до 5 и тогава са философи, а като се приберат у дома си, вече не са. Това е прост абсурдно — човек или е философ постоянно, или не.“ Та аз поне се стремя във всички моменти да бъда чобит. Доколко ми се получава, вече е друга тема :)

Лъч:

Не знам дали само на мен първият въпрос ми звучи като зададен на екранна знаменитост, но смятам да му отговоря възможно най-кратичко :) :

Аз правя каквото обичам. В момента ми е приятно да се занимавам с ежедневни дейности за оцеляване, тъй че съчетавам хубавото с другото хубаво… А каквото обичам да правя, когато съм в Чобитска форма, обичам да го правя и в смъртна форма :D

А на втория въпрос: Книгоиздаването в България има смисъл, колкото и реалистично да го гледам, че дори и като се извъртя откъм песимистичен ъгъл… Бъдещетооо, хмм… в момента го пишем, ако не се лъжа…*надник* мдааа, сега го работят в работилничката :)

Кал:

Аз съчетавам преводи, редакция, участие в зелени образователни проекти (като „Място за бъдеще“), отскоро и писателски работилници. Повечето поръчки си ги създавам/издирвам сам… така де — с приятели. Свободната практика е страхотно нещо: мога да работя които си поискам шестнайсет часа на ден… :D

За книгоиздаването: Бъдещето не е каквото ни го описват, а каквото си го направим :)

Ана:

Предлагали ли са ви текстове на чужди или наши автори с много препоръки, които са се оказвали меко казано некачествени? Може ли да се направи един лош първоначален текст след много редакция добър, и може ли да се преведе един посредствен чуждестранен автор така, че да предизвика фурор от удоволствие в последствие? Бихте ли вкарали малко собствен текст между нечий друг, ако смятате, че облагородява цялата книга — носят се легенди за разни преводачи от не толкова далечното минало, които преработвали текстовете и ги преразказвали така, че крайният резултат бил доста по-добър от оригинала — това само градски легенди ли са според вас?

Димитър Стефанов:

Аз поне нямам спомен да са ни препоръчвали нещо, което да е пълен боклук. Тук отново може би е по-добре преводачите да отговорят по-пространно, но според мен един добър разказвач (влязал за малко в ролята на преводач) може да си позволи подобни импровизации.

Кал:

Разхубавяването на оригинала определено се случва — знам например, че след намесата на Любо Николов „Градът и звездите“ на Кларк никога няма да бъде същият. И то за хубаво :) (Любо не е вкарвал текст, просто е оправил стила.) На мен досега не ми се е налагало да вмешателствам. С авторите, които съм превеждал, по-скоро ме мъчи съмнение дали съм се справил достойно…

Чужди наистина слаби текстове досега не са ни предлагали (късметлии сме ние, че читателите ни подбират подбрано :). За българските — хохохо! Заповядайте, включете се в журито на следващия ни Копнеж за разкази! Масивните мозъчни кръвоизливи са ви гарантирани!

Шегата настрана, и с ваше позволение, бих искал да направя едно обръщение към българските автори:

Мили автори! Редакторите са хубави хора. Търсете ги. Ценете ги. Обичайте ги. И дори се вслушвайте в препоръките им! А когато намерите своя редактор: дръжте го здраво! Не пускайте!

Вече съвсем сериозно: Почти не съм виждал текст, който да няма нужда от редакция. Романите на „Светлини сред сенките“ например минават през средно 5-6 редакции (3 с мое участие), преди да видят бял свят. Авторът професионалист се познава по това, че търси редактор с настървение. Авторът егоцентрик — по еленския скок, с който ти влиза, ако му пипнеш дори една запетайчица. Не отричам, че и двата типа са способни на гениалности. Познайте с кого е по-приятно да се работи :)

Ана:

Бихте ли издавали разкази — независимо чужди или български фентъзийни? Имате свои конкурси, победителите от които публикувате в списания, но ще видим ли скоро сборник с разкази на даден автор с логото на Човешката, освен „Алманах Фантастика“?

Кал:

Видяхте ли сборника „Докосвания“ от Григор Гачев? Това не са разкази, ами (още по-шокиращо в родната издателска среда) есета — по-точно подбрани (и преработени) записи от блога на Григор. И въпреки това вярваме, че напълно улавят духа на „Човешката библиотека“ :)

Величка Настрадинова, Йоан Владимир и Григор Гачев (друг сборник) си ги мечтаем точно с разкази и новели. Всъщност за поредицата ни формата и размерът нямат значение — само ефектът и качеството.

Ана:

Има много автори от миналото, особено в областта на фантастиката и фентъзито, които не са били доиздадени, или са били издадени хаотично, или в лош превод, или въобще не са видели бял свят в България — можем ли да се надяваме да видим примерно автори като Муркок или Лайбър, или Нортън през Човешката някой ден? На мен лично голяма част от американските автори от 60-70-80-те, а и от по-отдавна, са ми доста по-интересни от съвременните „младоци“, но дали има пазар за фентъзийна и фантастична класика в България? Между другото — как досега не сте се изкушили с някоя вампирия или дистопия от така популярните напоследък автори тип Клеър или Майър?

