Quis custodiet ipsos custodes?

В Агенцията за национална сигурност (АНС) в САЩ тайно от широката общественост е построен суперкомпютър с милиони процесори. Единствената му задача е по цял ден да разбива шифри по най-дърводелския начин – чрез налучкване и изчерпване на всички възможни комбинации. И машината започва да мачка всичко наред и да чупи шифрованата кореспонденция на всички терористи (и не само) по земното кълбо. Всички (без бедните терористи) са щастливи, докато един гениален японски математик не разработва алгоритъм, който не може да бъде разбит по метода на грубата сила. Невероятно, нали? При вида на софтуера обаче суперкомпютърът започва да хълца и наистина се предава. Японецът заплашва да разпространи кода в интернет, ако АНС не признаят публично, че притежават компютър, с който четат тайната кореспонденция на света. Логично или не японецът е издирен и убит толкова бързо, че не успява да каже каква е паролата за разшифроване на кода, наречен „Цифрова крепост“. Всъщност с това убийство започва действието. Има преследване из Севиля, Испания, находчиви идеи за намиране на непознат човек в непознат град, запознаване с основите на криптографията, измами, контраизмами и перипетиите на двама сравнително млади учЕни, които без малко да се оженят накрая.

Обвиняват Дан Браун, че пишел по клиширана схема. Схема, която създава интригуващи и продаваеми трилъри? Нямам нищо против да чета такива схеми, още повече че човекът е написал всичко на всичко пет романа. Не един с 10 изсмукани от пръстите продължения, а само пет, и то доста различни като теми и място на действието.

Ето мненията на още хора за същата книга.

Преводът е на Иван Златарски, който пак се е справил чудесно. Хубаво е също да се прочете неговия послепис, ще ви се изясни защо Дан Браун е писал точно по тези теми.