(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)

Аз съм само огън

фантастичен разказ

от Ивайло Шонов

 

„Тридесет хиляди времена, далеко от блажените, да се скита той е обречен. И да се преражда в разни образи смъртни…“
„Пречиствания“, Емпедокъл

 

Бусът ни клатеше по Е 932 от Агридженто към Катания. Край пътя се нижеха горички от цъфнали портокалови дръвчета. Опитвах се да мисля за хубави неща, но нещо не се получаваше. Вратът ми бе се схванал от дългото пътуване. В главата ми бяха заседнали онези истории, разказани от чичеронето Антонела.

Живял в Акрагант, днес Агридженто, някакъв гръцки тиранин с име Фаларис. Наредил да му направят бронзов бик, кух отвътре. През отвор, под опашката на металното добиче, вкарвали по един осъден на смърт. После палели силен огън под търбуха на бика. Ноздрите на бронзовия телец били направени като тръби на орган. Когато осъденият умирал, жив опечен, виковете му от болката излизали през бичите ноздри като мелодично мучене. Тиранинът Фаларис стоял на трона си и се кефел като истински меломан.

Другата история също имаше привкус на пиромания. След Фаларис в Акрагант се появил философ с име Емпедокъл. За пръв път на него му хрумнала идеята, че всички неща в природата са съставени от четири елемента – въздух, вода, огън и земя. Емпедокъл бил лош философ, но добър лекар. Легендата гласи, че възкресил една жена, която цял месец била без дихание. Естествено, обявили го за бог! Емпедокъл нямал нищо против. Но, когато разбрал, че ще умира, не искал хората да видят смъртта му. Нали бил „Бог“! Казал, че ще се възнесе при другите богове на небето и тръгнал нагоре, по склона Етна. После, без никой да го види, се хвърлил в кратера на огнения вулкан. Ала измамата му скоро била разкрита. Вулканът изригнал един от бронзовите сандали на Емпедокъл…

Излязохме от мрака на тунела при Енна. Пред нас, на хоризонта, пушеше конусът на Етна. В далечината приличаше на подпален гигантски мравуняк.

Автобусът ни стовари в центъра на Катания. На площада имаше фонтан със статуя на слон, носещ обелиск на гърба си. Дадоха ни два часа да разглеждаме. После щяха да ни откарат нагоре, към Николози, да видим по-отблизо най-големия вулкан в Европа.

Направих няколко тигела по Пиаца дел Дуомо, но вонята, носеща се от рибния пазар, ме отказа да гледам каквото и да е.

Седнах на масичката, пред ресторантчето, срещу катедралата „Санта Агата“.

Поръчах бира. Пиех на малки глътки от халбата и за кой ли път се убеждавах, че италианците, в частност сицилианците, са по-добри майстори на виното.

Погледът ми блуждаеше по отсрещния тротоар. Мярнах умрял гълъб пред катедралата. Лежеше по гръб на каменните й стълби. Вкочанените му крачка бяха свите пред гърдите му, сякаш и в смъртта си се мъчеше да се предпази от нещо. Зачудих се как бездомните кучета още не са го докопали, но се сетих, че не съм в България. От три денонощия бях на остров Сицилия и още не бях виждал куче, дори домашно. Дали сицилианците не са взели пример от китайците и да са си изяли всичките кучета?

„Бон жорну, сеньоре! Ми скусаши! Вулиши ну кафе!“ – сицилианският, над главата ми, ме извади от тъпите ми разсъждения. От думите разбрах, че някой ме молеше да го черпя едно кафе. Имаше щастието, защото покрай италианския назнайвах и малко сичилиано. Някога бях завършил романска филология. Сега обаче работех като охранител в мол.

Извърнах глава нагоре. Над мене стоеше някакъв дългуч в облекло на клошар. Дадох му около двадесетина години. По очите му не личеше да е употребил наркотици, но имаше някакъв отнесен поглед като онези от иконите на християнските светци.

