На снимката: Росица Цветанова и Йохана Синисало на Софийския международен панаир на книгата (12 дек. 2014).
Йохана Синисало:
Днес финландският уиърд е едно от литературните лица на страната ми
Интервюто проведе Владимир Полеганов
Финландската писателка Йохана Синисало отдавна е централно име в европейската фантастична литература. Нейните разкази, романи и статии са образци в областта на литературния феномен, наречен (от самата нея) „финландски уиърд“. Авторката беше един от специалните гости на второто издание на Софийския литературен фестивал. В дискусия с българския писател Христо Карастоянов Синисало говори за опита си като писател на „странна“ литература, за изграждането на алтернативни светове и за все по-бързо изчезващите граници между жанровете във Финландия. Дебютният роман на Йохана Синисало „Никога преди залез“ е първата й книга, която излиза у нас. Великолепният превод на този предизвикателен текст е дело на Росица Цветанова, която миналата година представи на българския читател още един финландски автор на уиърда: Лена Крун.
Разкажете ни малко за началото: как започнахте да пишете?
Реших да започна да пиша, когато станах на пет години. Бях се научила да чета на много ранна възраст: едва на две и половина. И когато навърших пет години, вече бях изчела доста детски книжки. Тогава осъзнах и че има хора, които всъщност пишат тези неща, и реших, че един ден ще започна да пиша свои си книги.
Кои автори са оказали най-силно влияние върху развитието ви като писател?
Няколко са писателите, които ми се иска да спомена. Първият е Владимир Набоков – заради умението му да борави с езика. Вторият е френският писател Мишел Турние. От неговите книги разбрах, че е възможно да пренапишеш един мит, да го деконструираш и сглобиш наново. И накрая, разбира се, Маргарет Атууд, заради подхода й към политиката и морала и начина, по който го използва във фантастичните си и фентъзи произведения.
Маргарет Атууд предпочита да не бъде свързвана с жанровете фантастика и фентъзи. Вие споделяте същото в манифеста си.
Използвам термините фентъзи или научна фантастика много внимателно. Не искам да бъда възприемана като фентъзи или научнофантастичен автор. Причината за това е ограничената представа, която имат повечето хора за тези жанрове. Във Финландия основната читателска група е тази на жените на средна възраст. Когато им представиш дадено произведение като фантастика или фентъзи, те автоматично отговарят: „Фантастика? Значи космически кораби, лазерни пистолети и извънземни?“ и „Фентъзи? Нещо с еднорози, феи и вълшебни мечове ли?“ Знам, че съм изгубила много читатели, заради ранните си години, в които пишех научнофантастични разкази. Тогава бях известна като фантаст – така ме определяха. По-късно, когато излезе първият ми роман („Никога преди залез“ – Бел. ред.), някои хора ми казаха, че няма да го четат, защото е фантастика. Разбира се, това беше преди 14 години. Сега времената са други и отношението е различно (в разговор извън интервюто, Синисало споменава, че последният носител на най-престижната награда за литература във Финландия е научно-фантастичен роман, който никой не нарича „фантастика“, а само „литература от висок клас“ – Бел. ред.). Днес хората рядко ме определят като автор на фентъзи или фантастика. Аз съм по-скоро политически писател за тях.
Това е добър знак, защото ситуацията в България в момента е подобна на ситуацията във Финландия преди 14 години. И може би има надежда българските фантасти да бъдат чути.
Определено има надежда. Смятам, че Финландия се развива много бързо в това отношение. И според някои хора моят дебютен роман е бил повратна точка в развитието на отношенията към жанра.
Вие сте автор на един от манифестите на уиърд литературата, Weird and Proud of It. Имаше ли конкретен повод или отношение към вас, които ви накараха да напишете този текст?
Да, имаше конкретен повод. Не знам дали сте чували за един финландски филм, озаглавен Rare Export. Това е един много, много уиърд филм. В него се разказва за оригиналния Дядо Коледа. Историята е много мрачна и на моменти комична. Великолепен филм, който горещо препоръчвам. Когато след премиерата на филма разбрах, че ще го пускат и по света, си помислих, „О, такива филми трябва да имат някакъв етикет, който да ги представя, нещо от рода на „финландски уиърд“ например.“ И тогава ме осени, че мога да използвам термина и за литературата. Започнах да споменавам идеята си на няколко места в социалните мрежи. В един момент направо заявих, че искам оттук-нататък творчеството ми да бъде определяно като „финландски уиърд“. По-късно много други писатели прегърнаха идеята и в момента това е едно от лицата, с които литературна Финландия се представя пред света.
Връзката между човека и природата изглежда централна във вашето творчество. В единия от романите си изследвате измирането на пчелите като знак за края на света. В разказа The Hunter King пък описвате създаването на един от големите европейски резервати като легенда. Животното сякаш е основният Друг в историите ви. Как се роди този ваш интерес към природното?
