(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)
Завръщане в черно
фантастичен разказ
от Галя Младенова
Той се събуди и бавно отвори очи. Размърда се мързеливо и сънено погледна към нея. От много време не бе спал толкова дълго и му трябваше малко време, за да се осъзнае.
– Добро утро, миличък – каза му тихо тя и го погали нежно.
Обичаше нейните милувки повече от всичко на света.
* * *
Мъжът отпи от чашата с кафе и се завъртя на стола си. Оставаха само още двайсетина души, които трябваше да интервюира, и мисълта за наближаващия край на работния ден го накара този път да се усмихне искрено на поредния кандидат.
Беше млада жена, не по-висока от метър и шейсет, с дълга черна коса и сини очи. Опитваше се да изглежда по-голяма и по-впечатляваща с черна очна линия и красиво оформени дълги нокти с тъмносив лак. Получаваше й се.
– Здравейте – поздрави мъжът, все още усмихнат на чашата с уиски, която щеше да държи в ръцете си след час. – Можете да седнете.
Жената поздрави и седна на неудобния стол срещу него. Малко хора бяха толкова спокойни на подобно интервю. Мъжът се загледа в папката пред себе си и никак не хареса това, което видя.
– Май имате грешка, би трябвало да влезе господин…
– Не – спокойно го прекъсна новодошлата. – Не съм във вашия списък.
– Не сте? – попита той и се опита да я смути със злия поглед, с който днес беше успял да разплаче повече от петнайсет кандидата.
С нея не се получи.
– Няма как да… – започна мъжът, направи кратка пауза и заговори рязко. – Коя си и от къде идваш? Какво знаеш?
– Ами… Знам, че тази банка е параван за едни мили хора, които правят не особено мили неща и нямат нищо общо с банковите дела. Използвате хора с паранормални способности, за да си въртите мръсни игрички с едни други копелета, за да ви е по-интересен животът. И сега си търсите нови попълнения… Убедена съм, че на предишните не им се е случило нищо лошо – заговори тя хладнокръвно и уверено, все едно я изпитваха по биология.
– От избраните ли си? – попита мъжът и погледът му зашари по купчината документи по бюрото.
– Ако бях, щяхте да държите папка с моето портфолио и да ме питате коя е най-силната ми способност, не мислите ли? Дори можеше да сте успели да ме разплачете с онзи поглед…
Голямата кафява ваза със сухи цветя напусна мястото си в ъгъла и полетя право към нея. Тя не я погледна, просто бутна стола назад, за да избегне удара.
– Очаквах да си по-изобретателен.
Любопитството му надделя над желанието да използва и вазата от другия ъгъл.
– Коя си ти и защо си тук? – попита той.
– Мария. Приятно ми е. – Тя подаде ръката си, но той не отвърна на жеста. – Идвам да предложа себе си за попълнение. Бях много разочарована, че не ме намерихте, особено като видях каква паплач сте събрали отвън…
– Как знаеш?
– Имам дарбата да научавам тайни – усмихна му се тя. – Не че нещо, но не пазите добре вашата.
– Какво можеш?
– Красива съм, както се вижда. И мога да лъжа по-добре от всеки, който сте срещали някога.
– Наричаш това дарби?
– И то най-силните. Мога да накарам всеки да направи всичко. Дайте ми шанс и ще видите. Мога да победя всеки един от фукльовците, които сте събрали тук. А вас ще ви схрускам за десерт.
Беше се навела над него и лицето й бе на сантиметри от неговото. Той разбра точно как се чувстваха хората, които бе тормозил цял ден. Пое си дълбоко въздух, сякаш за да събере смелост.
– Благодаря ви, ще ви се обадим, ако преценим, че имаме нужда от вас – изрецитира той възможно най-студено.
Тя се засмя, остави малка светлосиня визитка на бюрото и излезе, без да каже нищо. Честно казано, не очакваше да е толкова лесно, но все пак си струваше усилието заради глуповатото му изражение.