Келнерът изскочи от ресторанта с явното намерение да изрита натрапника, но аз го спрях. Казах му да донесе две кафета. Нямаше повече да се насилвам с бира. Имах нужда си поговоря с някого, дори било то и на сицилиански.

Момчето седна на масичката до мен. Не миришеше лошо.

– Как се казваш? – попитах го.

– Лу Кулпиту – отвърна.

Веднага си го преведох – „Ударения“.

– Но това не е име, това е прякор! Какво значи Ударения? Кой, какво те е ударило? – любопитствах аз.

– Не си знам истинското име, сеньоре! – в гласа му се усещаше тъга. – Нищо не знам за себе си. Нито кой съм, нито как се казвам, нито кои са родителите ми… Пълна амнезия!

Келнерът донесе кафетата. Гледаше много лошо.

Кулпиту отпи от чашата си и малко се оживи:

– Тук, в Катания, така ме наричат – Ударения. Не, не мислете, че съм луд, сеньоре! Само ударен… – и някак виновно се усмихна.

Замисли се нещо, после ме попита:

– А вас, сеньоре, да ви е удряло нещо по главата, но така, че да ви промени изцяло живота? Ей така, да падне отгоре ви и да ви зашемети…

Опитах се да припомня някои от травмите си в детството. Веднъж бяха ме ударили с голям камък в главата. Друг път пък детска люлка бе ме фраснала в челото. Дори бях изгубил за дълго време съзнание. Белегът още си личеше над лявата ми вежда.

– Намерили са ме там, сред лозята, в Николози – продължи Кулпиту. Гледаше нагоре към Етна. – Било след едно от изригванията на вулкана. Лежал съм на земята. До главата ми стоял камък. Вулканът го изхвърлил. Други пък казват, че не било камък, ами бронзов сандал. Не знам, сеньоре! От небето падат различни неща…

Стоях леко изтръпнал. Имах усещането, че момчето или чете мислите ми, или ми се подиграва. Вече съжалявах, че съм го поканил на масата си. Не знаех какво да мисля. Дали това беше добре заучен номер, с който впечатляваше туристите? Или…

Кулпиту бе забелязал раздразнението ми и реши да смени темата:

– Сеньоре,знаете ли че всяко нещо е направено от различни части вода, огън, земя и въздух? – гледаше ме с унесените си очи. В погледа му имаше невинност. Добре я играеше тази роля!

– Костите на човешкия череп например са направени от две части вода, две части земя и четири части огън…

– А ти от какво си направен? – настръхнах насреща му. – От лъжи ли!

Момчето ме гледаше спокойно.

– Не сеньоре,аз съм само от огън! – Кулпиту тъжно се усмихна и стана.– Благодаря за кафето, сеньоре!…Салутаму!

– Чао! – отвърнах му през зъби като съвършен балкански комплексар, който постоянно търси конфликти, за да се доказва.

Виждах Кулпиту, в гръб, как върви към отсрещния тротоар. На тила си имаше огромна плешивина с очертанията на подметка. Сякаш нечий крак, обут в нажежен сандал, бе го настъпил, отзад, по главата.

Кулпиту спря пред катедралата и се прекръсти. Наведе се и целуна стълбите й. Тогава видя умрелия гълъб. Взе го в ръцете си и започна да го гали. Птицата се раздвижи. Разпери криле и отлетя.

От БГ-Фантастика: Ивайло Шонов е роден на 24 септември 1971 г. в Русе. По професия е стоматолог. Във фантастиката дебютира през 1993 г. с разказа „Пясъчни сънища“ под името Ивайло Иванов (сп. „Фантастични истории“, бр. 2/1993 г.) Носител на редица награди за къса проза. Пълен списък и хронология на публикациите на автора в БГ-Фантастика.

Прочетете и друг разказ от Ивайло Шонов в „Сборище на трубадури“ – Макрешан.