Разказът е носител на 1-ва награда в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2013. Прочетете и разказите от миналите седмици: „Селцето“ от Явор Цанев (Специална награда на почетното жури); „Животът на неиздадената“ от Стефан Георгиев (3-то място); „Кафе“ от Янита Георгиева (2-ро място). Илюстрация: „Шесто чувство“ © Матея Аркова, специално за списанието.

 

Шесто чувство

фантастичен разказ

от Мишо Гръблев

 

Известно време работех като Вътрешен глас. Беше нормална работа от осем до пет. 

Вътрешният глас се намесваше само когато човекът го потърсеше. Тогава правех бърз анализ в зависимост от страховете и личния му опит и му давах отговор под формата на съвет от вътрешното му Аз. Съвсем друг беше въпросът дали човекът щеше да ме послуша. Имаше случаи, при които хората никога не се допитваха и никога не приемаха съветите на вътрешните си гласове. От това понякога имаше последствия, но много често не произтичаше нищо конкретно, или със сигурност нищо конкретно лошо за човека. В крайна сметка ние не сме врачки, та да можем да познаем точно какво ще стане и едва ли не да предвидим бъдещето. Не, ние само анализираме поставения въпрос, използваме личния опит и качества на човека и му даваме алтернативно мнение. Понякога изкушението да бъдеш „настоятелен“ вътрешен глас и да побутнеш съдбата на човека в някаква посока беше огромно. Но това е забранено. Всички случаи на злоупотреба с вътрешни гласове са завършили трагично както за човека (обикновено свършва в болница с шизофренно разстройство), така и за вътрешния глас, който бива отлъчен от задължения, разбирайте изключен от системата за вечни времена. 

Моят човек беше на заседание на неговата социална група. Хората живеят в сложни обединения, които изискват много усилия, за да бъдат управлявани и насочвани в правилната посока. Много често тези усилия са напразни и въпреки сериозната работа на вътрешните гласове хората приемаха грешни решения и започваха да се избиват помежду си в огромни количества. Напоследък сериозните военни сблъсъци бяха останали на заден план и сега на вътрешните гласове се разчиташе да помагат в разни битови проблеми като градското паркиране или изхвърлянето на боклука. 

Вървеше някакъв скучен доклад от повече от час и аз дори леко задрямвах, когато бях сръчкан от вътрешния глас на съседния човек.

– Извинявай, драги, но тези времена и нрави малко ми доскучаха. Би ли могъл, априори, да канселираш тази тирада, защото има по-важни казуси за решаване!

Огледах се опулено. Беше възрастният вътрешен глас на съседния човек. В началото дори си помислих, че сънувам. Но после си спомних, че ние не сънуваме.

– На мен ли говорите? – отвърнах тихо. Не исках да привлека вниманието на моя човек.

– Да, на теб. Може ли да приведеш твоя човек в действие да прекъсне говорещия, защото сводката се проточи, а има други важни неща за обсъждане.

 Пак го погледнах тъпо. Как да го прекъсна и защо слуша за какво си говорят. Това не ни засяга, докато не ни попитат нещо. А когато ни попитат, ние за секунди получаваме достъп до цялата налична у човека информация по въпроса и за още една-две секунди можем да му дадем отговор от вътрешния глас.

– Ако си правите някаква шега, ви поздравявам. Приемете, че е била много забавна и че аз съм се смял дебело. Ха, ха, ха – отговорих с равен глас, като се опитвах да му подскажа, че диалогът е приключен. Но той не се отказваше.

– Моето момченце, не си живял дълго, за да ми се правиш на ироничен. С ораторското си майсторство мога да те погреба жив под купища думи, които малкото ти мозъче няма да разбере. И между другото обяви ми как те именуват, за да подам контестация срещу теб. 

– Казвам се Колман. Запомни го, защото ще разкажа на Инспектората как си опитал да се намесиш в съдбата на хората.

– Колман! Какво, за боговете, означава това име?

Замълчах, но след секунди осъзнах, че той очаква отговор на своя въпрос становище.

– Колман е просто име. Не е нужно да означава нещо.

– Вие младоците нямате никакво уважение към ценностите. Едно време името беше твоята идентификация, твоят нетелесен подпис. С името хората те запомняха и ти оставаше във вечността с интелектуалните си постижения и изящно ораторско майсторство…

– Добре, старче – ядосах се аз, – как тогава се казваш ти, та си тръгнал да ме заяждаш? 

– Аз съм Марк Тулий, известен още като Цицерон, нисше създание, плод на технологична грешка! – произнесе величествено името си, сякаш това трябваше да означава нещо за мен.

Усещах някакво гъделичкане в паметта. Имаше! Имаше нещо познато в неговото име… Напънах се! Но не се сещах. Пък и какво значение имаше как се казва, след като и двамата сме заврени в тия мижитурки в малкото провинциално градче, които от две години не могат да решат къде да изхвърлят боклука на миниатюрното си поселение. Обидите му съвсем ме бяха разсънили и преминах в словесна атака.