Димитър Стефанов:

От гореизброените автори май само Муркок и Майър са ми познати. От малките ми срещи с Муркок си мисля, че не би отговорил на критериите на Човешката, а колкото до Майър, тя вече се издава в България.

Кал:

Това, както казах по-горе, зависи от събирането на 100-те читателски гласа (и вписването на книгите в критериите на ЧоБи).

По повод на критериите ни, да примоля: Недейте да ни предлагате доиздаване на „Средното царство“ на Д. Уингроув. Гнусотиите към края гнусеят гнусяващо :(

„The Host“ — книгата на Стефани Майър за по-зрели читатели (която на мен, о, шок и ужас, ми стана много любима) — искахме да я издадем ние. Но правата вече бяха закупени, няколко месеца преди появата на американското издание. Там впрочем вампири няма, но може да я приемем за дистопия ;)

Вампири имаме:
– в „Слънце недосегаемо“
– в „Играта“ (Господир Марис)
… Другари! Трябва да се напънем още!

Дистопиите като принцип се бият с критериите на ЧоБи — занимават ни с бъдещета, в които на нас НЕ ни се живее. Ако обаче все пак съдържат решения, или ярки образи, или нещо друго, което да ни развълнува — що не?

Ана:

И може би най-класическия въпрос — как може нормален човек да стане чобит :) С какво можем да помогнем, как можем да се включим по някакъв начин в развитието и живота на „Човешката библиотека“ като цяло?

Димитър Стефанов:

„Човешката библиотека“ е организация от затворен тип. За да се присъедините към нас, трябва поне трима човека от организацията да гарантират за вас, след което идвате на пробен шестмесечен период, през който безпрекословно се подчинявате на заповедите на всички висшестоящи, и накрая подписвате индивидуален таен договор, скрепен с клетва към Богинята майка. Майтапя се, разбира се :) Подробности как всеки един желаещ може да се присъедини към нас могат да се намерят тук: http://choveshkata.net/blog/?p=2032

Лъч:

Норма няма — никаква. Аз, смятайки се за нормален човек, ще се осмеля да дам личен пример: Като от Лъчезар стана Лъчо, като се поразтопя лекичко и усетя, че почва да ми пада черупката, отвътре ми идва това, което наистина ми се прави. Като последвам връзката, която Митко е дал по-горе, и учтиво (и малко срамежливо) попитам дали може да се присламча към Чобитството, съм направил всичко, зависещо от мен.

Оттам-нататък изчаквам Мъдрейшенството да обсъди на по бира дали да ме допусне сред елитните си редици.

Май най-важното е да си нормален човек и да ни кажеш защо искаш да си чобит. Не е особено трудно, нали? :D

Кал:

Тия двамата ще ви уплашат, ей…

Просто цъкайте тука и си харесайте място. Вашето място.

И — Бъдете! Такива, каквито вие решите :)

Етикети: < , , , , , , , >

Интервю с Мартин Христов от издателство Ерго (Ана Хелс)

07.03.2012 / публикува за Библиотека / 2 коментара
                    

Интервю с Мартин Христов от издателство Ерго (Ана Хелс)

Интервю с Мартин Христов, управител на сравнително младото, но доста интересно като концепция издателство „Ерго“, от които можем да очакваме „екзотични“, може би за леко по-интелектуално напреднали читатели, но хубави книги във всеки случай. Лично аз се надявам и фентъзи, или поне някакъв вариант на фентъзийност, да видим от тях :)

Ана:

Издателство „Ерго“ не е от най-известните играчи на пазара — не издавате гръмки заглавия, никакъв Коелю, Букай или Алиенде, нито пък вампирии, дистопии и чик-флици. По-скоро издавате странни книги. Може би за странни читатели. Как подбирате заглавията си, след като очевидно сте предпочели да не предлагате „книжни мазни хамбургери“, а по-скоро „екзотична книжна кухня“? Думата „бутиково“ издателство за вас обидна ли е, или по-скоро приятна?

Мартин:

Книгите ни категорично не са странни, в „Опиум“ например става дума за дневниците на един морфинист, в „Марио Звездоберец“ малко момиченце преживява тежко раздялата между родителите си, в „Сивия гълъб“ полицията се бори с неизвестна епидемия и още по-неизвестен и загадъчен конспиратор, в „Цигулките от улица „Нерудова“ четирима младежи се влюбват и разлюбват сред декорите на Прага. Както виждате, доста експлоатирани теми… Аз бих нарекъл книгите ни по-скоро насочени към по-взискателната читателска публика, защото авторовият стил и изразяваните в тях гледища рядко са стандартните, както при Коелю. Затова нека се задоволим с епитета „екзотични“.

