Това не е професионално ревю на която и да е игра, в което да се говори за печалбарството на пресветите разработчици (по принцип близардци, когато говорим за популярно и лесно за възприемане качество), за анти-чийтърските политики, настройващи цяла прослойка геймъри срещу правилата на индустрията, за съмнителните като качества геймплей и графики от гледна точка на зажаднелите верни фенове, получаващи добър, но не и невероятен продукт за парите си, понякога дори след години очакване. Макар че – хей на – говоря и за това. Диабло е за фентъзи-игрите това, което е ВНП за фентъзи книгите – абсолютната класика, крайпътният камък, титаничният шаблон, по който се мерят безброй разработчици и идеолози в областта на професионалния гейминг. Уоркрафт промени идеята за онлайн комуникацията, вземайки повече реални животи в онлайн „робство“, отколкото която и да е варварска политика, оживяла до днес в някое западнало общество на ръба на света. Защото визуалното изживяване на цял жанр, в който читателят има относителна свобода да взема сам решенията относно съдбата на личния си герой и да вижда практически всички онези невероятни пейзажи, мрачни тъмници и подземия, пълни с чудовища, за които четем от десетилетия, извън собственото си кинематографично въображение, е поредната стъпка, която един истински фентъзи поклонник е така естествено да предприеме в спасителното си пътешествие извън реалността.

Битките, развиващи се в стотици страници, оживяват за секунди; герои биват покосявани без патос, а хиляди противници изчезват под меча или магията на малката фигурка, център на цял свят и надежда на поне една фентъзийна вселена. Въпреки очевидната връзка между фентъзи книгите и игрите, досега лично не съм попадала на нито една наистина заслужаваща си колаборация между игра и книга, независимо кое е било първоначалният образ и кое резултатният продукт, но и двете носят самостоятелно така нужното удовлетворение на бягството далеч извън границите на днес и утре, където всеки може да е силен, победител и великолепен по форма и цвят, незачитащ генетика и наследствена обремененост. Идентифицирането с човечето на екрана е далеч по-непосредствено от опитите за свързване с който и да е литературен образ, никой не може да се оплаче от липса на динамика, а богатството на света се разкрива като магически килим дори пред най-късогледния поглед. Разбира се, тук историята отстъпва на заден план, обичайно реално поддържана само от малките филмчета между отделните действия, подготвящи за следващия вълнуващ сетинг; няма такова нещо като изграждане на образ или неговото развитие на някакво емоционално ниво,а комуникацията със заобикалящия свят е практически едностранна, като резултатите от добрите дела рядко са видими за кратките, или в някои случаи доста дългите, часове геймплей.

И при четенето на тухленски дълги фентъзи истории, и при играта във фентъзийни сетинги, времето лети, минаващо по безумна крива, изплюваща ни сякаш след минути някъде далеч във времето, когато реалността ни дебне под масата с една планина от задачи и изисквания относно мястото и задълженията ни в настоящото ни обитаемо измерение. И като всяко бягство, то си изисква своята подготовка и последствия. Жертваме очите, социалния живот на живо и обичайното одобрение на родителите и приятелите си, но печелим съвсем различен начин на мислене, цяла планина храна за фантазията и най-добрата почивка от съществуванието, пред която всяка рандъм спа процедура или масаж на двеста ръце отстъпват с цели вселени. Факт е, че в много фирми в близкото минало, особено техничарски такива, гейминг уменията си бяха предимство при интервюта, като гарант за определено ниво на стратегическо мислене и реакция в проблемни ситуации. И все още за някои работодатели това има значение.

Геймъри и читатели – различни като никога несрещащите се полярни кръгове на една несъществуваща планета – или братя по съдба, изтерзана от ежедневието?

Ана Хелс