Книги Колонка

Придворният убиец на Робин Хоб (Колонката на Ана Хелс)

Придворният убиец на Робин Хоб (Колонката на Ана Хелс)

* * *

Добре дошли в един мрачен паралелен фентъзи свят – света на Придворният убиец, – чиято пълна противоположност, ако търсим такова сравнение, са Белгариадските елегии на Дейвид Едингс. Което не прави Робин Хоб по-малко любим автор, а само личен фаворит на тъмната ми страна, точно както Едингс е любимецът на детската светлина в очите ми.

Хоб ни въвежда в свят без надежда, в който надарените със свръхсили са принудени да се крият под угроза от удавяне, обесване и подпалване едновременно, и вместо да летят по покривите и да общуват с природата на пренатално ниво, им се налага да кютат тихичко из студени замъци и да се тъпчат с двайсет вида отровни билки, за да бъдат нормално обикновени и живуркащи по сивия ръб на реалността. Бедняшките средновековни къщици, мрачните готически замъци и доста ограничената употреба на магия, свиваща се до някоя и друга ментална свръхсила, къде употребена неправилно, къде забравена съвсем внимателно, са фонът, на който се ражда едно момче, за да променя света. Дааа, пак го имаме момчето-сирак, с таен кралски призход, което бива отгледано от зловещ, но иначе добродушен ментор и израства като кривата круша, до която завива пътя на вселената. Но с една голяяяма разлика – този път главният ни герой е подложен на всяка гадост, изпитание, мъчение, болка и жестокост, за която леля Хоб се е сетила, със силно ограничени възможности за ответна реакция и малко позабавено, но все пак скъпоструващо отмъщение, неносещо кой знае каква кървава удовлетвореност на погубения детски ум, затворен в неставащо за никакво свързано с живота действие.

Героите в света на придворните убийци са пълнокръвни, достоверни и отвратително човешки със своите слабости, грешки и низки страсти. Всеки образ е внимателно изкопиран от нашето днес и насложен тихо върху неестествения свят, където заема твърде лесно своето скръбно място. Във всеки свят и време жаждата за власт надделява над семейната обич, погрешното възпитание на едно дете резултатира в безсърдечен неадекватен възрастен, а жертвите на всичко ценно и добро са естествената разменна монета за малко спокойствие и липса на промяна. И съвсем нормално любовта почти я няма, но винаги завършва трагично и душевкоравяващо. Мракът се спуска от първата страница и купчината дракони на финала не могат да го разсеят дори за секунда от очите на натъжения зрител.

Трудно е да се пише за толкова реално тежък текст, чиято тежест обаче може би е видима само през погледа на поизтърканите от употреба житейски години опит. За някои Фиц ще е вечното мрънкящо копеле, което все нещо не прави като хората, не избухва когато трябва, а изригва съвсем когато не е нужно, и въобще предизвиква желание да се порадваш на поредното шмекеруване на съдбата, оставящо хлапето някъде пребито, самотно, гладно и полуумиращо. Но за други Фицрицарин е символ на загубения живот, обречен в служба и присвиване пред ръката, която храни и бие едновременно, без право да обича, да живее или даже да умре поради личното си желание. Тоталната зависимост, набита в детския разум, не избуява в дива героична непреклонност, каквото и да сте чели в другите, каращите ни да се чувстваме по-добре, книги. Ритниците те учат да се свиваш, отровата те приучава да не се храниш, непрекъсната опасност да ти отнемат всичко мило те прави нечувствителен към който и да е предмет, животно или човек. Всяко отклонение от тези максими довежда припкащо триото на реализма – болка, огорчение и страх, а в такава среда хайде вие да израснете герои / спасители на света, ако можете. Типично по стокхолмски, малкото момче се превръща в неособено изкусен, но сравнително ефективен убиец, който оцелява, служейки на всеки друг, но не и на себе си, жертвайки каквото е останало от собствено си аз, за спасяване на хора, които най-меко казано го мразят и в червата си. Нямаме красивата девойка за спасяване на финала, не можем да убием най-злия изрод, тъй като ни е владетел и следователно държи сърцето ни под мръсните си нокти, отнета ни е и възможността да заживеем дори след смъртта си по начин, който си мислим, че искаме.

Къде е смисълът тогава, който кара героите на Хоб да продължават да дишат, ходят и убиват в неособено белия си свят? Не ми е много ясно, затова ще продължа с Хобизацията си по някое време след края на света, че засега усмивките ми са по-ценни от прекрасно описаната тъга. Но вие се потопете в малко тъмни води, облейте се със здрачна справедливост и почувствайте реалното равновесие на не-съвременния свят от нечии красиви фантазии. И ако оцелеете с по-малко от два реда сълзи, замръзнали по пътя им към душите ви, може би сте се научили на най-важните правила в живота, а именно – как да живеем, без да сме живи. Единственият урок, който се надявам да науча и едновременно с това ми се иска никога да не съм знаела. Завесата пада.

* * *

Тайните на занаята - Придворният убиец 1 - от Робин ХобКралска поръчка - Придворният убиец 2 - от Робин ХобТронът - Придворният убиец 3 - от Робин Хоб

* * *

Ана Хелс е добре познат книжен блогър и писателка. Посетете личния й сайт, „Фентъзийното място на Ана Хелс“, където ще намерите още много смели ревюта на книги и интересни подробности за нея.

2 comments on “Придворният убиец на Робин Хоб (Колонката на Ана Хелс)

  1. Втората поредица е доста по-слънчева. Въпреки че някои от героите биват прочистени набързо, за останалите следва… ве, ще видиш. :)

  2. Стана ми интересно и явно ще се чете, обаче само аз ли смятам, че кориците са престъпление срещу човечеството? По-клиширани/хомо/изтъркани/каквото се сетите още фентъзи корици не бях виждал отдавна.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.