Лунни хроники с Мариса Мейър

ревю от Искра Неделчева

Героите са същите, но не съвсем.

„Лунните хроники“ на мис Мариса Мейър са една по-различна гледна точка към старите, до болка познати приказни герои. Няма човек, който да не е чувал за Пепеляшка и за прекрасните й стъклени пантофки или за тиквената каляска, изчезнала в полунощ. Или за Червената шапчица и опасния Вълк. Рапунцел с дългата коса и високата кула. Снежанка и отровната ябълка. Истории, с които огромна част от нас са израснали, които от съвсем млада възраст са ни карали да мечтаем и да искаме още и още. Истории, които колкото и време да мине, няма да се променят или забравят.

Мариса Мейър е американска писателка, голям почитател на книгите, за четене и писане, и пътешествията – все вкусове, които се отразяват и на историите й. Приятен, лек за четене стил на писане, независимо на какъв език, изкусно вплетени метафори, красиво извезани изречения. Няма я досадата на епичните фентъзита, няма го и изнервящото първо лице на повечето young-adult произведения. А за дебютен роман – похвалите са дори по-големи.

„Синдер“ е книга номер едно в поредицата, а представянето на главната героиня и светът, в който се развива действието, започва още от първите редове. Една фютуристична планета Земя, малко след водената Четвърта световна война срещу Луната, Земя, населена не само от хора, но от андроиди, киборги, а тук-там и по някой избягал лунитянин. Нашата Пепеляшка, накратко Синдер (от англ. Cinder, Cinderella – пепел, Пепеляшка), е един от тези киборги, живееща в Нов Пекин и работеща като механик в една малка барачка на градския пазар. След смъртта на мъжа, коъто я завежда в Източната република – най-близкото до баща, което е имала, – Синдер остава да живее с мащехата си и двете си доведени сестри, лишена от възможност да си тръгне или да получи нещо по-добро. Ако не се броят малкият андроид помощник – Ико – и една от сестрите й – Пеони, – Синдер е сам-сама на света. Наполовина киборг, наполовина човек, тя не само е заклеймявана, но и рядко взимана насериозно. Непомнеща частта от живота си преди идването в Пекин, знаеща само че не е като останалите и никога няма да бъде.

Но тогава се появява принцът на бял кон – в този случай наследник на Източната република със счупен андроид – и преобръща света на Синдер. Буквално и преносно. И нищо вече не е обикновено и просто. Светът започва да се руши – и онзи, който Синдер познава, и миналото, изпълнено с лъжи и тайни, а и бъдещето, заплашено от смъртоносната чума, която върлува в цялата Република, без да забравяме за надвисналата заплаха от Луната. Защото Земята е в опасност от нова война, а мирът е недостижим, освен ако Императорът не приеме предложението за брак между лунната кралица и неговия син – Каи. Принцът, който случайно или не се влюбва в единствената, която може да се равнява, а и да спре кралицата.

И в свят, в който нищо не е такова, каквото изглежда, умовете са размивани от чародейства и биоелектричество, с всеки изминал ден се разкриват тайна подир тайна и заплахата от война тегне над човечеството, а Синдер излиза на преден план и се превръща в героиня, достойна за уважение. Силна, уверена, борбена, но и уплашена и по детски наивна. Една нова Пепеляшка, готова да се бори за онова, което й се полага.

Като огромен почитател на старите класически приказки, независимо дали на Перо, на Андерсен или на Грим, нямаше как да откажа на поредицата. „Синдер“ отдавна стоеше на библиотеката ми, от време на време ми подвикваше, но аз й обръщах гръб, казвайки си, че ще я погледна после, с ясното съзнание, че някой ден със сигурност ще я прочета и ще ми хареса. Така и стана.

Никога не съм била голяма почитателка на Пепеляшка. Цялата история с обувката никога не ми е въздействала. Говорещите мишки и тиквени каляски също. Както и тази идея за истинската любов – дори и в останалите приказки и най-вече защото героините се интересуват само от нея. Но „Синдер“ наистина ме изненада. Дори и основните елементи да са запазени – отритнатата доведена дъщеря, невинната среща с благородника, пълното преобразяване и отиването на бала – книгата поема по един различен път, който не само е напълно по мой вкус, но и е едновременно интересен, драматичен, без да забравя и романтичната нотка.

Продължението е дори по-очарователно и от предшественика си. Главната роля там е поверена на Червената шапчица, наречена Скарлет Беноа (Scarlet – ален, червен), която тръгва на път, за да намери отвлечената си баба. Пътищата на Скарлет и Синдер неизменно се преплитат, по колко предвидим или драматичен начин, не мога да кажа, без да разваля историята на незапознатия читател, но и по пътя на логиката срещата им е неимоверна. Ако добавите няколко щриха допълнителни герои за вкус, достатъчно битки и драматизми, за да задоволяват и най-придирчивото съзнание, непрестанно движещо се действие и развиващи се персонажи, то „Скарлет“ е едно достойно продължение, което не разочарова, а дори още повече вдига летвата.

А най-хубавото? Третото звено, именувано „Крес“, вече е в ръцете ми и чака да бъде прочетено.

Лунните хроники: Синдер, от Мариса Мейър