(Водещ на рубриката „Преводни разкази“: Владимир Полеганов)
Мечките откриват огъня
фантастичен разказ
от Тери Бисън
Награда „Хюго“ (1991), награда „Небюла“ (1990), награда на читателите на сп. „Азимов“ (1991), награда в памет на Тиодор Стърджън (1991), награда „Локус“ (1991), награда „СФ Кроникъл“ (1991)
Когато се спука гумата, с брат ми, който е свещеник, и сина му карахме по I-65 малко на север от Боулинг Грийн. Беше неделя вечер и се връщахме от старческия дом , където бяхме ходили да видим мама. Бяхме с моята кола. Като се спука гумата, брат ми изпъшка, понеже като консервата в семейството (така ми викат), аз сам си поправям гумите, а той все ми казва да си взема радиални и да спра да купувам стари гуми.
Но ако знаеш как сам да си ги оправяш и монтираш, можеш да се сдобиеш с такива почти без пари.
Понеже беше задната лява, аз отбих отляво на пътя върху тревата, разделяща двете ленти. По начина, по който кадилакът ми заподскача преди да спре, разбрах, че гумата беше заминала.
– Май няма нужда да те питам дали в багажника имаш от онези „ФлетФикс“ – рече Уолъс.
– Ей, синко, подръж ми фенерчето – казах на Уолъс младши.
Вече беше достатъчно голям, за да иска да помага, но още не чак толкова, че да си въобразява, че знае всичко. Ако се бях оженил и имах деца, щях да искам да са като него.
Старите кадилаци имат огромен багажник, който събира багаж колкото една барака. Моят е от 56-та . Уолъс се беше изтупал с неделната си риза и затова дори и не предложи да ни помогне, докато в търсене на крика аз разбутвах разни списания, рибарски такъми, дървено сандъче за инструменти, стари парцали, ръчна лебедка в чувал от зебло, строшена пръскачка за тютюн. Резервната ми се стори малко мека.
Светлината изгасна.
– Раздрусай го, синко – му рекох.
Пак светна. Оригиналният крик отдавна беше загубен, но аз си носех един малък хидравличен, който вдигаше към четвърт тон. Веднъж се канех да изхвърля на боклука купчина стари списания на мама – броеве на Южняшки начин на живот от 1978 до 1986 – и го намерих под тях. Ако Уолъс не беше с нас, щях да накарам Уолъс младши да сложи крика под моста, но този път коленичих и го направих сам. Няма нищо лошо в това момчетата да знаят как се сменя гума. Дори и да не си ги лепиш сам, все някога ще ти се наложи да смениш спукана с резервна. Преди да успея да сваля колелото на земята, светлината пак угасна. Изненадах се колко тъмно беше станало. Беше краят на октомври и вече почваше да захладнява.
– Пак го раздрусай, синко – казах аз.
Светна, обаче слабо. Мъждукаше.
– Радиалните просто не се пукат – рече Уолъс с онзи глас, който ползваше, когато говори пред повече хора; в този случай – Уолъс младши и мен. – А дори и да я спукаш, само я напръскваш с онова нещо, наречено „ФлетФикс“, и продължаваш. Три и деветдесет и пет флакона.
– Чичо Боби може и самичък да си оправя гумите – рече Уолъс младши, от преданост, предполагам.
– Сам – казах аз изпод колата. Ако зависеше от Уолъс, момчето щеше да приказва като ония, дето мама им вика „високопланински джентълмени“. И щеше да кара с радиални.
– Пак раздрусай фенерчето – рекох. Почти беше свършило. Отвих гайките и издърпах колелото. Гумата имаше голяма цепка отстрани. – Тази няма да я правя. – Не, че ми пукаше. Вкъщи до плевнята имах купища гуми.
Докато нагласях резервната върху шпилките на главината, фенерчето пак угасна, но после пак светна, и то по-ярко от преди.
– По-добре е – рекох.
