Милвай своето лице
от Герасим Симеонов

Разказът е отличен на 1-во място в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2012 от журито на екипа на сп. „Сборище на трубадури“.

Тя усеща как съвсем неволно привежда глава, следвайки доближаващата се към ситните букви лупа, и започва да чете абзаца отначало. Сълзи се стичат по аленото ѝ лице. Тя се усмихва. Чете, плаче и се усмихва. Текстът, който докосва душата ѝ и предизвиква изблика на блажени емоции, е написан от вътрешната страна на задната корица на книга; изписан е със ситен шрифт. Цялото произведение е един абзац. Корицата е изпълнена с миниатюрни писания. Думи, писани преди; изречения, многократно четени.

Жената чете абзаца за пореден път, а топлите ѝ сълзи оставят парещи дири по бузите ѝ; внимателно ги попива с ръкавите си, след това те кротко се отприщват наново. Прочита текста още веднъж и затваря книгата. Стипчивите сълзи целуват устните ѝ; с всяка усмивка тя разнася соления им вкус. Затваря очи. Сладко поема от тлеещия въздух, после бавно го изпуска и душата ѝ трепва.

Тя взема книгата и я обръща с оранжевата ѝ усмивка нагоре. И изгрява слънце. Надзърва от вътрешната страна на корицата – вече е запълнена. Механично прелиства книгата докрай. Бе гледала задната ѝ корица до сега, бе чела от нея, но трябва да се увери напълно. И е права – на нея вече няма празно място. И тази книга свърши.

Тя прекарва няколко пъти длани по лицето си, желаеща да се разсъни от меланхоличния спомен, който я бе обгърнал досега. Събужда се от бленуваната летаргия. Става от масата, взема книгата и застава пред библиотеката. Дървените ѝ лавици са врязани в една от четирите стени на тяхното жилище. Нейното и на съпруга ѝ. Двамата са превърнали една от стените на своя дом в книжовен пазител.

Жената поставя обратно, между останалите произведения на Хемингуей, липсващия сегмент от библиотеката, оглежда цялата палитра от разноцветни книжни тела и започна да ги вади, напосоки, една след друга.

Съдържанието им бе поглъщано от нея като залък хляб, бе се преповтаряло в ума ѝ безброй пъти; тяхната игличка се бе впила в несвършващата грамофонна плоча на нейната памет. Всичко това, вече, не е от никакво значение за нея. Това, което търси, не се съдържа на нито един ред измежду хилядите страници. Интересува я единствено съдържанието от вътрешната страна на кориците на книгите. Това е единственият текст, който препрочита ежедневно; единствените писания, които иска да чете.

В този момент тя търси бялата лястовица, спотаена някъде измежду книжните тухли. Търси недокоснатата от мастило корица.

Вади книгите една след друга. Вижда ситните изречения, изписани по кориците им, връща ги в опразнените им килийки и подхваща други. Снове от единия край до другия. От горе до долу и обратно. Изважда една, две, десет, десетки книги, но все още не намира бленуваната чистота на недокосната хартия. Всички корици са заети. Тяхното време е отминало.

Движенията ѝ стават насечени, непохватни. Спокойствието ѝ се е стопило. От изморената жена не е останало нищо. Сега, заредено с друг заряд, тялото ѝ нервно се движи пред библиотеката. Тя вади книга след книга и след това я набутва обратно. Дишането ѝ се забързва; поема си въздух на десетки, малки глътки. Книгите се размиват. Цветовете им се сливат. Ръцете ѝ се сливат с тях. Цветната цапаница завъртва главата ѝ и тя се свлича на пода.

Затваря очи. Опитва да се успокои. Мислено прехвърля всяка една книга, всяка една корица.

Накрая се сеща.

Изправя се, взема „Души в окови“ и с невинна усмивка посреща чистите ѝ корици. Целува книгата, оставя я на масичката, въздъхва спокойно и се захваща с домакинството.

Жената слага тенджера – с вода, три нарязани моркова и щипка сол – на печката и я оставя да заври. Напълва кофа с вода и затърква с мокрия парцал по дюшемето. Прекарва длан по масичката, свила се по средата на жилището, когато се завърта около нея, радвайки се, че е толкова компактна и оставя място за останалата покъщнина. А тя не е много: библиотеката заема една от стените; до входната врата се спотайват олющен „Раховец“ и „Мраз“, върху който е поставено – на мястото на кинескопа на червен „Юность“ – единственото цвете в апартамента; а до срещуположната стена е залепена таблата на единично легло с пружина, оставяйки място за еднокрилен гардероб до него.

Приключва с чистенето, напълва кастрон със супата и сяда да вечеря. На масата има две снимки в рамки, обърнати по лице. Тя взема едната и я изправя срещу себе си – портрета на съпруга ѝ. Той остава безмълвен, но двамата разговарят цяла вечер.

Когато се нахранва, отсипва остатъка от гозбата в котленка и я пъха в печката. Сяда на масата и започва да пише върху корицата на „Души в окови“. Пестеливо, под надзора на лупата, с познатия ситен шрифт, тя съчинява няколко изречения. Свършва, оставя книгата на масата и се приготвя за сън. Изгася лампата и отваря гардероба. Вътре има четири закачалки. Вляво, едната е с гащиризон и риза, а другата – празна; вдясно, върху другите две са закачени калъфи за дрехи.

Жената се съблича, закача роклята си върху свободната закачалка и оставя лунната светлина да милва голото ѝ тяло. Целува портрета на мъжа си, пожелава му лека нощ и го полага по лице на масата. Загледана към нощта, плъзва ръка по врата си, стигайки до ципа на тила. Смъква го надолу, до опашката, и бавно се изхлузва от кожата си.

Оголеното тяло опъва кожата и я вкарва в празния калъф за дрехи. Пружината на леглото изскърцва.

Тялото заспа.

На сутринта тялото ще стане, ще измъкне от другия калъф за дрехи кожа и ще се шмугне в нея.

Навън все още ще бъде тъмно. Мъжът ще се разкърши и ще нахлузи дрехите си. Ще вземе другата снимка и ще целуне портрета на жена си. Ще отвори книгата и ще приближи лупата към нея.

„Здравей любов. Денят ти ме развесели и разплака едновременно. Аз съм добре. Чистих и сготвих любимото ти ядене. Не съм скучала. Имах малки нотки на истерия, но бяха закратко. И ти ми липсваш.“

Мъжът ще изтрие очите си. Ще вземе снимката, ще милва лицето на жена си; ще я притисне до гърдите си.

Ще вземе котленката и ще отиде на работа.

Утре в сайта: Специален брой на сп. „Сборище на трубадури“ с всички разкази, заели първите десет места в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2012.

Прочетете и разказа от вчера, отличен на 2-ро място от журито на сп. „Сборище на трубадури“: „Макрешан“ от Ивайло Шонов.

В края на седмицата – неделя, 17 март 2012 г. – ще бъде отворена анкета, в която читателите ще могат да гласуват за любим разказ от първата десятка в класацията.

Герасим Симеонов е от град Монтана, на 26 години е и се занимава с геодезия.