Част от заглавията успявам да подбера аз, особено тези от унгарската литература, където плавам в свои води. Обръщам голямо внимание и на европейски книги с престижни награди. А немалка част от книгите ми подсказват преводачите, с които работя, и аз съм им признателен за това, защото разширяват литературния ми кръгозор! И благодаря за определението „бутиково издателство“! То определено ми допада, доколкото разграничава издателската ни продукция от голяма част от бълващите книги за ширпотреба останали книгоиздателства.

Ана:

Можете ли да определите някое от заглавията си като клонящи към фантастичния жанр? Признавам си, досега не съм се сблъсквала с никой от авторите ви. Но пък имам една книга, която ми прозвуча много приятно и нереално — „Пътуване на юг“ на Михал Айваз. Какъв е точно жанрът ѝ — например аз като фен на Борхес и Павич имам ли шанс Айваз да стане следващият в личния ми Топ 3 на любимите странни многостранни автори, които всеки трябва да прочете, преди да умре?

Мартин:

Ооо, нека още не умираме, моля ви! Толкова много книги ни очакват още, и толкова много прекрасни мигове в живота… Няма по-чудесно нещо от това да се отпуснеш с любимата книга на удобния фотьойл и четейки, да отпиваш глътка ароматен чай или червено вино. Всъщност има — да смениш книгата с любимия човек, но не и да пренебрегнеш кое да е от двете!

А сега по същество — всички книги, които издаваме, са чиста проба фикция. А фикцията е в основата и на научната фантастика, нейна хранителна среда. Така че границата между двете е нищожна. Уцелили сте с предчувствието си за Айваз: Борхес е негов любимец, а романът на Айваз „Другият град“ е избран от редакторите на „Амазон“ в Топ 10 на най-успешните сай-фи книги за 2009 година. Така че има реален шанс да се залюбите! :)

Ана:

В портфолиото ви виждам и много поети. Аз, честно, не разбирам нищо от поезия — на невръстни години съм имала досег с Байрон, Шели и Шекспир, плюс задължителните възрожденци, но с възрастта нежните фрази не ме докосват почти. Има ли читатели на поезия в България? Какво би намерил един твърдо прозаичен читател в стиховете, които представяте?

Мартин:

Аз предпочитам да го наричам скромно само каталог. Грешна е предпоставката, че след като прозата се чете с ума, и поезията трябва така. Да, поезията има — или е имала — привилегията да засяга и обществена проблематика, особено в епохата преди така наречената смяна на режима, както неотдавна отбеляза и професор Александър Шурбанов, но за мен основната ѝ сила е, че се чете и възприема със сърцето и душата. Ако едно четиристишие, колкото и безидейно на пръв поглед да е то, не ви развълнува отдън душа, значи си имате работа с бездарна творба. А когато идеята е облечена в подходяща премяна и носи емоционален заряд, ето най-прекрасното доказателство за въздействащата сила на поезията! В подкрепа на думите си ще цитирам един от героите във филма „Апокалипсис сега“: „Бодлер. Стиховете му са сурови, но децата трябва да ги учат, защото понякога животът е доста суров.“

Предполагам и вие сте наясно, няма ли предлагане, едва ли би имало и търсене. Затова една от амбициите ни е да издаваме нова българска поезия, малко, но качествена. И да — читатели има, особено ако издателите предприемат поне някакви опити да култивират вкуса на тези читатели в положителния смисъл на думата! Поезията определено не е за твърдите противници на лиричното начало в живота, и тук на помощ идва качествената ни проза.

Ана:

Какво е мнението ви за електронните книги — дежурният ми въпрос към всички издатели: смърт или живот на книгоиздаването за България са?

Мартин:

Да ви успокоя, не е само ваш дежурен въпрос, зададоха ми го и колегите ви от Public Republic, има го и в интервюто с Георги Константинов във вестник „Сега“. Мисля, че електронната книга е чудесна алтернатива за четене, особено за младите хора, и приветствам тази идея. Според мен двата вида издания, електронно и книжно, спокойно могат да съжителстват на пазара. В същото време не смятам, че е-книгите застрашават хартиените си събратя: техниката е още твърде скъпа за нашите стандарти и малцина могат да си я позволят, плаща се и за изданието. Има и още нещо: аз например работя средно по 6-7 часа на ден на компютър, и ако поискам да се разтоваря, четейки, едва ли ще посегна към електронна книга, за да се взирам още най-малко час-два в екрана.

Ана:

Имате ли планове да издавате „по-еднозначни“ като жанр книги — аз лично все напирам към пропаганда на фентъзи и фантастични автори, каквито, сигурна съм, има много добри не само в англоговорящите страни, но и в нашите балкански и европейски съседи?