Светеше с мъждива оранжева светлина и премигваше. Но когато се обърнах да потърся по земята гайките, с изненада видях, че фенерчето в ръката на момчето не светеше. Светлината идваше от две мечки, застанали на ръба на гората, които държаха факли. Бяха големи, сигурно по сто и петдесет кила, а на височина бяха към метър и петдесет. Уолъс младши и баща му ги бяха видели и не издаваха никакъв звук. Най-добре е мечките да не се плашат.
Затегнах гайките. Обикновено обичам да им капна по малко смазочно масло, но този път си го спестих. Протегнах се под колата, свалих крика и го издърпах. С облекчение видях, че резервната не е чак толкова мека и колата може да се кара. Прибрах крика, гаечения ключ и спуканата гума в багажника. Реших да не слагам таса и го прибрах и него. През цялото време мечките не помръднаха ни веднъж. Просто стояха там и държаха факлите и нямаше как да разбера дали от любопитство, или от желание да помогнат. Струваше ми се, че в гората зад тях има още мечки.
Тримата отворихме вратите едновременно, качихме се и потеглихме. Уолъс проговори пръв:
– Изглежда, че мечките са открили огъня – рече той.
Когато преди почти четири години (четиридесет и седем месеца) с Уолъс за пръв пък закарахме мама до Дома, тя ни каза, че е готова да умре.
– Момчета, не се тревожете за мен – прошепна ни тя, като ни притегли към себе си, така че сестрата да не може да ни чуе. – Изминах доста дълъг път и вече съм готова. Не ми се ще да се застоявам тук.
Тридесет и девет години беше карала училищен автобус. По-късно, след като Уолъс си тръгна, тя ми разказа съня си. Тълпа доктори се били събрали в кръг около нея и обсъждали нейния случай. Един казал:
– Момчета, направихме каквото можахме, да я оставим да си иде.
Разперили безпомощно ръце и се усмихнали. Когато тази есен не умря, тя изглеждаше доста разочарована, но когато дойде пролетта, тя забрави всичко това, както често се случва със старите хора.
Освен, че карам Уолъс и Уолъс младши да видят мама всяка неделя вечер, ходя при нея и вторниците и четвъртъците. Обикновено я заварвам да седи пред телевизора, макар че не го гледа. Сестрите го държат постоянно включен. Казват, че старците обичали трепкащата светлина. Успокоявала ги.
– Каква е тази работа, дето чух, че мечките открили огъня? – рече тя във вторник.
– Вярно е – казах й аз, докато решех дългата й бяла коса с гребена от раковина, дето Уолъс й го беше донесъл от Флорида. В понеделник имаше статия в Луисвилския Къриър-Джърнъл, а във вторник го даваха по Ен Би Си или Нощните новини на Си Би Ес. Из целия щат, а и във Вирджиния, имало хора, видели мечки. Не спели зимен сън и очевидно се канели да прекарат зимата в празните пространства между лентите на междущатските магистрали. В планините на Вирджиния винаги е имало мечки, но не и тук в западен Кентъки, не и през последните стотина години. Последната са убили, когато мама е била дете. Теорията, изложена от Къриър-Джърнъл, беше, че мечките са тръгнали покрай I-65 от горите край Мичиган и Канада, но един старец от Алън Каунти (интервюто беше по националната телевизия) каза, че тук в хълмовете открай време си имало няколко мечки и те били излезли да се присъединят към другите, които са открили огъня.
– Вече не спят зимен сън – казах аз. – Палят си огньове и ги поддържат през зимата.
– И таз хубава – рече мама. – Какво ли още ще измислят! – Сестрата влезе да й вземе тютюна, което беше знак, че е време за лягане.
Всеки октомври, докато родителите му са на къмпинг, Уолъс младши остава при мен. Наясно съм колко странно звучи, но това са фактите. Брат ми е пастор (Църква на праведния път, реформирана), но две трети от приходите му идват от недвижимите имоти. Двамата с Елизабет ходят на християнски събор в Южна Каролина, където се събират хора от цялата страна да си продават разни неща един на друг. Знам това не защото някога са си направили труда да ми разкажат, а защото веднъж гледах реклами по телевизията късно през нощта на „Револвиращи ипотечни кредити за вашия успех”.