– Да ти кажа честно, дърто, имаш някаква сериозна грешка, ако се мислиш за наистина „Цицорест“. Според мен повече би ти подхождало някое име производно на ДЪъртанян! Но кажи ми, гласовете на твоята възраст не ги ли затварят в специални клетки, за да не цапат наоколо?

Засегнах го. Отначало не разбрах. Секунди след изречението усетих неестествено раздвижване от посоката на Цицерон. Неговият човек се взриви от стола и се метна с отворени длани към моя. Докато се окопитим, Цицерон ни заби няколко шамара. Моят човек нещо се двоумеше. Без да го чакам да се допитва до вътрешния си глас, реших да отвърна на нападението. Както си стоеше на малкото повдигнато подиумче, присъщо за председател, го засилих с десния крак напред и той с неподозирана дори за самия себе си пъргавина заби острата си обувка в ташаците на нападателя. От ритника Цицерон и подопечният му човек се издигнаха на около двайсет сантиметра от пода и с изумена физиономия и зловещ трясък се стовариха върху останалите делегати в залата…

 

На другия ден в пресата:

 

„Скандал в Общинския съвет в Пловдив. Народните представители от местния парламент си мятаха ритници и шамари без ясна причина. След инцидента всички се извиниха на обществеността за неуместните си действия. Прокуратурата се самосезира и ще разследва нападението срещу председателя на Общинския съвет. Той от своя страна заяви, че няма да повдига  обвинения срещу своя политически съюзник, който вчера без видима причина стана и зашлеви няколко плесници на колегата си. Председателят не му остана длъжен и отвърна с майсторски каратистки „кик“ в слабите точки на опонента. Започна меле, в което се включиха всички общински съветници на Пловдив. Цялата селска свада беше наблюдавана пряко от зрителите в интернет, където сесиите на Общинския съвет винаги се предават на живо…“

 

Та както казах в началото. Вече не работя като Вътрешен глас. Онова безполово плямпало, Цицерон, си изпати повече. Преназначиха го за неопределено време като Гузна съвест. Гадна работа, особено ако е завинаги. На мен също ми забраниха да практикувам, но само за сто години. В личен план съм добре. Работя като Нощен сън. Бачкането е много, защото хората искат да сънуват еженощно. Много по-добре е, ако се уредя за Дневен сън, но за там се искат връзки, тъй като през деня хората спят малко и съответно колегите само си барат… така де, вие ме разбрахте. Но ако ме питате какъв искам да бъда, отговорът ми е Шесто чувство – висока заплата, никаква отговорност и работиш веднъж на две-три години!

 

Всички разкази, които сме ви подготвили, достигат до вас и с автоматичния абонамент или страницата ни във Facebook.

 

Мишо Гръблев е журналист от Радио Пловдив с повече от 15 години стаж. През 2009 г. основава и досега поддържа със собствени средства Български образователен портал, който прераства в Онлайн училище през 2011 г. През 2012 г. участва в първия конкурс за кратък фантастичен разказ по повод годишнината от рождението на Агоп Мелконян (2012г.) с разказа „Магнум блъд“. В началото на 2013 година печели конкурса за фантастичен разказ на БНТ1 и предаването „Денят започва с култура“ с разказа „I told you so“. Разказът е включен в сборник, който ще излезе преди лятото на 2013 от издателство „Ентусиаст“. В момента подготвя първата си книга със заглавие „Как да стана радиоводещ“, която ще излезе на бял свят в края на 2013 г.

Матея Аркова e студент по Графичен дизайн, а преди една година e завършила Книгоиздаване в СУ „Св. Климент Охридски“. Нейна голяма страст са илюстрациите, или по-точно детските такива, заедно и със самите книги, които са винаги край нея. До този момент е участвала с илюстрации в две издания на ИК „Труд“ („Артур и кръглата маса“, „Приказките на Оскар Уайлд“), илюстрации и графично оформление към списанието „4Publishing“, комикс в списанието „Ко-миксер“ и др. Посетете портфолиото на Матея на адрес: www.behance.net/mateya_ark

Мнения на журито:

Оценки – 4.5, 4, 5, 2, 5, 5, 5, 3, 4

Авторът успява да изгради фантастичния елемент в разказа, без да затормозява действието. В няколкостотин думи  материализира и пародира редица абстрактни представи, които обикновено хората не анализират, а приемат наготово.  

Идеята на произведението е много добра, изпълнението също. Това, което на мен не ми достигна, за да го оценя с максимална оценка, беше липсата на дълбочина при описанията и някак си повърхностното представяне.

Изключително забавен разказ.

Хареса ми, че е оригинално и краят беше с добър хумор. Някак си обаче не ме грабна особено и героят не ми беше симпатичен.

Прекрасен! Майсторска работа!

Хуморът и оригиналната идея компенсират недостатъците на изказа.