Книги Конкурс за авторско ревю Конкурси

Клайв Баркър: Кървави книги

Илюстрация към Клайв Баркър: Кървави книги

Водещ на рубриката „Ревю“: Ана Хелс. Текстът участва в Конкурса за авторско ревю на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници в конкурса.

 

[starrater tpl=45 read_only=1]

 

Клайв Баркър: Кървави книги

от Слави Ганев

 

Ревюто е посветено колкото на Клайв Баркър и неговия том 3 на „Кървави книги“, толкова и на Иван Атанасов – неговия преводач.

С Атанасов се запознахме преди година в българския фен форум на Стивън Кинг. Тогава ми направиха впечатление големите му познания за литературата на ужаса. На живо съм го срещал само два пъти.

Първият беше в едно пловдивско заведение. Пихме по бира и говорихме за литература. Тогава го попитах кой е любимият му автор. Той извади от чантата си една оръфана малка книжка на английски и ми отвърна с името „Клайв Баркар“. Не го бях чувал и попитах за подробности, а това, което последва, беше вихър славословия: „Баркър! Баркър, разбира се! Ако можех, щях да го заключа в мазето, за да пише само за мен! Той е уникален, поетичен, метафоричен, сюрреалистичен! Прозата му е едновременно страховита и красива, с много дълбочина и оригинални идеи. Някои от историите му са гротескни и странни, други са плашещи, ужасяващи, шокиращи, трети са комично-забавни. Но всички са написани със забележително черно чувство на хумор, с ирония към нравите и пороците на съвремнното общество.“ Той ми разкри, че превежда трети том на поредицата, а другите два са вече пуснати на пазара. Дори ми даде книгата да я прочета.

Преминах през първите два разказа още същия ден във влака. Впечатленията ми бяха еуфорични. Баркър показваше огромно майсторство, което не бях срещал никъде. Написах лично съобщение на Атанасов за това във форума:

„Невероятен! Пише толкова графично и пълнокръвно (във всякакъв смисъл на думата), че след това някои книги от жанра изглеждат като детски картинки спрямо неговия сюрреализъм. Може да превърне физиологичното във философско, може да засрами дори Кинг! „Рожба на киното“ разказва за киносалон, пропит с мечтите на своите хиляди посетители, с филмови звезди и техния чар – толкова жив, че въздухът е решил да го претвори в реалност. След смъртта си артистите съществуват само в нашите сърца, а пътят до тях са очите ни. Разказът е толкова реалистичен, че ако се пресегнеш, ще влезеш в екрана… между редовете. „Негово Величество Роухед“ е брутален разказ за древно зло, въплъщение на страха в общочовешката ни психика, което ще изскочи от гроба си, за да ни подсети за себе си. Стилът е по-скован и пълен с физиология. Изглежда, историята е ранна: не особено детайлна. Сюжетът е линеен, но замисълът – блестящ. Мисълта, че човекът винаги е имал нещо, което го е извисявало над останалите същества – душа, която може да приеме Бога за катализатор, независимо кой е той, е присъствала вечно в умовете ни. Ние все сме били такива, дори преди хилядолетия.“

Единственият отговор, който получих, беше „А другите три?“. Така и не отговорих – изпитите ме откъснаха от художественото четене. Не знам защо Атанасов се сети за мен, но към края на сесията ми звънна по телефона. Това беше единственото обаждане, което съм получавал от него. Звучеше развълнуван. Разбрах само „Баркър идва в България! Ще го видим!“ Оставаха ми няколко дни сесия и не можах да реагирам подобаващо.

След последния изпит прочетох третия разказ от сборника. „Изповедта на савана (на един порнограф)“ разказваше за спокоен, хрисим счетоводител, който се забърква с порнографската мафия на Лондон. Това му струва живота, но успява да се завърне сред живите по особено неочакван начин и да отмъсти за страданията си. Идеята беше страхотна, макар и, на пръв поглед, абсурдна. Баркър отново показваше великолепен стил – той е единственият, който може да каже толкова много само с дума-две, да характеризира цяла персона само като спомене, че е модел, скита се нощем и я болят слабините. Разбираш всичко за нея. Начинът, по който поднася фактите, не може да те отврати. А би трябвало.

Писах на Атанасов за тези впечатления. Той отвърна, че е съгласен, и прибави просто „Баркър няма да идва.“ Едва тогава се сетих за това, което беше споменал. Проверих в интернет. Имаше две вели новини: едната твърдеше, че вече е слязъл на терминала, другата – че го нямало в полета. Журналистите се бяха сбъркали.

„Изкупителни жертви“ разказваше за група приятели, начнали пътешествие с яхта, което ги отвежда на самотен остров, криещ страшна тайна и обитатели, които никой не би очаквал. Разказът беше изпълнен с леност, всичко беше пропито с нея. Бавни вълни, тихи ветрове, спряло време. Идея, която не разбрах. Писах на Атанасов по Скайп. Разговорът изглеждаше така:

Сл.: Наистина, какво е имал да каже?

Ив.: Не съм сигурен.

Сл.: Как така?

Ив.: Вероятно преходност.

Сл.: Каква?

Ив.: Не зная.

Сл.: Та ти го превеждаш, знаеш всичко, ти си нашият Баркър!

Следващият му отговор се забави с около час. Изглеждаше като словесен вулкан.

Ив.: героите, те са като овце, те са примирени със съдбата си и умират като овце. Главната героиня сякаш е прозрачна и се носи наоколо като че не е изтъкана от материя. Тя се е сляла напълно със заобикалящото я, тя няма воля, също като жертвен агнец пред заколение, леността я е погълнала, тя се е примирила с преживяното в тленните си години. Тя е мъртва душа, без да е мъртва.

Втората ми среща с Атанасов беше на същото място. Там му споделих мнението си за „Човешки останки“, в който се разказва за млад жиголо, който среща застаряващ клиент със страст към археологията. В апартамента му вижда интересни артефакти на хилядолетия, един от които ще предопредели съдбата му. Гевин няма душа – той се вълнува само от своя външен вид и парите на клиентите. Фактическото ще се слее с реалността, а той ще стане напълно материален. Разликата между камъка и човека е душата.

След като допих бирата, Атанасов извади от торбата една нова лъскава книга – българското издание на сборника, който тъкмо бях прочел. На първата страница имаше негов автограф. На следващата стоеше друг подпис, в който се четеше „Clive Barker“.

– Майчице! Как си го взел?

Атанасов всмукна дълбоко от цигарата си, усмихна се и отвърна така:

– Тайна на занаята.

По-късно във влака открих, че на страница 167, където започваше разказът „Изкупителни жертви“, имаше един червен отпечатък от палец. Тази книга беше наистина кървава. Същият ден се разрових и открих, че Баркър е започнал да действа, както преди правеше Боби Фишър – оттеглил се е от светския живот и към момента е в неизвестност*.

* Всичко е измислица, разбира се – Бел.а.

 

Прочетете всичко за конкурса.

 

Корица на Кървави книги, том 3, от Клайв Баркър

Кървави книги, том 3, от Клайв Баркър

 

Един коментар по “Клайв Баркър: Кървави книги

  1. Ревюто чупи рамките и отдава почит не само на Клайв Баркър, но и на неговия талантлив български преводач. Браво! Искам да отбележа, че Иван Атанасов е страшно въздействащ и като автор – един от разказите му ме отказа завинаги от марципана : )

Коментарите са изключени.