(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)

Париш

фантастичен разказ

от Георги Николов

Париш отвори залепналите си от прах и пот очи и бавно надигна глава. Беше паднал по корем на бойното поле след силен удар в главата и това бе последното, което помнеше. Предпазливо се огледа и чак когато видя, че наоколо няма никой освен няколко гарвана, които го гледаха със зле прикрит интерес, той се изправи бавно. Залязващото слънце блесна неприятно в очите му и той вдигна ръка над тях. После се наведе да вземе копието, което лежеше безучастно на земята, и бавно пое на югоизток, където трябваше да е станът на троянските войски.

„По дяволите“, изруга мислено. „Как изведнъж всичко се промени, и то само за една година. Като обикновен пастир май бях щастлив повече. Всичко започна от онзи следобед, когато ми се явиха трите богини с ябълката от градината на Хесперидите. И кой ме би през устата, та избрах онази със сивите очи и дългата права черна коса. Военни почести и бойна слава – това ми обеща. Е, разбира се, след като се оказах царски син, нещата коренно се подобриха. Но аз очаквах слава в защита на Троя, например. А не в някаква измислена и глупава война. Откъде ли всъщност на Хектор въобще му хрумна да напада Спарта, за да спечели хубавата Елена от цар Менелай? И защо въобще ме забърка в тази младежка инициатива…?“

„Добре, че поне Атина ме опази вчера в това необмислено нападение. Всеки можеше да се сети, че Менелай вече е знаел за предстоящата ни атака и че ще повика на помощ брат си Агамемнон. А Хектор: Братко, докажи, че си достоен представител на нашия род, като поведеш атаката. Пфу!“ Париш ядно се изплю, изрита един камък и погледна към небето. Отново гарвани. Той се наведе, взе ритнатия камък и ги замери. В този момент чу смях, обърна се и видя превита на две фигура, която се тресеше звучно. Париш вдигна копието си.

– Кой си ти? – попита рязко.

– Ха-ха-ха!!! – продължаваше да се смее непознатият. Изведнъж смехът му секна и той рязко се изправи. – Спокойно. Казвам се Ахил и съм тук да ти помогна. Изпраща ме Атина, която ми се пада малко леля по линия на прадядо ми Еак. Повече препоръки мисля, че не са ми нужни. И ако не ме дразните много с брат ти Хектор, успехът ви е в кърпа вързан.

– И защо трябва да ти вярвам? – Париш отново вдигна копието си към Ахил.

– Защото, моето момче, сега ще ти споделя плана си. Обсаждаме девет години, докато изгладнеят здраво гърците. После със стенобойна машина чупим стената, но там, където в строежа й е участвал въпросният ми прадядо. Нахлуваме и ги смазваме. И да не съм чул за никакви дървени коне.

– Как така дървени коне? – учуди се Париш.

– Еми така, аз да си кажа, без дървени коне! Каруци, каляски може, но дървен кон на никого не е изпотрябвал! – отсече рязко Ахил. – Сполуката е на наша страна. Подшушнаха ми го отгоре. Но….трябва търпение. Хайде, че твоите хора сигурно вече се притесняват за теб. А…и още нещо ми споменаха. След тази война ще бъдеш запомнен като изключително велик воин и способен пълководец.

* * *

– Не, не и не! – отсече Преподавателят. – Така няма да стане! Младият Омир, второкурсник „Литература на съседни слънчеви системи“ в Междугалактическия университет, сведе засрамено глава.

– Звучи адски неправдоподобно. Да, очевидно си чел някаква измислена митология, но всичко това се нуждае от пълно преработване. Между другото, единственото, което ми хареса, е идеята за дървения кон. Пратеник на боговете като второстепенен герой също може. Но трябва повече да развиеш образа на Париш. Психология малко вкарай. Бил пастир. Ами добре, опиши малко от живота му, как се е почувствал след срещата с трите богини, защо именно Атина е избрал, разбираш ли?

– Да. – отвърна Омир, все така с наведена глава.

– Ами този Ахил, напиши нещо и за него. Ясно е, че е сприхав по характер, но защо? Ами двамата братя Менелай и Агамемнон, те какви са? Както и да е. Приключихме за днес. И си спомни, че без заверка при мен не можеш да запишеш трети курс! Което сам знаеш какво означава. Имаш три седмици на разположение и не бъди толкова лаконичен!

Омир затвори вратата на кабинета и въздъхна.

„По дяволите“, изруга мислено той. „Хич не ме бива, а Атина ми обеща още преди първи курс междугалактическа литературна слава и почит…“