Разказът е носител на специалната награда на сем. Мелконян и приятели от Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2013. Следващата седмица очаквайте „Животът на неиздадената“ от Стефан Георгиев, класиран на 3-то място в конкурса. Илюстрация: Петър Тушков; по снимката Russian Icon от Piano Piano! (hans thijs); лиценз: CC:BY-2.0.

СЕЛЦЕТО

фантастичен разказ

от Явор Цанев

Селцето изглеждаше притихнало в здрача. Върховете на планината още бяха огрени от слънцето, но тук, в котловината, нощта прииждаше. По пустите калдъръми се натрупа влага от бързата смяна на температурата и камъните станаха хлъзгави. Само дето нямаше кой да се подхлъзне. Човешки крак не бе стъпвал тук от години, къщите полека се рушаха от времето, а в герана се оглеждаше само луната.

Дори заблудени туристи и планинари не бяха минавали от много лета. Селцето скучаеше по цял ден, усещаше как времето го гризе и ту някой клон събори керемида, ту изгнила ограда проскърца и полегне от собствената си тежест. Вчера го бе сепнал страхотен трясък – гредите на една къщурка поддадоха и целият покрив хлътна, затрупвайки вехтата покъщнина. Нищо не можеше да се направи. Човешка ръка трябваше за тая работа. Селцето се сгуши в мрака и засънува старите дни.

Присъни му се, че е неделя, празник е, църквичката е препълнена и свещите горят с вълшебни пламъчета. Свещеникът вдига високо над главата си златния кръст, всички притихват. Иконите трепкат на светлината от свещите. Селцето е живо и радостно, но притихнало с всички миряни. Изпълнило е храма и се наслаждава на обитателите си. Всички са тук. До един.

Стъпки го откъснаха от дрямката.

Селцето се напрегна, почти осезаемо. По калдъръма вървеше непознат, стъпките кънтяха в мрака. Спря се, извади кибрит и поднесе пламъка към лицето си. Слаб, изпит, брадясал. Раница с протрити презрамки, от която стърчат кирка и лопата. Запали цигара и духна клечката, а огънчето от цигарата се понесе надолу към селцето като танцуваща в гробище светлинка.

Подхлъзна се няколко пъти, изпсува тихо.

До първата къща спря. Ослуша се и извади начелник с фенерче. Тишината беше пълна. Това трябваше да е изоставеното селце. Няма кучета да залаят, няма врата да хлопне, няма процеждаща се през прозорците светлинка.

Сложи на главата си начелника с фенерчето, за да не се препъва и да вижда накъде върви. Извади омачкана хартия с ръчно начертана „карта“, на която имаше кръстче. Там би трябвало да е църквичката. Можеше само да се надява някой да не го е изпреварил.

Ориентира се бързо. Ето, сега се намира тук, една пресечка, после по мостчето и все направо до мегдана. След това църквичката е на не повече от стотина крачки. Направи движение, с което нагласи раницата, и тръгна нататък. Селцето безмълвно го наблюдаваше.

Проследи го до мостчето, после по скърцащите дъски, последва го като сянка чак до мегдана. Беше му приятно, че пак чува човешки стъпки. Очакваше посетителят да влезе в някоя къща, за да пренощува, но той се насочи право към църквата. Отвори вратата и протяжното скърцане би могло да събуди цялото село, но нямаше никой, който да спи. Човекът се огледа и постоя доста време, за да се увери, че няма наистина никой. Тишината и мракът наоколо бяха пълни. Високо горе, звездите светеха бледо, а луната се бе скрила зад облак. Селцето не издаваше нито звук.

Влезе в църквата и насочи светлината към стените. Иконите заизскачаха една по една от мрака, трасирайки пътя на фенерчето. Бяха много. По целите стени. Съвсем запазени.

Отне му време да преодолее възбудата си. Светлината прескачаше от светец на светец, може би щеше да се наложи да идва втори път, толкова много бяха.

Вратата проскърца.

Обърна се рязко, но разбира се, нямаше никой. Вятърът бе подухнал, напразно се притесняваше.

Селцето наблюдаваше смаяно действията на човека. Отначало изобщо не проумяваше какво смята да прави с чувала и защо пъха в него иконите. После изведнъж разбра и се вцепени. Ако бе останало нещо от хората, то се намираше тук, в църквата. Не трябваше да му позволява да върши това. Трябваше някак да реагира. Да го спре.

В съзнанието му заиграха спомени от добрите стари времена, когато тук бе пълно с мъже, жени, деца… после постепенното и непреодолимо обезлюдяване, потъването в бурените на забравата, дългите години самотно очакване. Точно такъв човек ли трябваше да дойде… И какво можеше да направи? Селцето, чиито огради се разпадат сами, чиито къщи лющят мазилките си като гущерови кожи, чиито покриви пропадат и само човешка ръка може да направи процеса обратим…

Иконите изтракаха в чувала, като ги понесе към изхода на църквата. Стори му се, че усеща нечие присъствие. Отдаде го на нервността и пълната тишина в храма.

После изведнъж сърцето го стегна, сякаш нещо невидимо го обгърна и стисна. Той изтърва чувала и се строполи на пода.

Селцето бавно отпусна ръката си.

За първи път правеше нещо такова.

Всички разкази, които сме ви подготвили, достигат до вас и с автоматичния абонамент или страницата ни във Facebook.

Явор Цанев е роден на 13.10.1971 г. в гр. Русе. Учи Книгоразпространение – Колеж по библиотечно дело – София; Библиотечно-информационни дейности – Великотърновски Университет „Св.св. Кирил и Методий“; Медии и реклама – Великотърновски университет „Св.св. Кирил и Методий“. 1996-2009 – работи в Регионална библиотека „Л. Каравелов“ – Русе на различни длъжности. Собственик на издателство Гаяна (Gaiana book&art studio). От 2012 г. издава периодичното издание за фантастика, фентъзи, крими и разкази на ужаса „Дракус“. Автор на „Траурни кристали“ – стихове (1994); „Избраникът“ – разкази (1996); „Икон“ – стихове (1999); „Необходими ангели“ – стихове (2009); „Четиристишия“ – стихове, букарт миниатюра (2009). Под печат е сборникът разкази „Странноприемницата“.