Мартин:

Аз мисля, че и българските автори не отстъпват на чуждите в този жанр, може би само в количествено отношение. Вземете например „Би и Тера“ от Гари Блекфорест (авторът е българин, но твори под псевдоним), една излязла още преди шест години книга, чудесен представител на жанра фентъзи, много оригинална и четивна, която остана почти незабелязана. Изводът е: не че нямаме добри, макар и малобройни автори, просто сме малка нация, езикът ни не е световен. В същото време биват лансирани, на цената на масова реклама и куп пари, спорни автори с още по-спорни произведения, каквато е Людмила Филипова. И накрая, за мен фантастичният жанр съвсем не е еднозначна литература, да не говорим, че вътре в него има много разклонения. И да — на драго сърце бих издавал фантастика, особено творби от ранга на Любен Дилов, братя Стругацки, Станислав Лем или Айзък Азимов!

Ана:

До каква степен разчитате на външни, така да се каже, професионални читатели в подбора на заглавията ви — предполагам, е доста интересна и трудна селекцията на автори от толкова много националности? Има ли български блогъри на книги, чието мнение и препоръки бихте оценили, или по-скоро разчитате на международния отзвук за някой конкретен автор?

Мартин:

Аз вече засегнах тази тема, сега ще я доуточня. Книгоиздаването за мен е първо призвание, чак после начин за правене на пари. Досега като цяло успявам с първата част на това уравнение. За да се справя и с втората, трябва да направя компромис с издателската политика на „Ерго“, а това за мен е недопустимо. И понеже аз отговарям за почти всичко, повече от десет заглавия годишно вече ни идват в повече. В момента имаме подготвени за две години напред проекти и автори. А непрекъснато ме търсят нови и утвърдени имена с надеждата да бъдат издадени.

Да, наскоро тъкмо познати блогъри ми предложиха двама автори, но и двамата са задокеански, творбите им са още по-бутикови и от нашите бутикови, а неевропейски заглавия трудно намират финансова подкрепа. Но съм отворен за всякакви идеи и предложения в рамките на разумното. Нека е по-малко, но качествено!

Ана:

Какво трябва да направи едно издателство, за да оцелее на българския пазар — докога един български издател може да си позволи да издава това, което му харесва, и кога трябва да се пречупи и да започне да предлага това, което се търси и се купува? Продажбата на книги до каква степен е интелектуален алтруизъм и лесно ли се изчислява икономическа печалба от подобно начинание?

Мартин:

То въпросът вече не е само до българския пазар, макар че тук е особено болезнен, понеже сме малка държава с още по-малко четящи. Аз имам щастието част от изданията ни да излизат с европейска подкрепа, така успявам да акумулирам средства и за този-онзи добър български автор. Досега само две родни книги съм издал с финансиране от авторите им, но и двете изцяло вписващи се в издателската ни политика.

Позволявам си да възразя срещу формулировката на въпроса ви, според която излиза, че един издател публикува само стойностни неща или само „книжни мазни хамбургери“. Среща се и симбиоза между двете, което е още по-вредно, понеже книгоиздателите оправдават пускането на литконфекция с това, че уж финансират стойностните си, но немасови автори, в същото време чисто и просто протича масирано промиване на мозъците на вече малобройните български читатели с литературна плява и обрезки.

Продажбата на книги всъщност не е интелектуален алтруизъм, такъв е книгоиздателската дейност на ползу роду. Не спирам да повтарям, че е по-лесно да издадеш една книга, отколкото да я продадеш. Въпреки това не посягам към булевардната литература. Защото имам съвест и скрупули. За да излезе едно издание печелившо, особено преводно, трябва да продадеш минимум 1000 бройки. Колцина го правят!?… А за каква икономическа изгода може да става дума, когато „Хеликон“ удържат 55% търговска отстъпка, „Пингвините“ под претекст, че са във фалит, не са плащали от години, а за да станеш например пълноправен член на АБК, трябва да си регистриран по ДДС. Пълни безумия, каквато е безумна и държавата ни. Страната ни, слава богу, още се зеленее и диша…

Ана:

Какъв шанс има млад, неизвестен български автор с ръкопис на фентъзи роман при вас? Конкретно фантастичният жанр, разработен от млади, повече амбициозни, отколкото талантливи като цяло автори, има ли място на пазара чрез издателствата, или ги съветвате да пробват със самиздат в началото? Имате ли съвети за начина на писане на младите автори — върху какво да акцентират, кое да избягват, кое да търсят, за да бъдат харесвани от читателите?

Мартин:

Пушкин публикува първата си поема на 15 години, Сервантес пише „Дон Кихот“ на 58-годишна възраст, очевидно талантът навестява всекиго различно, ако изобщо някога го навести. Давам този пример, за да наблегна върху факта, че един автор може да е много далеч от младостта (вече да е стар автор) и да твори повече от талантливо. Та младите автори да не се сърдят, ако просто издателствата отхвърлят словоизлиянията им, очевидно не са дорасли до етапа на талантливото творчество. На пазара място имат не фентъзито или фантастиката сами по себе си, а само вдъхновяващи и талантливи творби, били те в тази или онази жанрова област.