В сряда, ден след като те заминаха, училищният автобус остави Уолъс младши пред къщи. На момчето не му се налага да взима много багаж, когато идва при мен. Тук си има собствена стая. Като най-голям, аз останах да живея в родната ни къща близо до Смитс Гроув. Къщата не е в най-цветущо състояние, но на нас с Уолъс това не ни пречи. Той си има собствена стая и в Боулинг Грийн, но понеже Уолъс и Елизабет се местят в нова къща всеки три месеца (това е част от Плана), той си държи флоберката и комиксите, най-ценните неща за момче на неговата възраст, в стаята си тук при мен. Това е стаята, която обитавахме с баща му навремето.
Уолъс младши е на дванайсет. Когато се върнах от работа, го заварих да седи на задната веранда, която гледа към междущатската. Продавам пенсионни застраховки.
Като се преоблякох, му показах как да качва гумата върху джантата по два начина, с чук и като спуска самата кола върху нея. Също като правенето на сироп от сорго, и това да си оправяш гумите на ръка си е отмиращо изкуство. Момчето схващаше бързо.
– Утре ще ти покажа как да качваш гуми с щанга и чук – му казах.
– Ще ми се да видя мечките – рече той. Гледаше през полето към I-65, където лентата за на север отрязваше ъгълче от земята ни. Нощно време вкъщи трафикът звучеше като водопад.
– Огньовете им не се виждат през деня – рекох му – Ще почакаш до довечера.
Същата вечер по Си Би Ес или Ен Би Си (вече забравих по коя) имаше специален материал за мечките, които бяха станали сензация в национален мащаб. Бяха ги видели в Кентъки, Западна Вирджиния, Мисури, Илинойс (южната част) и разбира се, Вирджиния. Във Вирджиния винаги е имало мечки. Някакви типове даже твърдяха, че са ги ловували. Един учен пък каза, че мечките се били насочили към щати, в които има сняг, но не прекалено много, и където има достатъчно дърва за огрев в горичките между лентите на магистралите. Той ходил там с видеокамера, но кадрите му бяха само някакви размазани фигури, седнали около огън. Друг учен каза, че мечките всъщност вървели по ивиците между магистралите, защото били привлечени от горските плодове из храсталаците, които растат там. Твърдеше, че тези плодове са първият нов вид в съвременната история, който се е появил чрез кръстосване на видове покрай магистралата. Той изяде една на живо, намуси се и я нарече „нововинка“. Един еколог, специалист по промените на климата, се изказа, че топлите зими (миналата година в Нашвил така и не валя сняг, а в Луисвил само веднъж леко преваля) са променили цикъла на зимния сън на мечките и сега те били в състояние да си припомнят разни неща и да натрупват опит.
– Мечките може да са открили огъня преди векове – каза той, – но да са го забравили.
Имаше и теория, че са открили огъня (или са си го припомнили) по време на пожарите в Йелоустоун преди няколко години.
По телевизията показваха повече хора, които говорят за мечките, а не самите мечки и ние с Уолъс младши загубихме интерес. След вечеря измихме чиниите и изведох момчето навън, чак долу до оградата. Като погледнахме между дърветата покрай междущатската, там вече се виждаше светлината от огньовете на мечките. Уолъс младши искаше да се върне да си вземе флоберката и да гръмне някоя, но аз му обясних защо не бива.
– Освен това – казах аз, – освен това куршум от .22 калибър няма да й направи нищо на мечката, а само ще я ядоса.
– И освен това – добавих – е забранено да се ловува в поясите между магистралите.
