По много предварителни планове около днешния леко спорен празник (14.02.) трябваше да съм прочела една книга с реални истории на известни хора, преживели физическа и емоционална загуба по различни причини и след срива и болката открили своя втори шанс да обичат и да бъдат обичани. За това няма пределно допустима възраст. Поради липса на време обаче така и няма да успея да се разровя между чаршафите им. Не стигнах по-далеч от един дълъг откъс, заради който си купих книгата – история, разказана от първо лице, искрено и увлекателно, с цялата палитра емоции и с недразнеща пикантност, на съвсем различно ниво от чиклита, розовите романчета и сълзливите риалити шоута.

Успях обаче да прочета друго малко любовно бижу – изненада, с която вчера един мил, учтив и само задочно познат господин ми се извини за получило се наскоро леко недоразумение.

Бижуто е „Сто сонета за любовта“ от Пабло Неруда – луксозна книжка джобен формат, с твърди корици и красиво оформени страници, побрали дълги години обяснения в любов към неговата Ла Часкона (Рошла) – Матилда Урутия. Историята им може да се прочете в сайта на ИК „Кръгозор„. Преводът е на Николай Христозов.

„Обичам те“ може да бъде казано на сто езика. Може да бъде казано и по сто различни начина, както го е направил Неруда:

 

„Без теб да бъда, значи да не бъда …“

„Усещам болка някаква в гърдите:
единствено защото теб те няма“

„В потока незатихващ на жените,
във всички други търся само тебе…
Събираш всичко ти, а си една сред всички,
и аз задъхан с тебе преминавам
по цялата река на женското начало.“

„… обичам те просто, без всякаква цел и без городост:
така те обичам – а иначе аз не умея, –
така, сякаш ни аз, ни ти сме отделно,
ръката ти, спряла на моята гръд, е и моя,
очите ни, слели се, сънища виждат еднакви.“

 

Сонетите са сонети само като структура на строфите, иначе стиховете са свободни, неримувани и понякога липсата на ритъм е дразнеща. Въпреки това в образите, картините и усещанията, които носят, има много музика.

 

Покоят бе зелен и мокра – светлината,
трептеше юни като пеперуда,
когато тръгна ти от камъните морски
и обедния час на две разсече.

 

Поради невъзможност да ги чета в оригинал и най-вече поради пълното ми принципно неразбиране на поезията, някои от хрумките ми се сториха стряскащо не на място, в дисонанс с общото лиричното звучене, и напомняха повече на творчески напъни на силно скучаеща начинаеща блогърка. За щастие са рядко срещани, а и както е казал Робърт Фрост, „поезията е това, което се губи при превода“ – въпреки титаничните усилия на преводача.

Като цяло сонетите имат много заряд, чувственост и красота, метафорите им са силно въздействащи. Разделени са в четири цикъла: Утро, Пладне, Привечер и Нощ. Първите три са наситени с по-оптимистични наслада и копнеж, със спомени от различни места по света, където Матилда го е следвала, с любовта му към всяка част от тялото ѝ, докато е в кухнята, градината или в леглото с него.

 

ХХХVІ

Сърце, царице моя на коритото и лука,
тигрице малка на иглата и на копъра,
обичам блясъка на малкото ти царство,
оръжията ти: маслини, вино, восък …

Сама извадила си този чесън от земята,
в ръцете ти е гряла синята й същност,
а сънищата й лежат на нашата трапеза,
маркучът свит е на кълбо като змия.

Подрязваш храст – и мириса на клонки будиш,
посока даваш на сапуна и на пяната,
изкачваш се по лудите ми стълби и въжета,

разчиташ почерка ми по незнаен начин,
на пясъка намираш страниците ми изгубени
и буквите, които твоята уста са търсили.

 

В четвъртия цикъл се усеща повече тъга от приближаващото време, когато единият вече няма да го има. Сонетите в него са като послания към оставащия и като химни на вечната им любов – единственото, което съществува, има смисъл и дава сили.

 

„А ако аз умра, живей с такава сила,
че всеки студ и болка да помръкват …
и аз – без дъх – ще виждам как живееш,
нещастна ли си – ще умра отново.“

„Помислих, че умирам и за миг усетих хлад.
От всичко на света ми домъчня за тебе само,
защото твоята уста създаде моя въздух
и моите целувки кожата ти сътвориха.

За миг изчезнаха приятелства и книги,
съкровища и редки вещи, трупани безкрайно;
домът прозрачен, който с теб градихме,
се скри, за да останат само твоите очи.“

 

За корица на книгата е използвана картината на Диего Ривера „Desnudo con alcatraces“ („Гола жена с калии“, 1944). Той е много добър приятел на Неруда, негов е и описаният в Сонет LXXVI интересен портрет „Матилда Медуза“ (1953):

 

Диего Ривера, мечка истинска, не бърза,
той търси горски изумруд в боите,
цинобър – кръв избухнала внезапно,
и всички светлини в света за тебе.

И нарисува той носа, изт?чен властно,
зениците ти дръзки и дълбоки
и нокти, на които месецът би завидял,
и кожа слънчева, и динена уста.

 

И с две лица те нарисува, два вулкана
араукански, бликащи любов и огън.
И тези две лица от златна глина

обви със светеща корона – яростен пожар
и кула недостъпна; тайно бе заплел
и моя поглед там, сред огнената грива.

 

***

Обичайте (се) споделено, казвайте го и го показвайте – без причини и дати, не само с повод и по празниците.

 

Това е гостуващ пост. Първа публикация:
„Te Quiero x100 – Пабло Неруда – Сто сонета за любовта (Точка)“, Somewhere on the street of dreams