Младите автори, които не са талантливи, но искат да излязат на всяка цена, аз попарвам още в началото, като им казвам, че и за пари не бих ги издал. Не ги съветвам да пробват и със самиздат, за да не се орезилят сами. За начина на писане нямам конкретни съвети освен този: не пишете само за себе си, светът е голям, пишете така, че да ви разберат и на английски, и на китайски, но за тази цел не е нужно да си сложите псевдоним Ърнест Коелювски, нито да пишете на патагонска тематика с мадагаскарски герои, просто наострете перото си за другите, за околния свят, и четете колкото се може повече — класици, добри и чужди автори, така най-малкото ще оформите светогледа си!

Ана:

Анотациите не винаги дават реална представа и достатъчна информация на евентуалния читател — лично аз понякога се притеснявам, че някои книги ми се струват твърде интелектуални, многопластови и натрапчиви според описанието. Смятате ли, че е уместен подборът само на определен кръг читатели чрез анотации, или възможно най-краткото представяне в стил екшън, което е възможност да се подлъже редовият разглеждащ да си купи книгата, е по-доброто решение? Аз лично се колебая много за „Златно везмо“, но не мога да реша дали на корав фентъзи фен като мен няма да ми стори твърде реалистична.

Мартин:

Вярно е, анотациите често са подвеждащи, както се случи донякъде с романа „Златно везмо“ от Ева Банки. Това определено не е фентъзи книга, но в анотацията, благодарение и на послеслова на унгарския литератор Ласло Бедеч, допуснахме възможността книгата да следва стъпките на Умберто Еко и „Името на розата“. А това съвсем не е така. Това е книга за словото, за езиците, за езичество и християнство и прехода между тях, случил се и в България, но четири столетия по-рано. И какво се оказа, като изключим някои исторически фигури като образите на крале от онази епоха, всичко останало е чиста фикция. Но като казах, че анотацията е била донякъде подвеждаща, имах предвид по-скоро това, че книгата не е приключенска, нито детективска, в никакъв случай не и прекалено сериозна или поучителна. Авторката дори сподели, че в повествованието е включила множество елементи от поп-културата, закодирала е например препратки към „Матрицата“. Творбата ѝ е по-скоро нещо като романов трактат върху езиците и човешката душа и как тя се променя във времето и вярата. Някогашните поганци например са вярвали, че човек има седем души и всяка една от тях се проявява при определени обстоятелства. Това твърдение е кощунствено за християнството, то не допуска повече от една душа у мирянина. Както виждате, всяка религия или вяра си имат и добрите, и лошите страни.

Иначе винаги се старая анотациите към заглавията ни да са хем подбуждащи любопитството, хем да казват за книгата и автора нещо, което е вярно, не е измислено. Не винаги това сработва, но всъщност този е начинът евентуалният читател да посегне по-скоро към твоята книга, отколкото към лежащата до нея на книжния щанд.

Ана:

И един малко подъл въпрос :) — бихте ли издали разказите, спечелили най-много гласове в конкурса на Трубадурите, ако наистина ги прецените като достатъчно качествени и четивни?

Мартин:

Да, бих ги издал, стига да ми харесат и да смятам, че читателите само ще имат полза от подобно издание. Младите автори, стига да са талантливи, трябва да се насърчават. Не мисля, че някой, който пише, трябва да бъде издаден на всяка цена, но мисля, че някой, който пише добре, трябва да бъде издаден на всяка цена. За нещастие критериите между писане и добро писане доста са се размили, и то най-вече по вина на по-големите, уж компетентни и качествени издателства. Съответно и читателските вкусове през последните десет-петнайсет години са се влошили в същата степен, да не говорим за спада в продажбите.

Ана:

Можете ли да ни разкриете някои от авторите, които смятате да издадете през 2012, като ми помогнете с кратки анотации към кои да се насочим ние, почитателите на нереалния жанр (или хайде, аз по-точно)?

Мартин:

От две години публикуваме и българска проза и поезия. В „Чекмедже за единични неща“ на Гергана Пожарски със сигурност бихте открили и нещичко по-нереално, тъкмо като за вас. Тази година излизат разказите на Николай Фенерски, които са кратки, сгъстени, страшно актуални, може би там реалността ще ви дойде в повече. От българските поети очакваме новите стихосбирки на Владислав Христов, Роман Кисьов, Йорданка Белева, П. Г. Кънев, Мирослав Христов. Силни ще са и европейските ни автори: получилите Награда за литература на Европейския съюз през 2009 г. Еманюел Пагано и Даниеле дел Джудиче, книгата с новели на нашумелия испанец Андрес Барба, военната поезия и проза на босненеца Фарук Шехич. Истинско фентъзи сред тези книги няма, но може би ще ви допадне увлекателната история на едно вълчо и едно човешко семейство, които съжителстват не само физически, но и духовно в романа „Вълчеотдание“ на Антонин Баяя, както и невероятната кратка проза с много небивалици и фантасмагории „Прочетено в очите ти“ на Йовица Ачин!

