Ана и коледната магия, от Венета Въжарова (разказ)

Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници. Изображение за илюстрацията: No Known Restrictions: Letter to Santa Claus from the Bain Collection, ca. 1910s (LOC), by pingnews.com, CC: BY-SA

Ана и коледната магия

разказ

от Венета Въжарова

Мили Дядо Коледа,

Мислех да ти пиша да ми донесеш детска кухня, но вече не искам това, а истинска снежинка, която да не се стопи никога, ама наистина никога. Да мога да я нося в ръка, да я слагам в косите си вместо панделка или да я закачам на елхата като украса.

Мама каза, че е по-добре да поискам детска кухня, но аз бях послушна и добра през цялата година и знам, че ще изпълниш желанието ми.

Ана от втория етаж.

П.П. На четвъртия етаж също живее една Ана,

но тя е по-голяма и не се сресва редовно.

* * *

Зимата беше бяла, най-бялата досега. Тя носеше сиво кашмирено палто и щом някоя витрина отразеше силуета й, неволно изпъваше рамене и отмяташе дългата си коса. Чувстваше се красива и уверена в тази дреха и в същия ден, в който раздадоха коледните премии, си купи шал, който хармонираше с цвета на чантата й и стоеше разкошно върху меката материя на палтото.

Това бе годината, в която за първи път откри сребърен косъм в косата си, а когато избледня летният загар, видя и ситни бръчици около очите си, но не се притесни, никак дори. Чувстваше се желана и носеше стилен годежен пръстен с диамант на лявата си ръка. Ходеше редовно на маникюр, за да може да му се любува, несмущавана от счупен нокът или излющен лак. Датата на сватбата беше през юли, щяха да я направят в ботаническата градина в Балчик и след това да заминат на сватбено пътешествие, което включваше Париж и Венеция.

Ярка и тиха бе онази събота, в която тръгна да търси коледен подарък за годеника си. Събуди се с усмивка от тишината и спокойствието, от светлия и чист сняг, който блесна насреща й, щом дръпна щорите. Изкъпа се, изпи две кафета и прекара цял час пред компютъра в търсене на оригинални идеи, но така и не се спря на нищо конкретно. Излезе към десет часа и се качи на метрото. След две спирки слезе и с енергична стъпка се отправи към четириетажния търговски център. Премина през стъклените врати и докато изтупваше снега от косите и палтото си, чу тъничък гласец да пее:

Дантелени парцали сипе зимното небе
Бляскава снежинка пада в моите ръце
Изчезна в миг и не разбрах,
дали е истински красива или е просто мокър сняг.

Тя се озърна, знаеше тази песничка от детските си години. Пееха я, когато паднеше първият сняг, както и на всички коледни тържества. Опита се да види детето, което я пееше, но не успя, а песента постепенно заглъхна и се стопи в навалицата от хора. Витрините искряха, спретнати и потънали в празнична украса, но колкото и да се опитваше да се съсредоточи в намирането на подходящата покупка, мислите й все витаеха около песничката и спомена, който събуди. Детството й се губеше в цветния, изпълнен с кашмирени палта, офисни клюки и сватбени планове живот и сега изведнъж си проправи път сред всичко това и я запрати в онзи отминал спокоен свят, където декември бе най-нетърпеливо чаканият месец, изпъстрен с вълненията по украсяването на елхата, рисуването на картички, писането на писма до Дядо Коледа и разопаковането на подаръци. Месецът, в който из въздуха витаеше магия, заедно с мириса на домашни курабии и кори от портокали.

И въпреки че това бяха уютни и топли спомени, така я стиснаха за гърлото с безвъзвратността си, така наситиха съществото й с болка по изгубената магия, по отишлата си завинаги детска фантазия, че очите й се напълниха със сълзи. Когато се посъвзе и изтри мокрите си очи, видя че стои пред огромната елха на търговския център. Като подгонена хукна навън през въртящите се врати. От небето се сипеха снежинки и полепваха по косите и дрехите й. Затича се обратно към метрото, преглъщайки сълзите, питайки се какво се случва с нея и защо не може да се успокои? Все пак отдавна отминалият спомен беше прекрасен. В метростанцията изтупа снега от себе си и се качи на влака. Очите й продължаваха да са пълни със сълзи, а мъката притискаше гърдите й, когато нещо студено я бодна по стиснатата в юмрук и прибрана в джоба на палтото ръка. Разтвори пръсти и видя искряща бяла снежинка върху дланта си. Тръсна ръка, снежинката се издигна за миг нагоре и бавно полетя към пода.

– Невъзможно – прошепна Ана. Тя би трябвало отдавна да се е превърнала в капка вода.

Протегна се и улови снежинката. В отражението на стъклото отсреща се видя като малко момиче, но никак не се учуди. Усмихна се и тихо запя:

Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година..