Ще започна съвсем сериозно и отговорно, заявявайки, че „Ням свят“ на Стефан Кръстев е една от най-добрите и удовлетворителни по всички мои, съвсем не ниски, критерии за ценност на един фентъзи роман книги, които съм чела някога, от който и да е български или чужд автор, и ако пропуснете този текст, ще изгубите възможността да се насладите на нещо, което е очевидно плод на истински, непокварен талант и вдъхновение, писано от чистото желание думите да намерят своята форма и живот навън, създавайки свръх меко казано оригинален свят, в който героите живеят много по-пълноценно и саможиво от който и да е друг хартиен, или в интерес на истината и реален такъв. И въобще – Ням свят е истинско събитие в личния ми читателски живот, и ако мога да ви посветя в магията на тези страници – ще съм свършила едно наистина свръх ефективно откъм положителната ми карма дело в полза роду.
Сетингът напомня силно по магическа странност и алтернативност на познатото в някаква степен на Силвърбърг, но не копира директно нищо, което да издразни опитния читател. Героите са мрачни, брутални и истински радикални, сбиращи най-ярките образи, достойни за черните тайфи на Абъркромби и Кук, а и в много случаи надвишаващи ги по крайност на действията и възхитителна скандалност на помислите. Езикът и ритъмът са достойни да бъдат наречени елементи на истинското поетично фентъзи, на което аз станах отчаян фен след Танит Ли, а сцените и събитията се редят по толкова безумно непредсказуем и хващащ гърлото начин, че ми се иска да си бия челото в земята от благоговение и завист едновременно, осъзнавайки, че такива образи и картини ще ми измисли уж развинтената фантазия на куково лято.
Безкрайно трудно ми е да опиша историята, без да я оспойля, което въпреки че никога не ми е било проблем, сега ми се иска да ви го оставя като огромна изненада, в която да се удавите с широко отворени очи, без да се усетите откъде ви е дошло цялото туй пътешествие из тъмните дебри на едно вероятно бъдещо човечество. Хуманоидното сборище след неясен апокалипсис е стигнало до алтернативен строй, в който не е ясно кой управлява, но народът е готов винаги да въстане срещу онзи, който се обяви на власт; хората се делят на гласни и безгласни, макар че това не винаги е гаранция за конкретно обществено положение, тъй като е по-важно да бъдеш чут, отколкото да можеш да бъдеш чут евентуално, и единствената константа са военните, които служат на който в момента се брои за народа, или поне за неговото добро според някого, на когото вярват. Ако нещо ви се струва познато, едва ли е случайно. Но не е никак предвидимо или пък очаквано това, което следва и живее в този уж ням свят.
Образите са чудовищни, нехуманни и все пак – еманация на човеци, маси и общ дух, което като краен резултат може и да се окаже не точно човешко според стандартното ни разбиране за това, какво е нормално да носи името на вида ни. Любовта е далечна и винаги изгубена, потисната от магия или просто от обичайните ограничения на посредствените причини на малките хора, които предпочитат да се избиват, насилват или разкъсват взаимно, наместо да намерят своя вариант на щастлив живот. Децата, раждащи се в този свят, ако се налага, пият кръв вместо мляко, говорят, преди да гукат, и убиват, преди да проходят, отваряйки широко вратите за всички морални и телесни чудовища на природата и магията, които искат да ги предизвикат за правото им на съществувание.
Далебор е едно от тези деца, ковящо своята съдба напряко всякакви предзнаменования и очаквания, губейки каквато и да е представа за детство или незрялост почти от първата си глътка въздух. Спасен от съдбата, повит от магията, изкован от безразсъдната смелост и желязна дисциплина, посрещнат от абсурдната промяна и замаян от света, изпълнен с мембрани, вършещи работата на средства за масово осведомяване, като най-ясната им прилика със съвременния им еквивалент е тяхната лесна манипулируемост от хората с власт и умения, както явно винаги е било и ще бъде. Личната му история е историята на целия му свят, поставяща основата на една епична вакханалия от думи и образи в тъмния спектър на емоциите, образите и чувствата, на които сме само безгласни омаяни наблюдатели, здраво хванати за познатата ни и все пак успокояваща реалност, не толкова зъбато-непредвидима като тази в „Ням свят“.
Да кажа, че съм впечатлена, ще е доста слабо изказване на емоциите, които ми предрусват невроните с онзи лек наркотик на удоволствието от добрата книга, след чиято последна страница усещаш гигантската празнина на абстиненцията, сравнима като времето след липсата на някой много добър и зарибяващ стаф, или поне така го описват по-опитните в тия химични пътешествия, които са си запазили някой и друг мозъчен център, отговорен за писане на читаеми думи. „Ням свят“ е великолепен текст, изпипан и представен на читателите с огромно уважение и пълноценно лично достойнство от автор, за чиито качества би отнело безкрайно време да обяснявам. Казвам ви, прочетете тази книга – намерете Стефан във фейсбук, или попитайте в Човешката библиотека, или даже ако нямате против идеята на онлайн книжарниците – потърсете го и там, и се отправете на едно пътешествие, което всеки с особен вкус и дори пренаситеност на претенциите ще оцени подобаващо високо.
За всички почитатели на фентъзи жанра до степен, в която да ги вдъхнови да пишат такива прекрасни искрени книги – напомняме за конкурса на MBG Books за нов български фентъзи роман – крайният срок наближава, конкуренцията е силна, но великолепните идеи винаги ще намерят своя път към сърцата на читателите си. Защото някои текстове трябва да живеят на всяка цена. Дайте им шанс.
Ням свят – Далебор, синът на кладенеца, книга първа, от Стефан Кръстев