Етикети: < , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , >

Интервю с Бард (Ана Хелс)

20.02.2012 / публикува за SF&F, Библиотека / 16 коментара
                    

Интервю с "Бард" (Ана Хелс)
И сега ви предлагам едно кратко интервю с може би най-старото и засега успешно оцеляващо издателство, подкрепящо фентъзито все така активно и значително всеотдайно, а именно гигантите от „Бард“. На въпросите отговаря Антон Велчев:

Ана:

Всички читатели на фентъзи и фантастика знаят кое е издателство „Бард“ — за мен това са издателите с най-добрите корици, най-доброто класическо оформление, най-добрите и приятни поне за мен преводи. Малко тривиално — но колко време ви отне да заемете това високо място като най-известното издателство на фентъзи (и не само заглавия), поне според моята преценка, и каква е цената за успеха? Аз самата имам някакви амбиции в книгоиздаването, напълно неприложими за момента, така че съм доста лично заинтересувана какъв е пътят на добрия издател.

Бард:

„Бард“ издава фентъзи от самото начало, т.е. става въпрос за 18 г. Надяваме се, че движението е било само нагоре, към по-добро, въпреки че едва ли е така. Винаги има възходи и падение.

Ана:

Как решавате кой автор си заслужава да бъде издаден — сред вашите книги са както класически неща на Едингс и Фийст, така и доста нови автори като Чайковски и Сандерсън — личното мнение на собственика, проучвания на световно ниво на тиражи или и читателската дума има значение по някакъв начин?

Бард:

Съвкупност от всичко това. Правят се проучвания, агенти на издателства препоръчват дадена книга, книгата се взема за изчитане и ако се одобри, се издава. Читателите също имат думата. Примерно „Далечно царство“ се преиздаде заради текст във форум. Допечатките на Малазанска книга на мъртвите и Фондацията също са следствие на желания на читатели.

Ана:

Какво ви е мнението за недовършените поредици — в „недовършеност“ се обвиняват твърде много издателства напоследък, кои са реалните причини да не приключи един започнат проект и как се взема такова решение с оглед на обективно негативната във всеки случай реакция на читателите?

Бард:

Кризата си е криза. Всяко издателство е принудено да ограничи заглавията, които са на загуба. За да издадеш една книга, трябва да продадеш минимум 1500 бр., за да може книгата да си избие вложенията (права, превод, редакция, печат). Освен това много от книгите в поредиците имат относителна завършеност. По този начин издателят може да прекъсне поредицата когато пожелае. Често се случва и първите томчета от поредица да са силни, а следващите да нямат същите качества. Слабите книги не са от полза нито за издателите, нито за читателите.

Ана:

Има ли начини за активна комуникация с издателство „Бард“ — поне доколкото съм посещавала форума ви, там няма официално лице от издателството, което да отговаря на регистриралите се потребители в различните теми, понякога стигащи до епохални сблъсъци — мислите ли, че има нужда да се дават обяснения на читателите за действията на издателството?

Бард:

Влезте в нашата facebook-страница, там ще видите, че няма въпрос, на който да не е отговорено. Всъщност оплакванията трябва да бъдат от наша страна, вашите въпроси са твърде малко.

Ана:

Наистина ли фентъзито е жанр, който „дърпа“ всяко издателство надолу, затова много компенсират с по-леки четива — като издания за самопомощ, психология за масите, развлекателни четива? Как виждате бъдещето на едно предимно фентъзи издателство?

Бард:

Заблуждавате се, фентъзи-жанрът не е висока литература. Фентъзито си е също развлекателно четиво. Всъщност всеки един литературен жанр може да бъде облечен във фентъзи-стилистика, затова и жанрът е токова гъвкав, затова е жив. На втория въпрос — по-трудно е да бъдеш разнолик и разнообразен, отколкото да издаваш еднотипни заглавия, така че — може;)

Ана:

Какво мислите за „професионалните читатели“ — тоест хора, които правят подбор на заглавия, ревюират ги и ги представят на издателства? Ако например аз дойда при вас и ви кажа — тук попаднах на един невероятен автор, изключителен е като език и сюжет, смятам, че ще бъде хит — ще ми обърнете ли внимание?

Бард:

Всяко добро издателство ползват такива читатели, ние не правим изключение.

Ана:

Какво значение за едно издателство имат блогъри като мен — до каква степен влияе мнението в свободен блог на читател върху работата ви?

Бард:

Имате най-малкото толкова голямо значение, колкото има всеки читател, т.е. — огромно значение. За издателите нищо не е от такова значение, каквото имат читателите.

