Водещ на рубриката „Ревю“: Ана Хелс. Илюстрация: Jo Carter. Текстът участва в Конкурса за авторско ревю на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници в конкурса.
[starrater tpl=45 read_only=1]
Изкуплението на Алтал (Дейвид Едингс и Лий Едингс)
Едва ли може да се даде един единствен отговор на въпроса защо хората пишат. Той обаче е винаги краен за дадения момент, когато самият автор дава гласност на своето становище. Но понякога, веднъж на милион години, се появяват творци, чиито писания дават отговора от ясно по-ясно. Очевадно е, че Дейвид и Лий Едингс са се целяли към върха на планината… за да се хвърлят оттам надолу с главата. Лошото е, че уменията им са ги претрепали още в подножието, намиращо се твърде под морското равнище.
„Изкуплението на Алтал“ е велика книга, ясно показваща, че не трябва да си наказан с талант или бегли пръски въображение, за да бъдеш издаден, продаден, че и даже възхваляван. Това е роман, полагащ основата на цяла една епоха. Появил се и стоварил се върху невинния читател точно преди миналото хилядолетие да се изниже по терлици вписаните премеждия на Алтал дават ясна насока, по която всички разклонения на развлекателната индустрия да се втурнат. Минимум усилия, клише на килограм, разчитане на покупателната способност на празноглавата публика.
Вътре ще може да се запознаете с изпепеляващата любов между млад надарен войник и тийн кралица. Като фактът, че първият покосява бащата на втората, въобще не спира последната да пъха парченца сиренце в джобчето на юнака, защото освен че е силен и смел, той има и безсмъртната характеристика, възпята от безброй поети – обича манджоренето малко повече, отколкото е прилично.
Направо дай да заключим литературата, едва ли някой може да достигне подобни висини при развитие на персонажи и взаимоотношения. Всички, които хванеш, като почнеш от Аристофан, минеш през Дидро и Достоевски и спреш при Стефани Майер, трябва покорно да сведат поглед и да бият чело о земи пред подобен писателски майсторлък.
Романът е изпъстрен и с похвата, за който всеки литературовед сънува мокри сънища. Непостоянност на героите. Сюжетът има нужда да преминеш от кифла в баница през две реплики – нямаш ядове. Трябва ни гений, който да разбира по-добре божествените механизми, от самите богове, създали ги (за боговете след малко) – стовари това върху нещастния невръстен киек. Нов Гаврош с бистър ум, сърце на лъв и така не се намери кой да му пръсне черепа. Но няма как да скрия, идеята да замажеш очите на десетина армии, че преминават през магическа къща посредством храстчета, докарва някой друг произволен пристъп и пяна на уста.
Диалозите са другият голям препъникамък в епическия епос. Когато думите „приятел“, „приятелка“, „мила“, „мили“, „скъпи“, „скъпа“ са повече от съюзите, е добър знак, че си оплескал някъде нещо. Най-вероятно в подхода към образованието си на младини. Да не говорим, че от „забавните“ реплики побеляват коси. Тъй като Алтал е най-смешният пич на планетата и това му помага да краде… лъже… убива. Той е сив персонаж, ренегат, водещ се по собствени правила, но е призован от богинята на любовта, щото…
В книгата ясно се казва, че той е късметлия. После се разбира, че късметът му е тясно свързан с Двейя – богинята. Постепенно тя му вгорчава положението, за да се дотътри и лази в краката й. А за народа, който наранява и преди това е убил, никой не обелва дума. Неведомите пътища и прочее явно. Тук идва въпросът „защо избира него?“. Отговорът занимава около двадесет страници с някакъв вълшебен нож, в който има повече мозък, отколкото в плитката глава на богинята, който събира задругата. В нея влизат малко по-смислени хора от главния герой и след това чекийката си виси в калъфчето за следващите няколко стотин страници. А през това време се образуват едни ученически любовни двойки свят да ти се завие.
Романът реално има три сериозни проблема. Първият са боговете. Да работиш със същества от този характер изисква много повече работа, отколкото писателите са били склонни да отделят. Твърде лесно е да изтървеш нишката, да забиеш в бутафорията и да гледаш как Двейя дава наставления, настанена в качулката на Алтал, предрешила се като пухкаво коте.
Навярно забелязахте, че дума не обелвам за историята. Това е вторият проблем, породен от предишния. „Изкуплението на Алтал“ започва достатъчно четливо, за да бъде приет като елементарен роман за убиване на времето. Тогава сме сами с героя и ни се обръща достатъчно внимание на Алтал и пътуването му. Диалозите са тъпи, но светът не е типичната средновековна метална излагация. Вместо това сме малко по-назад в развитието. Алти се шматка из бронзова епоха. Не че нещо говори точно за това, освен че бронз се споменава през ред. Имаме си каменни градове, племена в горите и планините, вълчи наметала и кръчми. Ала до този момент може да разглеждаме книгата като заигравка с типаж а ла Конан, само малко по-кекав.
Но 700 страници не се пълнят с това. Затова прибягваме до калпави богове, първоначалната епоха бързо бива изместена от средновековна, за да не объркаме читателите си, и липса на идеи (поне добри такива). Стигаме до най-големия проблем. Мързел. От страна на авторите. Сюжетът е едва скалъпен, героите винаги имат отговор на недодяланите лошковци, всички са приятели, препятствията се преодоляват елементарно, проблемите се решават на мига. Например един от нашите го удрят с двеста кила брадва в главата, само за да не му нанесат почти никакви щети.
Липсата на консистентност в персонажите и света, напълно липсващата интрига, модерно звучащият диалог с втрисащо лошата употреба на архаични думи и буквалното тъпчене на едно място превръщат една привидно повърхностна и посредствена книга в абсолютен позор и един от най-некадърните фентъзи романи, писани някога.
И го прочетох два пъти. И го обожавам. Усещането е като да се загърнеш във вмирисано, проядено одеяло, но което ти дава топлина и спокойствие. Нямам идея защо, но „Изкуплението на Алтал“ притежава притегателна сила, която ми е трудно да игнорирам, а и не желая да го направя.
Прочетете всичко за конкурса и ни разкажете за любимата си книга.

Изкуплението на Алтал, от Дейвид и Лий Едингс
Четох ревюто с усмивка. Чудесно е. Усещането за книга „проядено одеяло/източник на топлина и спокойствие“ ми е добре познато.