Казват, че за всяка книга си има читател. Но пропускат да кажат, че за всяка книга има и време. Тук можете да преглътнете напиращата в устите ви реплика, че съществуват непреходни книги. Да, наричат ги класика, и в историята на световната литература и развитието на обществото те имат своя принос. Но всички знаем, че в краткия човешки живот не се намира време за прочит на всяка класика, а ако се намери – то не е обезателно подходящото време, за да породи любов. Понякога се получава, понякога не.

Особено критичен е моментът за четене на приключенски юношески книги. Те не попадат в графа „класически“, но поне според мен са задължително четиво. Но обезателно навреме. Това са романите за рицарите със и без брони, на смелите и гордите, и колкото и смешно да звучи – на добрите. Кога, ако не в детството си, ще изтърпим невъзможната, набиващата се на очи, граница между „добро“ и „лошо“, едва прикритото морализаторстване? Определено няма да е в зрелостта, когато идеалистичните ни души вече са се покрили със слой сажди от допира с живота. О, тогава вече приемаме по-светлосивото за добро и знаем, че мястото на идеализма е само в детската литература.

Защо е целият този отвлечен увод ли? Защото мисля да пиша за един писател, починал преди сто години, който е любим на нашето поколение и на поколението на родителите ни. (Остава да видим дали ще такъв и за децата ни.) А темата за доброто и злото е неговата любима, често появяваща се на странни моменти в повествованието. За мен той е като крайпътен камък на читателското ми израстване. Карл Май – писателят, на моето детство, наред с Дюма баща, Майн Рид и Рафаел Сабатини.

Май обаче е по-различен от останалите изброени. Основно като тематика, второ като идеи и стилистика. Ще започна с последното: няма и не мога да твърдя, че той е добър писател. Напротив, препрочитайки наскоро няколко глави от „Винету“, забелязах ужасяващата склонност към продължителни философски монолози, към откровено натрапващи се присъди на писателя над героите му. Затворих книгата, защото не желая да променям мнението си за нея. Беше ми любима преди години, ако сега се въздържа от препрочитане, ще мога с чиста съвест да твърдя същото.

При Карл Май нещата са черно-бели и лесно разпознаваеми. Немските поселници са обезателно добри хорица, които просто искат да намерят по-добро място за живеене. Апачите са „благородни диваци“, докато заклетите им врагове команчите и сиу са безпричинно кръвожадни. Тази опростеност на героите никога не би могла да превърне Май в нещо различно от юношески писател. Но утопичните общества, които ни представя в селца в американската прерия или в сибирската тундра, са някак успокоителни, топли. Искейпизъм в най-чист вид, особено на фона на нарастващата индустриализация в родината на Май, когато прописва на тридесет и две.

Странстванията на Олд Шетърхенд в Америка и на Кара бен Немзи в Близкия Изток (писани, без авторът да е излизал от Саксония) постепенно се превръщат в доклади за действителни събития, за неговите „приключения“. Поддържането на имиджа му като авантютист стига до снимки в оригинални индиански одежди, поръчка на известната карабина „Хенри“ и Мечкоубиеца, дори дотам, че да твърди в писмо до свой почитател, че говори и пише на „френски, английски, италиански, испански, гръцки, латински, иврит, румънски, шест диалекта на арабския, персийски, два диалекта на кюрдския, два диалекта на китайския, малайски, намакайски, няколко идиома на сунда, суахили, индостански, турски и индианските езици на сиу, апачите, команчите, снейкс, юта, киоуа, три южноамерикански диалекта. Не мога да твърдя, че говоря лапландски.“

Въпреки ексцентричното му самоотъждествяване със собствените му герои Карл Фридрих Май е здраво стъпил на земята продуктивен писател, успял да се измъкне от бедността, да загърби криминалното си минало и годините в затвора. Общо Май е написал 70 романа, превеждан е на 40 езика и се радва на изключителна популярност след свалянето на комунистическата цензура над творбите му през 1982 г. Причините за забраната дотогава са няколко – знае се, че Май е бил любим писател на Хитлер, а и в ГДР просто няма как да бъде одобрен автор, който пише за свободни мъже, градящи собственото си бъдеще, при това в западното общество. Прибавете към тези недостатъци и християнски пацифизъм и толерантност към инакомислещите и ще разберете, защо не са го долюбвали.

Когато през 1982 г. в ГДР излизат първите томове от новото издание на творбите му, те се превръщат в хит. Само за едно денонощие са изкупени всички бройки, а всеки том е в тираж от 250 хиляди. Макар и исторически недостоверни, книгите на Май са популярно четиво в Източна Европа. В България издателство „Отечество“ са публикували 22 тома „Избрани творби“ в твърди корици – както историите за Дивия Запад, така и тези за пътешествията на Кара бен Немзи в Близкия изток. През 90-те пък малки частни издателствса се захванаха с публикуване на цели и доста съкратени версии на романите му. Благодарение на издателство „Калем-90“ се сдобих с поредицата за Детелиновия лист в Сибир и се зарадвах на изключително романтичната квинталогия „Горската роза“. Издателство „Атика“ пък предложиха поредицата „Преследване в Ориента“, където бегло бе спомената и България. По-новите издания на трилогията „Винету“ са включени в поредица „Златни детски книги“ на издатество „Труд“.

Не знам доколко днес Карл Май може да удържи на конкуренцията на Джоан Роулинг или Стефани Майер. Привидно няма шанс. Светът му не е хитов, бляскав или особено романтичен. Неговите романи не предлагат друг вид магия освен тази на приключението, саможертвата и смелостта. Чудовищата в романите му не са друго освен хора, тръгнали по пътеката на алчността и беззаконието. Но си мисля, че именно защото разглежда вечния конфликт между добро и зло у човека, Карл Май ще продължава да бъде четен и препрочитан автор.

П.П. Благодарение на chitanka.info можете да се докоснете до голяма част от издаваните в България книги на Карл Май.

Статията по случай 100-годишнината от смъртта на Карл Май се публикува за пръв път в сп. „Сборище на трубадури“. Траяна Хаджитодорова – Шанара е известен книжен блогър с неизброими ревюта на преведени и непреведени книги. Посетете нейния личен сайт, „Приумици“, или официалната страница на сайта й във Facebook за още любопитни очерци, ревюта и новини от българския книжен пазар!