Ана:

Защо се въздържахте от започване на популярни вампирски или дистопични поредици, както напоследък е модерно — казват, че е даже си е доста печеливш бизнес точно работата с такива заглавия, на фона на нечетенето в България?

Бард:

Прочетете „Дракула — немъртвия“ и „Аз, вещицата“ и ще видите, че не се въздържаме, просто сме малко по-критични.

Ана:

Какво ви е мнението за електронните книги — защо толкова малко издатели рискуват с този формат в България, даже и големите като „Бард“ не са си позволили още тази иновация?

Бард:

В България пиратството е крачка напред пред методите за защита на авторските права. Законодателството ни също не е направило много в тази посока. Все пак скоро книгите на „Бард“ ще бъдат пригодени за електронни носители.

Ана:

Преди години издадохте Васил Тучков с първата част на българска фентъзи поредица, която така и не видя бял свят, а не съм и сигурна дали е била написана. Какви са шансовете да издадете български автор отново след според някои фиаското с Тучков? Само да вметна, че на мен лично той ми е по-скоро симпатичен автор.

Бард:

Васил Тучков така и не дописа своето продължение…

Ана:

Можете ли да издадете дали предвиждате през 2012 нови фентъзи-поредици и автори и дали ще разчитате на фентъзито като жанр и за в бъдеще като значителна част от предлаганите от вас заглавия?

Бард:

Март месец ще започнем нова поредица на Реймънд Фийст…

Етикети: < , , , , , , , , , , , , >

Интервю с Колибри (Ана Хелс)

13.02.2012 / публикува за SF&F, Библиотека / 4 коментара
                    

Интервю с Колибри (Ана Хелс)

Продължаваме цикъла от интервюта с издателства, подкрепящи фентъзито като жанр. На вашето внимание представяме издателство „Колибри“ — те отскоро са във фентъзи зоната, но поне засега имат доста добри попадения. Дано продължават с добрата политика на издаване и занапред. На въпросите отговаря Aндрей Велков, водещ редактор на поредица „Фентъзи и Фантастика“.

Ана:

Допреди около година по никакъв начин не свързвах издателство „Колибри“ с фентъзи-заглавия — от къде дойде тази огромна промяна в курса на издаване? Много издатели смятат фентъзито за непечеливш и силно ограничен като таргет жанр, та винаги ми е интересно, когато някой се заеме с такива заглавия, и се питам за мотивите…

Колибри:

Това не е промяна в курса на издаване, а по-скоро допълнение. Конкретното раждане на поредицата на „Колибри“ за фентъзи и фантастика се случи през една зимна вечер, след представяне на книга, когато г-ца Вагенщайн и моя милост се заговорихме за българското книгоиздаване на по чаша вино в един бар.

На книгоиздателите, които смятат фентъзито за непечаливш и ограничен откъм таргет жанр, препоръчвам да преосмислят позицията си. Това, че е намалена покупателната способност, съвсем не означава, че в България няма хиляди почитатели. А мотивите са от различно естество — една книгоиздателска „диверсификация на портфейла“ от бизнес гледна точка, но и едно желание повече хубави творби от качествени автори от фантастичния жанр да стигат до българските читатели.

Ана:

В секцията ви Очаквайте от много време стоят лично мен силно вълнуващи ме имена като Клайв Баркър, Джим Бътчър, Питър Брет — но така и не се появяват на пазара… Можете ли да ни дадете някакви, пък били те и приблизителни насоки, кога можем да ги очакваме на българския пазар?

Колибри:

„Колибри“ е много голямо издателство и има стриктен график, по който се издават множеството заглавия от различни жанрове. Фактът, че фантастичната поредица е нова, преопределя забавянето, но това скоро ще отпадне като проблем, защото набираме скорост. Първите срещи на Питър Брет и Джим Бътчър с българските читатели са въпрос на няколко седмици. А в програмата ни за тази година са включени още много заглавия — трета фентъзи поредица — „Кодекс Алера“ на Джим Бътчър и фантастиките от библиотека „Галактики“ — „Селцето“ — Кир Буличов, „Зора“ — Октавия Бътлър, „Уравнения на живота“ — Саймън Мордън, „Ветеран“ — Гавин Смит.

Ана:

Как вземате решение кое заглавие си заслужава издаването — по личен вкус, по световни статистики, по интуиция? Или все пак обръщате внимание и на разни форуми и сайтове на читатели, които споделят мнението си за различни заглавия?

Колибри:

Аз съм заклет почитател на фантастичната литература повече от четвърт век. Прекарал съм обаче и не малко време от другата страна на барикадата, от страната на книгоиздателите, и съответно мога да мисля едновременно и като читател, и като търговец. Решения вземам на база всичко изброено във въпроса Ви и обръщам ежедневно внимание на форуми (наши и чужди), сайтове и блогове.