Единственият трик, когато монтираш гума на ръка и си я качил върху джантата, е да я нагласиш да легне добре навсякъде. Това може да го направиш, като изправиш гумата, седнеш върху нея и започнеш да подскачаш с гумата нагоре-надолу, както е между краката ти, докато въздухът не я опъне, за да легне както трябва. Щом гумата застане по ръба на джантата, издава едно характерно и удовлетворено „боп“. В четвъртък взех Уолъс младши от училище при мен и му показвах как се прави, докато не го схвана. После се прекатерихме през оградата и тръгнахме през полето, за да идем да погледаме мечките.
Според Добро утро, Америка в северната част на Вирджиния мечките поддържали огньовете си и през деня. Тук обаче, в западен Кентъки, още беше топло за края на октомври и те се събираха около огньовете си само нощно време. Нямам представа къде ходеха и какво вършеха през деня. Може би ни гледаха нас с Уолъс младши от нововинковите храсти, когато се прекатерихме през държавната ограда и пресякохме платното за на север. Аз носех брадва, а Уолъс младши си беше взел флоберката, но не защото искаше да убие мечка, а просто защото всички момчета обичат да имат някакво оръжие у себе си. Пространството между лентите беше гъсто обрасло с храсти и увивни растения под короните на кленовете, дъбовете и чинарите. Макар че се бяхме отдалечили на едва стотина метра от къщи, осъзнах, че никога не съм стъпвал там, а и не се сещах някой друг да е ходил там. Беше като обетована земя. Открихме пътека и се спуснахме по нея през плитката вада, която минаваше покрай решетките. Първият знак за присъствието на мечките, който видяхме, бяха стъпките в сивата кал. Леко миришеше на гнило, но не беше особено зле. На осеченото място до един голям изкорубен бук, където беше горял огънят, намерихме само малко въглени. Наоколо в грубо оформен кръг бяха довлечени пънове и миризмата на гнило беше по-силна. Разрових пепелта и намерих достатъчно въглени, за да може да се запали нов огън, събрах ги накуп и пак ги зарових както си бяха.
Нацепих малко дърва и ги подредих отстрани, просто така, от добросъседски чувства.
Може би още тогава мечките са ни наблюдавали от храсталака. Няма как да знам. Опитах една от нововинките и я изплюх. Беше едновременно сладка и кисела, точно този вкус, който ти се струва, че една мечка би трябвало да обича.
Същата вечер след като се нахранихме, попитах Уолъс младши дали ще дойде с мен да видим мама. Не се изненадах, когато се съгласи. Децата са доста по-разумни, отколкото им се струва на повечето хора. Заварихме я да седи на цимента пред прага на дома. Гледаше колите по I-65. Сестрата каза, че цял ден била неспокойна. Не се изненадах и от това. Всяка есен, когато листата на дърветата започнат да си сменят цвета, я обзема някакво безпокойство, или може би думата е „очакване”. Заведох я в дневната и сресах дългата й бяла коса.
– По телевизията вече само мечки дават – оплака се сестрата, докато прехвърляше каналите.
След като тя излезе, Уолъс младши взе дистанционното и изгледахме един специален репортаж по Си Би Ес или Ен Би Си за някакви ловци във Вирджиния, чиито къщи били запалени. От телевизията интервюираха един ловец и жена му, които имали къща за 117 500 долара в Шенандоа Вали, която изгоряла. Тя обвиняваше мечките. Той не ги обвиняваше, но щеше да съди щата за обезщетение, понеже имал валидно разрешително за лов. После дадоха щатския пълномощник по лова и той каза, че разрешителното за лов не забранява (мисля, че употреби думата „запрещава”) на обекта на лов да отвръща със същото, което ми се стори твърде либерален възглед като за щатски пълномощник. Разбира се, напълно в негов интерес беше да не плаща нищо. Аз самият не съм ловец.
– Не си правете труда да идвате в неделя – рече мама на Уолъс младши и му смигна. – Изпътувала съм един милион мили и вече съм се запътила към изхода.