Прекарах голяма част от детството си буквално в горите. Родена съм във финландска Лапландия и мястото, където живеехме, беше много далече от всичко на света. Наоколо нямаше други деца освен двете ми сестри. Нямаше и друго място за игра навън освен гората и околните скали. Когато се преместихме да живеем в южна Финландия, баща ми започна да работи за финландските военни сили. Заемаше длъжност в център за контрол на полетите, който беше секретен обект. Около този център имаше огромна гора, напълно дива, заради забраната за достъп на цивилни. Там живееха само нашето и още десет семейства, все на военни, и децата отново имаха само едно място за игра си – гората. Така че имам силна връзка с природата и мисля, че се усеща във всяко мое произведение, без да правя съзнателни усилия в тази насока.
Докато четях „Никога преди залез“, ми направи силно впечатление подходът ви към човешкото. Когато започнахте да пишете книгата, бяхте ли си поставили за цел да разрушите някои наши стереотипни представи за човека и да разширите идеите ни за човешките взаимоотношения, или това се получи естествено?
Всъщност всичко започна с една мечка. Едно заблудено животно – нещо, което не е рядкост във Финландия – се бе озовало в покрайнините на Тампере, града, в който живея. Хората изпаднаха в паника. Бяха убедени, че животното ще ги нападне и изяде. А в действителност мечките са много спокойни и предпочитат да избягват хората. Така че нямаше реална опасност. Това ме накара да се замисля – хората се бяха панирали от незнание. Което пък ме подсети, че хората реагират така и спрямо други хора, които не познават или им изглеждат странно. Обикновено имаме само предразсъдъци и грешна информация за непознатите. И това е причината да се страхуваме и мразим. Реших да свържа тези две идеи – идеята, че отчуждението ни от природата ни настройва срещу безобидни животни, и идеята за другостта сред хората. Другостта, която може да е религия, цвят на кожата, пол, сексуална ориентация и дори месечен доход.
Троловете в „Никога преди залез“ ме подсетиха за идеята на Дона Харауей за „companion species“ – животинските видове, които присъстват ежедневно в емоционалния свят на хората и към които трябва да преосмислим отношението си. Какво мислите за дебатите за даване на права и статуса на личности на някои видове животни?
Мисля, че това е едно добро начало. Аз определено съм „за“ правата на животните. Не съм проповедник на пълното вегетарианство, но смятам, че човечеството трябва да намали консумацията на месо. Не само заради правата на животните, но и защото това е една от най-сериозните форми на замърсяване на околната среда днес. Във времето на баба ми и дядо ми във Финландия червеното месо е присъствало на трапезата само в неделя или в някой празничен ден. В останалите дни хората ядяли зеленчуци, най-много риба. Мисля, че това е чудесна идея, защото ако производството на месо се извършва с повече мисъл за животните, то ще стане много по-скъп продукт. И така и трябва: месото да е луксозна стока. Това ще промени отношението към животните, ще подобри здравето на хората и ще помогне на околната среда.
Как виждате бъдещето на човечеството?
Твърде депресиращо е да мислим за бъдещето на човечеството. Имам един дистопичен роман, но дори той не се взира напред, а избира пътя на алтернативната история.
Другото нещо, което ми хареса много в „Никога преди залез“, е алтернативната история на Финландия, където троловете са научно доказани като биологичен вид. Защо избрахте такъв подход, а не, да кажем, изцяло митопоетичен?
Много съм горда от този подход и резултата. Целта ми беше да накарам читателите да си мислят, че троловете наистина съществуват. Ако се бях провалила, щях да съм написала просто една приказка. Някои читатели от Финландия даже ми споделиха, че са се замислили дали не са изпуснали часове по биология, в които се учи за тези същества.
Помага ли ви този подход на превръщане на фантастичното в ежедневно в работата ви като политически писател?
Да, определено. Защото когато пише, следвайки традицията на реализма, авторът е принуден да имитира политиката на реалния свят. Която пък е обвързана с времевия период, за който пише. Ако творбата е за събития от 50-те години на ХХ век, писателят е ограничен в реалността на 50-те. Но когато подходът му е фантастичен, тогава се освобождава от обвързаността с конкретното време. Така и играта на фантаста с алегориите и метафорите става по-свободна.
Върху какво работите в момента?
Имам идея за нов роман, но тя е още в зародиш. Но пък ми харесва страшно много. Предстои ми огромно по обем проучване, преди да започна да пиша, което ще отнеме поне година.
„Сборище на трубадури“ благодари на Росица Цветанова за съдействието и превода по време на интервюто, както и на издателство „Персей“ за подкрепата.