Трудно е да се пише за тази книга, и то не защото не е част от историите за Диска или защото е смайващо задълбочена. Напротив, книгата си е приятна и увлекателна, като всичко на Пратчет. Проблемът в нея са препратките към други фантастики, срещащи се навсякъде из романа. Някои от тях успях да прихвана, защото са си очебийни, за други трябваше да се замисля, а съм сигурен, че съм изпуснал трети… :)

Сред най-забележимите препратки е робот на име Айзък, който се позовава на единайсетия закон на роботиката, точка В, с поправката. Към същите е и конят робот, който е поставен напук на Азимовите увъртания за необходимостта от човешка форма на роботите. Вероятностната математика пък е смятана за вариация по невероятностната такава на Адамс, но аз лично съм склонен да приема теорията, че тя довежда до крайност психоисторията от поредицата за Фондацията.

Закачките към Лари Нивън са не по-малко осезаеми. Звездните вериги са директно намигване към Пръстеновия свят от едноименната поредица. Автоматичният готвач и реликвите на древната цивилизация са други познати елементи. Може би най-острата ирония обаче се открива у робота с програмиран късмет, пародиращ късмета като наследствено качество, описан в Пръстенов свят II.

Общо заяждане с фантастите са невероятно непроизносимите имена на извънземните, които включват пропорционално на наличието в азбуката количество гласни и съгласни звуци, като почти винаги се проявява дискриминация към малцинството.

Тази част ще я завърша с вмятането, че някои идеи от книгата могат да се срещнат и в по-късни произведения на Пратчет. Сред тях са Прасоколеда и нощта на малките богове, златният диск на челото на навършилите определена възраст, констатацията, че шансовете едно на милиард (или милион) се случват в 9/10 от случаите, планетата с вечна облачност, повлияла върху местната религия и т.н. Убеден съм, че пропускам много, но такъв е животът и който открие нещо, да свирка… :)

Доминик Даниел Сабалос си живее в изтънчена бедност, очаквайки да стане наследник на една планета. За момента му е спестено, че в деня на инвеститурата си като председател на планетарния съвет той ще бъде убит. Така или иначе ще го узнае, когато му дойде времето… Само един човек някога е знаел, че шансът той да оцелее е 1/1000000000, а такива шансове се реализират в 9/10 от случаите. Ако се случи нещо подобно, Дом несъмнено ще открие света на Шегаджиите, които са дали старт на 52-те разумни раси в галактиката. Лошото е, че другите 2309 души, които са имали подобен потенциал, са убити, за да не го развият. Хубавото е, че вероятностната математика гарантира, че той няма да е 2310-ият.

След като мини черна дупка компресира по-голямата част от него, Дом оцелява, сдобивайки се с нов тен и мисия, обречена на успех. Тя започва с посещение при кръстникът му, който е най-дебелият човек в галактиката, и продължава, тикан напред от обречените на неуспех опити за убийство от страна на един робот с програмиран късмет, който не успява да изпълни задачата си единствено поради желанието на Вселената.

Книгата не впечатлява толкова с непредвидим сюжет и изненадващи разкрития, колкото с редицата интересни идеи, включени в сюжета. Вижда се как Пратчет се подготвя за написването на „Страта“, а от там и на поредицата за Диска. Вселената, която описва, е живописна, пълнокръвна, забавна и караща те да искаш да знаеш още и още за нея, защото авторът рисува щрихи, говорещи, че има още какво да се каже. В нея има свят, който е повече сплескан, отколкото зелен, слънце, което минава по небето във вид на дъга, лабиринт с различен център и маршрут до него за всеки посетител, раса, която яде нещо, болезнено познато на хората, и не на последно място, Първа сириуска банка (а аз си мислех, че даже банкерите не са хора)…

Пускам и няколко цитата, за да се запознаете отдалече с това, което ви чака:

На смелчаците – приятно четене ;)