Аз съм й свикнал да приказва така, особено есенно време, но се опасявах да не разстрои момчето. И наистина, когато си тръгнахме, изглеждаше притеснен и аз го попитах какво не е наред.
– Как може да е изпътувала един милион мили? – попита ме той. Беше му казала, че е карала по четиридесет и осем мили на ден в продължение на тридесет и девет години и той го беше сметнал с калкулатора, че излизат 336 960 мили.
– Пропътувала – казах аз. – И всъщност са четиридесет и осем сутрин и четиридесет и осем следобед. Плюс пътуванията с футболния отбор. А и освен това старците обичат леко да преувеличават.
Някога мама беше първата жена шофьор на училищен автобус в щата. Вършеше това всеки ден и беше успяла да отгледа и семейство. Татко се занимаваше само с фермата.
Обикновено слизам от междущатската на Смитс Гроув, но тази вечер продължих на север чак до Хорс Кейв и тогава обърнах, така че с Уолъс младши да можем да видим огньовете на мечките. Не бяха чак толкова много, както би решил човек, ако вярва на телевизията — имаше по един на всеки шест-седем мили, скрит зад групички дървета или под някоя скална издатина. Може би търсеха наблизо освен дърва да има и вода. Уолъс младши искаше да спрем, само че по закон не е разрешено да се спира на междущатската и ме беше страх щатската полиция да не започне да ни дири сметка.
В пощенската кутия имаше картичка от Уолъс. Те с Елизабет били добре и си прекарвали чудесно. Нямаше нито дума за Уолъс младши, но на него, изглежда, също не му пукаше особено. И той, както повечето деца на неговата възраст, не изгаряше от желание да ходи насам-натам с родителите си.
В събота следобед от Дома се бяха обадили в офиса ми („Бърли, Белт, Дрот & Хейл“) и оставили съобщение, че мама си е отишла. По това време съм бил на път. В събота съм на работа. Това е единствения ден от седмицата, когато повечето фермери са си вкъщи. Сърцето ми буквално прескочи, когато се обадих и си чух съобщението, но прескочи само един удар. Отдавна бях подготвен за такава новина.
– Отървала се е – казах аз, когато се свързах със сестрата по телефона.
– Не разбирате – каза сестрата. – Не си е отишла от този свят, а си замина. Избяга, тръгна си. Майка ви избяга.
Мама излязла през вратата в дъното на коридора, докато никой не я гледал, подпъхнала езичето на вратата с гребена си и взела от Дома една кувертюра за легло. „Ами тютюна й?“ – попитах ги. Нямало го. Това беше сигурен знак, че не смята да се връща. Бях във Франклин и ми трябваше по-малко от час да стигна до Дома на I-65. Сестрата ми каза, че напоследък мама изглеждала все по-объркана. Разбира се, те винаги говорят така. Огледахме района наоколо, открито място около половин акър без нито едно дърво между магистралата и някаква нива със соя. После ме накараха да оставя съобщение на шерифа. Оказа се, че трябва да продължа да плащам за престоя и грижите за нея в Дома, докато не я обявят официално за изчезнала, което можеше да стане най-рано в понеделник.
Вече беше тъмно, когато се върнах вкъщи, и Уолъс младши приготвяше вечерята. Това означаваше да отвори няколко консерви, които вече бях избрал и вързал с ластиче. Казах му, че баба му е изчезнала, той кимна и рече:
– Предупреди ни, че може да го направи.
Обадих се във Флорида и оставих съобщение. Не можех да направя нищо повече. Седнах да погледам телевизия, но нямаше нищо интересно. После погледнах през задната врата, видях премигващата светлина на огньовете отвъд северната лента на I-65 и осъзнах, че май знам къде може да я открия.
Навън беше захладняло, така че си взех якето. Казах на момчето да чака до телефона в случай че се обади шерифът, но когато стигнах до средата на полето и погледнах назад, го видях да иде подир мен. Беше без яке. Спрях да го изчакам. Носеше си флоберката, но аз го накарах да я остави подпряна на оградата. На моята възраст ми беше доста по-трудно да се прекача през държавната ограда по тъмно, отколкото на светло. Все пак съм на шейсет и една. Магистралата беше пълна с коли в посока юг и камиони за север.
