Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници.

 

 

Тюркоазено синьо

разказ

от Галина Москова

 

Градът заспиваше бавно, a по улиците му отекваха забързаните стъпки на закъснели минувачи. Някъде залая куче, събудило се от незаспала котка.

Луната, озъбена от студа, се усмихваше нахално. Една жена стоеше до прозореца в стаята и я наблюдаваше.

Какво ли си мислеше? Очакваше утрото сама. Тя мислеше за ония мигове от живота си, когато беше млада и имаше много мечти? Много от тях ги реализира, но остана една – все още дремеща в ъгъла на подсъзнанието.

Уморените й очи не се затваряха. Тя реши да се порови в интернет. Музиката, която си избра, беше истинска. „Малка нощна музика“ от Моцарт. Имаше цяла колекция върху пианото. Пианото! Беше подарък от родителите й за 7-ия й рожден ден. Имаше щастливо детство, а когато й оставяше време – свиреше с часове тази божествена музика.

Обичаше да рисува. Картините й бяха в стил модерно изкуство. Обичаше мистериозното, невидимото и в повечето й творби изразяваше себе си. Беше съвсем малка, когато едва държеше боичка с тънките си пръстчета, а рисуваше света, в който се беше родила, преди да дойде тук на Земята.

Звучи невероятно, но беше самата истина…

Отвори страница и започна да пише. Пръстите й сякаш свиреха по клавиатурата и тя си спомни Моцарт. Започна да изразява себе си чрез музиката му. Обгърна я лека топлина и забрави за Луната.Сякаш на шега започна новата си книга.

„Тюркоазено синьото се сля с душата й и намери място някъде в отенъците на вечерта. Тя си тръгна от залата уморена и доволна. Болката в гърдите й не спираше да напомня за себе си. Не чувстваше нищо освен тежките удари на сърцето си.

Усещаше с цялото си същество, че й предстой нещо голямо и различно, но не можеше да го опише с думи, а душата й сякаш крещеше и искаше промяната. Предстоеше й битка със Смъртта… За кой ли път? Беше преживявала какво ли не, но този път беше различно и загадъчно.

Студът проникваше дълбоко в душата и в спомените й. Вървеше и си спомняше. Снежинките падаха върху палтото и затрупваха миналото, сякаш изтриваха част от живота й – такъв, какъвто беше си го избрала тя. Не искаше да се връща в детството. Всичко беше изгоряло. Дори и детската й коса, прибрана от баба й в гравирана кутийка.

Светлините на града осветяваха лицето й. За миг се спря и се огледа във витрината. Сякаш не беше тя, а нейното друго Аз. Усмихна се и остави след себе си само глътка живот. Вървеше и очакваше Щастието или Смъртта. Беше мъдра и нищо не я впечатляваше или провокираше. Напоследък преценяваше и отсяваше фалшивите си приятели от истинските. Дори хората, който познаваше, се отдръпваха боязливо или нахално. Защо ли? Тя беше вежлива с всички, но така решава съдбата.

Дори хора, който смяташе за недостъпни и високопоставени, започнаха да я поздравяват и да й се усмихват вежливо и с чувство. А дали е истинско, или само гримаси? Tова й предстоеше да научи и да се усъвършенства в изучаването на хората и техните постъпки.

Тази вечер обаче реши да се прибере и да си почине.

„Тя вървеше с надеждата, че всичко ще бъде както преди. Студът пронизваше лицето, а стъпките й заглъхваха в пухкавия сняг. Вървеше. Душата й беше премръзнала и неразбрана. Лъкатушеше и се завръщаше наранена при него. Искаше да бъде различно, както преди много години. Но уви! Той реши да си тръгне завинаги. Компромисите нямаха никакво значение. А думите? Думите – безразлични и безпомощни.

Той се чувстваше притиснат до стената, може би усещаше края си и бе решил да се отдаде на всеки земен миг, без да мисли за утре.“

Младата жена стана и загаси телевизора.Тези сериали не й се отразяваха добре. Сладникави истории за любов…“

Телефонът й звънна. Сърцето й заби лудо:

– Да, моля? – Беше той. – Слизам веднага!

Забърза се към асансьора. Слезе и му отвори.

О, каква изненада ! Коледна звезда! Любимото й цвете за празника. Прегърна я силно:

– За теб е, скъпо момиче! Пламъчетата в очите й засветиха.

– Качвай се бързо! Целият си в сняг!

Качиха се в асансьора. Не говореха. Само се гледаха с обич. Обич, от която боли!

– Приготвила съм всичко, както го обичаш ти!

Крехкото й тяло пърхаше около него и ухаеше на току-що събран прашец. Висок и строен, той внушаваше сила. Намираше тишина и спокойствие при нея. Душата му от толкова години все се луташе безпомощна и неспокойна,понякога неразбрана, понякога весела и тъжна.

– Красиво е! Винаги ме изненадваш, когато най-малко очаквам!

Постави керамичната саксия в средата на масата. Всичко сякаш оживя около тях.

– Така е! Изненадите са хубаво нещо! Особено от скъп човек!

Прегърна я отново. Притихна в обятията му. Беше й топло. Отдавна чакаше тази топлина до сърцето си.

Тихата музика опияняваше и докосваше сетивата им. Стояха дълго така. Песента затихна. Огледаха се в очите. Погледите им говореха.

Внезапно го хвана с малката си ръка и го поведе към масата, отрупана с коледни изненади. Приглушената светлина осветяваше красивото й лице. Той го погали с топлата си длан. Обичаше я. Много. Не си представяше и миг живота си без нея. Нямаше да има смисъл или просто щеше да бъде сив и скучен.

Тя пусна отново любимата музика. Ухаеше на Коледа. Малката черна рокля й стоеше прекрасно. Неочаквано той й подари гравирана кутийка. Развълнувана тя я отвори:

– О! Възкликна изненадана. – Красиво е! – Колието блестеше.

– Да ти помогна!

– Разбира се!

Обърна се с гръб. Той я прегърна и сложи бижуто.

– Това е коледния ти подарък!

– Обичам те!

– Обичам те!- прошепна тя.

Тези мигове бяха толкова дълго чакани, но си заслужаваше да се изживеят. Огънят в камината целуваше сухите дървета, а топлината му докосваше всяко кътче в стаята.

Коледа! Празник за душите на хората. Снегът валеше и рисуваше красива коледна приказка. Двамата седнаха около масата и вдигнаха наздравица. Чу се кристален звън. Пожелаха си всичко. На Коледа винаги стават чудеса, трябва силно да вярваш и да очакваш и неочакваното в живота.“

Тя затвори и последната книга в живота си. Мисията на Земята й беше приключила…

 

Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година..