Нарочно оставих писането за „Мостът на Сан Луис Рей“ на Торнтън Уайлдър да отлежи ден-два. Ако бях го направила в понеделник… Щеше да ви е забавно да четете, бършейки мониторите през три реда, за да разкарате отровата, която бълвах. И не книгата щеше да го отнесе. Нея я харесах. Много бях набрала на издателите ѝ, защото знам какво могат да правят и прекалено мърлявото отношение ми дойде леко нанагорно. Не казвам, че няма нужда от книги джобен формат, които може и да не са от най-луксозен вид, но все си мисля, че известно уважение e дължимо и издателите са хората, които би трябвало най-добре да го съзнават.

Я да започнем историята от началото.

В неделя минах край любимата си книжарница и освен че ми бяха доставили един позабавил се подарък за мен от мен, наречен за първи юни (Геймън се оказа забавен, благодаря на всички, които ми го похвалиха и препоръчаха), открих още няколко заглавия. Трудно беше да реша, но геройски се спрях само на още едно и тъкмо си тръгвах, когато с дамата, продаваща книгите в този ден, се заговорихме за Ариан Лека. Имам проблем с помненето на имена и заглавия, но като се разбрахме точно как беше заглавието… поразприказвахме се и тя ми предложи Уайлдър. Беше достатъчно възторжена, тя лично го имала в старото издание, но…

Е, кво пък – къде две, там и три, пък и книгата струва само 6 лева. Джобен формат. Удобна за в чантата, щото до гуша ми е дошло – компа, книга, портмоне, несесер и айде с чантата спокойно може да се прави тренировка по вдигане на тежести. Тази книга влезе в чантата само за един ден – препрочетох някои откъси. Иначе я опуках още в неделя вечер. Има чудесен предговор от Жени Божилова (тя е и преводач), а основният текст е точно 166 страници.

Неслучайно говоря в цифри. Пак в неделя, след книжарницата, имах среща с приятели. На срещата попаднах на рекламни материали и сред тях се оказа и брошура за книга. Книгата е „Аномалия“ на Людмила Филипова. Издава се с много сериозна рекламна кампания. „Сиела“ и „Ентусиаст“ не се скъпят – даже никак.

• Събития от светски характер
• Книгата има сайт
• Правят се игри.
• И за капак Booklet – пипнат, нагласен, 19 страници текст, две добри корици и формат точно като този на „Мостът на Сан Луис Рей“, но качеството на рекламната брошура (като печат и оформление) беше в пъти по-добро от това на Мостът…

Сметнах, че от 8 такива реклами ще се получи книжката, която аз си бях купила, с тая разлика, че за рекламата не се бяха скъпили, а за Уайлдър бяха се поомазали, в мастило най-вече. Предговорът с огледални редове, тук-там в текста я светлее, я тъмнее, я малко мацнато мастилце, я страницата доста далеч от центриране… Изящество и професионализъм. Иначе книгата се оказа здрава. За двете четения няма видими поражения, че ми се е случвало да лепя и да проклинам още преди края на първа глава. В детството си имах едни такива играчки – грозни, но здрави. Присетих се за тях, като ми се прииска да имам хем красива, хем добра, хем здрава книга. Да – казах си, че за 6 лева няма какво да искам повече, но остана горчилката.

А сега (да видите, че мога да бъда още по-гадна) следва зарибяване. Пък може и да попаднете на по-добри копия. И спокойно, няма да ви говоря за „Аномалия“ – тя си има добър рекламен бюджет и нейните издатели ще се погрижат да си намери правилните читатели.

„Мостът на Сан Луис Рей“ е правена по една от любимите ми рецепти. Няколко действащи лица, чиито портрети се нахвърлят уж бързо и само с най-общи щрихи, но от всяко последващо описание започват да се провиждат не само ярки характеристики, но и картината на един свят, в която нещо се случва и те оставя без дъх.

Дамата, която ми предложи Уайлдър, се опита да не разказва това събитие, но знам, че любопитните ще питат бай Гуги и той вероятно ще изплюе сюжета. Аз поне го направих и попаднах на това, а историята тук е разказана достатъчно ясно, да не говорим, че ми се ще да разбера и що за филм са направили. Няма смисъл да крия, че мостът се срутва, убивайки петима. Но има още много. Има майсторство, което няма как да видите, освен ако не се зачетете в книгата. Преди време бях недоволна от пищното разказване за овладяването на Америка, излязло под перото на Исабел Алиенде, която принципно ми харесва, но точно тогава нещо куцаше (за мен, много хора си я харесват).

При Уайлдър открих какво ми е липсвало. Пестеливо, но изключително премерено и точно улавяне на характерите – той няма да ви тресне 20 страници, за да ви опише как църквата се е юрнала да трупа богатство. Просто ще ви спомене мимоходом, че обикновеното опрощение на греховете струва 2 крини брашно, а цялостното пет. Той няма да загуби още 20 страници, за да ви разкаже как всичко е само лицемерна поза, зад която единствено трупането на власт и богатство има смисъл – просто ще ви разкаже за гнева на нещото, обвито в десетки метри виолетов сатен, огромно и начетено, което в справедливото си възмущение от произвола на свещениците в Перу, решава да напише гневно обръщение по повод същите тези крини брашно за опрощение на греховете, но се оказва, че никъде в архиепископския му дворец няма мастило и след тая случка добрият отец се научава да не се гневи на подобни… дреболии. Това е Уайлдър – много наблюдателност, пестеливи щрихи и красив разказ за любовта.

А, аз май забравих да ви спомена, че става въпрос за любов, за любовта във всичките и форми и проявления, за любовта…

Я по-добре си прочетете книгата, хич не е голяма ;)

На смелчаците: приятно четене! (и не пипайте страниците с потни пръсти, че ще размажете мастилото)

Бележка: прочетете кратка биографична информация за Торнтън Уайлдър