Като минавах през банкета, си намокрих крачолите от росата по високата трева. Всъщност беше пасищен райграс.
Първите ни няколко крачки в гората бяха в пълен мрак и момчето се хвана за ръката ми. После просветля. Първо помислих, че е луната, но всъщност бяха дългите светлини на колите, които осветяваха короните на дърветата и ни позволиха да продължим да си проправяме път през храсталака. Скоро намерихме пътеката с характерната мечешка миризма.
Чудех се как да доближим мечките в тъмнината. Ако останехме на пътеката, можеше да връхлетим на някоя в тъмното, но ако тръгнехме през храстите, щяхме да изглеждаме като натрапници. Чудех се дали наистина не би било по-добре да вземем пушката.
Останахме на пътеката. Изглеждаше, сякаш светлината капе като дъжд от балдахина на дърветата над нас. Беше лесно да се върви, особено ако не гледаш пътеката, а оставиш краката сами да си намират пътя.
После видях огъня им между дърветата.
Горяха клони от бук и клен, които пускат много малко топлина и светлина, но за сметка на това пушат много. Мечките още не бяха научили особеностите на различните дървета, но сигурно щяха да овладеят и това. Една голяма канелено-кафява мечка, която изглеждаше като дошла от север, ровеше в огъня с пръчка, добавяйки от време на време по някой клон от купчината до нея. Останалите седяха наоколо по пъновете. Повечето бяха по-малки черни мечки, а една от тях дори си имаше мечета. Някои ядяха горски плодове от един тас от кола. Майка ми беше седнала сред тях, без да яде нищо, само гледаше огъня, наметната през раменете с кувертюрата от Дома.
Даже и да ни бяха забелязали, мечките не дадоха да се разбере. Мама потупа празното място на пъна до нея и аз седнах. Една мечка леко се отмести, за да позволи на Уолъс младши да седне от другата й страна.
Мечешката миризма е силна, но не е неприятна, щом веднъж свикнеш с нея. Нещо като миризма на обор, само че по-дива. Наведох се към мама да й прошепна нещо, но тя поклати глава. Би било неучтиво да си шепнем сред тези същества, които нямат дарбата да говорят, ми казваше тя без да говори. Уолъс младши също си мълчеше. Мама ни зави и нас с кувертюрата и останахме така да гледаме огъня сигурно с часове.
Голямата мечка се грижеше за огъня, чупеше сухите клони като държеше единия им край и настъпваше другия, също както правят хората. Добре се справяше с поддържането на огъня. Една друга мечка сръчкваше огъня от време на време, а останалите не се занимаваха с него. Изглежда, само няколко мечки знаеха как да се оправят с огъня и те се грижеха за другите. Не е ли така и с всичко друго? Понякога в кръга от светлината на огъня пристъпваше някоя по-малка мечка с наръч дърва и ги оставяше на купчината. Дървата от междулентовото пространство имаха сребриста кора , като плавей.
Уолъс младши не е като други деца да не може да седи мирен. Беше ми приятно да седя и да се взирам в огъня. Взех си малко от маминия „Ред Мен“, макар че по принцип не обичам да дъвча. Не беше по-различно от това, когато я посещавах в Дома, само беше по-интересно заради мечките. Бяха общо около осем или десет. Самият огън също не беше скучен: в него се разиграваха малки драми – огнени пространства се създаваха и разрушаваха с трясък от искри. Въображението ми се развихри. Огледах кръга от мечки и се зачудих какво ли виждат те. Някои бяха затворили очи. Макар че се бяха събрали заедно, пак изглеждаха самотни, сякаш всяка мечка седеше пред свой собствен огън.