Ана:

Как бихме могли ние четящите и списващи блогове да бъдем полезни на издателство като вашето? Какво място има, може и трябва да има мнението на един читател, публикувано в личен блог или форум за един издател? Ако даден читател се обърне към вас с предложение да проучите и издадете даден автор, бихте ли му обърнали някакво внимание, по-различно от любезно изслушване :) ?

Колибри:

Блоговете са достатъчно полезни за книгоиздателите такива, каквито са. Имам предвид обратната връзка и възможността читателите да имат шанса да прочетат повече и по-различна информация за дадена книга. За мен лично всяка публикация или мнение от блогосферата е важно. Абсолютно, аз обръщам стопроцентово внимание на всеки съвет/предложение от читател, защото аз също съм читател и това е ценно за мен.

Ана:

Какво е мнението ви за електронните книги — защо толкова малко издатели в България рискуват с този формат? Колибри по принцип сте доста добри иноватори, залагащи на новите неща като трейлърите на книги например, можем ли да очакваме скоро и електронни формати на някои книги — примерно на тези с изчерпан хартиен тираж?

Колибри:

Мнението ми за електронните книги е много положително. Аз чета главно на киндъл. Колибри вече има електронни формати на свои книги, с повишаването на потребителското търсене към електронните книги в България, заглавията в такъв формат е неизбежно да стават все повече и повече.

Ана:

Виждам, че от време на време опитвате на вкус някой от така популярните ърбън-вампирии или писмения вариант на трансформърите — много хора са принципно против подобни известни, но леко посредствени издания, посветени на тийнейджърски страсти а ла „Здрач“ — какво е вашето общо мнение за подобни заглавия, които аз лично рядко ценя? Кога стремежът към печалба ще бъде надминат от удовлетворението от издаване на качествена литература като водещ мотив в издателска политика, или това е твърде утопичен въпрос?

Колибри:

Въпросът е твърде утопичен, да :) Става въпрос за търсене и предлагане. Но нека погледнем от положителната гледна точка — една фенка на лигавото ърбан-фентъзи е потенциален читател и на истинското такова. Все пак героят на Джим Бътчър Хари Дрезден („Досиетата на Дрезден“) може да изяде с парцалите вампирчето Едуард, а поредицата за неговите разследвания е еталон в жанра. Имам предвид, че любовта към фантастичния жанр подлежи на култивиране, така че една невръстна вампиролюбка сега е бъдеща читателка и на по-сериозни и качествени заглавия като следваща стъпка от естествената ѝ еволюция на читател.

Ана:

Какво ви е мнението за недовършени поредици или книги, издавани с лош превод в миналото — бихте ли се заели с преиздаване на според мен недостатъчно добре представени класици на фентъзито като Андре Нортън, Майкъл Муркок, Робърт Асприн или Ан Макафри например, или класическото фентъзи вече няма място в ърбън света ни?

Колибри:

Отрицателно ми е мнението, естествено, но нека да знаем, че една поредица се превръща в недовършена, когато няма търговски успех, т.е. не са си я купили достатъчно хора и издателството е претърпяло загуба. Конкретно — Андре Нортън на мен лично не ми допада, за Муркок съм съгласен, но повечето негови фенове са прочели всичко в оригинал, Асприн всъщност е излизал доста на български, а Ан Макафри, мир на праха ѝ, май има две-три излезли у нас книги. Не смятам, че класическото фентъзи няма място, и като доказателство приканвам всички фентъзи-почитатели да очакват книга първа от поредицата „Кодекс Алера“ на Джим Бътчър като типичен представител, а също и „Защитения“ на Питър Брет, която е също класическо фентъзи, което се развива в нашето бъдеще, след като демони са победили човечеството…

Ана:

„Колибри“ издава и български автори, но досега не съм видяла нещо с фентъзийна насоченост, издавано от вас. Дали е заради липсата на заслужаващи си проекти, или фентъзи, на всичкото отгоре българско, е малко кауза пердута за едно активно издателство? Как български автор може да се свърже с вас, за да разгледате негов проект, книга или идея за книга?

Колибри:

Давам шанс на абсолютно всеки, който пише в жанра, и съм прекарал много часове, четейки изпратени до „Колибри“ фантастични произведения. Искам един ден в ръцете/на екрана ми да попадне българския Абъркромби, Линч, Рутфъс, Брет или Бътчър и тогава ще дам всичко от себе си той да бъде издаден не само на български, а и на други езици. Всеки може да се свърже с мен на електронната поща на издателството.

Искам само да добавя, че преди малко получих потвърждение за още един фентъзи автор, който ще бъде издаван от „Колибри“ в България. Казва се Матю Стовър, а книгата е „Heroes die“. Чел съм я два пъти и смея да твърдя, че е една от най-добрите книги в жанра, а преди няколко години главният герой Каин оглави класация за най-брутален герой в историята на фентъзито.

Благодаря за хубавите въпроси и поздрави на читателите на този блог.

Етикети: < , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , >
Страница 1 от 212