* * *
От „банката“ й се обадиха още на следващия ден, точно както предполагаше. Мария послушно направи каквото й казаха – отиде на бюро „Информация“, което се намираше вляво от входа на голямата сграда, и получи дебел снежнобял плик от усмихната служителка. Отвори го, след като си поръча голямо кафе макиато с ванилов сироп в близкото кафе. Искаха да премине изпитание, най-старото възможно изпитание. „Намери дракона и го унищожи.“ Можеше да е нещо далеч по-интересно. В плика си имаше всичко – карта, загадки в рими и какви ли не други дивотии. Всички те отидоха където им бе мястото – в най-близкото кошче за боклук.
Тя си допи бавно кафето, като от време на време поглеждаше към улицата. Минаха почти два часа, преди да разпознае силуета на първия представител на конкуренцията. Дори нямаше нужда да бърза – настигна го близо до входа на банката. Той издъхна, без да разбере какво го беше сполетяло, а Мария влезе вътре с последната карта от неговия плик в ръката си.
Мислеха се за много умни – бяха ги пратили на пътешествие, което започваше и свършваше в сградата на банката. Беше жалко колко са прозрачни.
Тя бързо стигна до стаята, маркирана с Х на картата, и учтиво поздрави интервюиращия, който очакваше най-добрия състезател. Май не беше очаквал да види нея.
– Имаше магия навсякъде, как… – започна заекващо той.
– Това ли ви е драконът? – попита тя и се засмя. – Продължавате да сте изключително оригинални…
В средата на стаята имаше пиедестал с малка фигурка на дракон. Мъжът се опитваше да каже нещо, но тя не си направи труда да го слуша, а отиде до пиедестала и погали малката фигурка.
– Затова ли пишеше „унищожи“, а не „убий“? Какво, не успяхте да намерите истински дракон ли? Или не искате да проливат невинна кръв? – продължи да се смее тя и взе фигурката в дланите си.
След миг стана сериозна и погледна към мъжа, който започваше да усеща, че не може да помръдне.
– Знаеш ли, май излъгах за онова с дарбите – заговори му тя и погледна към пода, все едно се срамуваше от постъпката си, а после пак върна погледа си към лицето му. – Чувала съм, че не е добра идея да вярваш на някого, който се хвали, че може да лъже. Особено ако е красив колкото мен. Запомни го за следващия си живот, може да ти е полезно.
Той вече не гледаше ужасено, а бе затворил очи. Сигурно се молеше за чудо, което да го спаси.
– Не си играете, оплели сте малкия във всяка възможна магия. Жалко, че няма значение – каза му Мария.
Тя остави фигурката на земята в средата на стаята и направи няколко крачки назад. От статуетката се издигна тънка струя пушек, за секунди формите му се размиха и в следващия миг много голям и много истински дракон изпълваше стаята.
* * *
Той се събуди и бавно отвори очи. Размърда се мързеливо и сънено погледна към нея. От много време не бе спал толкова дълго и му трябваше малко време, за да се осъзнае.
– Добро утро, миличък – каза му тихо тя и го погали нежно.
Обичаше нейните милувки повече от всичко на света.
– Убий го. После изгори всичко. – прошепна му Мария и пак прокара пръсти по твърдите люспи на шията му.
Той се поклони грациозно пред новата си господарка и издиша две облачета пушек през ноздрите си, после се обърна към мъжа в ъгъла.
Тя излезе бавно от стаята и тръгна към изхода, спокойна и безгрижна. Равномерното потракване на нейните токчета бе акомпанирано от приглушен опит за писък и хрущене на кости.
Когато външната врата на банката се затвори, тя се огледа в джобното си огледалце и си сложи още малко червило.
„Бяха си намерили 200 души, които могат да предсказват бъдещето, и нито един не ме предрече.“ – помисли си тя, усмихна се и прибра огледалото и червилото в чантичката си.