Тасът обикаляше около огъня и всички си взимахме нововинки. Не знам за мама, но аз само се преструвах, че ги ям. Уолъс младши направи отвратена гримаса и изплю неговите. Когато той заспа, аз увих кувертюрата около трима ни. Ставаше по-студено и за разлика от мечките ние нямахме козина. Бях готов да си тръгваме за вкъщи, но не и мама. Посочи ми короните на дърветата, откъдето идваше светлината, а после посочи себе си. Дали не си мислеше, че от небето слизат ангели? Това бяха просто дългите светлини на някой камион от южната лента, но на нея явно й доставяха огромно удовлетворение. Както държах ръката й, започнах да усещам как полека започна да изстива в моята.
Събудих се, когато Уолъс младши ме потупа по коляното. Вече беше съмнало, а баба му беше починала на пъна между нас. Огънят беше поугаснал, мечките ги нямаше, а някой идеше направо през гората без да следва пътеката. Беше Уолъс. Плътно зад него вървяха двама щатски полицаи. Беше с бяла риза и тогава се сетих, че е неделя сутрин. Под тъгата му при новината за смъртта на Мама прозираше раздразнение.
Полицаите душеха въздуха и кимаха. Все още силно миришеше на мечки. С Уолъс увихме мама в кувертюрата и понесохме тялото й обратно към магистралата. Полицаите останаха да разпръснат въглените от огъня на мечките и разхвърляха дървата им из храстите. Изглеждаше жалка работа. Самите те изглеждаха като мечки, самотни в униформите си.
На ивицата между лентите беше паркирана колата на Уолъс, „Олдс“ 98, а радиалните й гуми изглеждаха като смачкани на тревата. Пред него имаше полицейска кола с един полицай до нея, а зад тях беше паркирана катафалка, също „Олдс“ 98.
– За пръв път получаваме сигнал, че нападат стари хора – каза полицаят на Уолъс.
– Нищо подобно не е станало – казах аз, но никой не пожела да ме изслуша. Те си имаха собствени процедури.
Двама костюмирани излязоха от катафалката и отвориха задния капак. За мен това беше моментът, когато мама си замина от този свят. След като я качихме, аз прегърнах момчето. Трепереше, макар да не беше чак толкова студено. Понякога смъртта действа така, особено на зазоряване, с полиция наоколо и мокра трева, дори и да имаш приятел наблизо.
Около минута стояхме и гледахме как минават колите и камионите.
– Отървала се е! – рече Уолъс.
Не е за вярване колко е натоварено движението в 6:22 сутринта.
Същия следобяд се върнах в горичката и насякох малко дърва да заменя онези, които полицаите разхвърляха. Същата нощ между дърветата се виждаше огън.
Два дни след това пак се върнах. Огънят гореше и доколкото мога да преценя, мечките бяха същите. Поседях малко с тях, но изглежда, ги притеснявах и затова си тръгнах. Бях взел шепа нововинки от таса и в неделя отидохме с момчето да ги оставим на гроба на мама. Пак ги опитах, но нямаше смисъл, не стават за ядене.
Освен ако не си мечка.
Превод от английски: Стоян Христов
Редакция: Веселин Белчев
Следете удобно разказите през автоматичния абонамент или от страницата ни във Facebook.
Тери Бисън, роден на 12 февруари 1942 год. в Мадисънвил, щата Кентъки, САЩ, и отраснал в Оуенсбъро, Кентъки, е американски писател на научна фантастика и фентъзи. Широко известен с късата си фантастична проза, авторът е носител на множество престижни награди, сред които „Хюго“ и „Небюла“. Разказът „Мечките откриват огъня“ се появява за пръв път в „Isaac Asimov’s Science Fiction Magazine“ (август, 1990 год.) и е част от сборника „Мечките откриват огъня и други истории“ (Bears Discover Fire and Other Stories). Българският превод на разказа от Стоян Христов се появява за пръв път в „Сборище на трубадури“ с любезното разрешение на автора. Посетете сайта на Тери Бисън: www.terrybisson.com