Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници. Изображение за илюстрацията: Dan Vs. Christmas, от Awko-Talko, CC: BY.

 

 

Весела Коледа

разказ

от Валентин Попов

 

Мазата бе студена и мръсна. Гола крушка се опитваше да разпръсне тъмнината, но мижавата жълтеникава светлина трептеше немощно като протегната ръка на алкохолик. Подът беше пръстен и цялото помещение бе пропито от миризма на влага. По каменните стени се стичаха струйки вода, а студът проникваше дълбоко в костите. Покрай стените бяха подредени малки клетки – метър на метър на метър. Във всяка една от тях седеше или лежеше дете. Момчетата и момичетата бяха мръсни, с изпокъсани дрехи и издраскани лица и ръце. Някои бяха боси. Други с мокри от сълзи лица. Единици хлипаха все още. Другите се бяха отказали. Гледаха с празни погледи пред себе си. Лежаха с ръце под тила или кръстосали крака. Умората, гладът и студът ги бяха изтощили и вече не искаха нищо повече от това да се приберат вкъщи при мама и тати, на топло, да изпият чаша от така омразното им до този момент топло мляко и да легнат в креватчетата си. Бяха тук сякаш от месеци. На това място времето течеше по съвсем друг начин, отколкото навън. Някъде от дъното се чу силен плач и треперещ глас извика „Искам мамааа“. Някои деца примигнаха с очи и за секунда се отърсиха от вцепенението, но болката в смазаните от студ тела бе по-голям от този отчаян вопъл.

– Млъкни! Никой няма да те чуе! – изсумтя високо за възрастта си, около шест-годишно момче.

– Но аз искам у дома-а-а-а! – проплака момиченцето в дъното.

– И аз – отвърна момчето, – но няма.

Вратата на мазата изтропа, нахлу шарена светлина, която после бе затъмнена от едра фигура.

– Хо-хо-хо! Как сте деца? – Мъжът бе висок и пълен, носеше червени панталони и ботуши. Над кръста беше гол, а върху гърдите му падаше гъста бяла брада. Червена шапка с помпон се кипреше на главата му.

Дечицата се свиха, колкото се може по-навътре в малките си клетки.

Гласът прогърмя отново:

– Попитах нещо, малки пикливи изродчета? Как сте? Или вече нямате желания за електрически влакчета, скъпи кукли и скапани кукленски къщи?

Момчето, което говореше с разплаканото момиче, проговори:

– Аз никога не съм искал такива глупости, Дядо Коледа!

Мъжът се извърна и се приведе, за да погледне дръзналия да се обади. Момчето гледаше смело и открито, въпреки крехката си възраст.

– Кой си ти, отворко?

– Добромир се казвам!

– Добър ли си, Добромире, или и ти не слушаш родителите си? – Дядо Коледа бе клекнал пред клетката му и втъкнал палци в колана от еленова кожа.

– Аз нямам родители! – отвърна му гордо детето.

– Я пък ти, всеки има родители! Дори аз имах!

– Да, но аз нямам! Никога не съм имал.

Дядо Коледа се зачуди и затвори очи за момент. Спомни си своето детство. Бе загубил баща си и майка си в невръстна възраст. Бяха дървосекачи, но един горски пожар сложи край на семейството му. Горски пожар, който той бе запалил.

Усмихна се и плю на пода:

– Е, може и да стане човек от теб, моето момче, може и да стане! – Изправи се и на излизане процеди през зъби: – След малко Дверг ще ви донесе храна и вода, а ако слушате, ще пусна и малко топлинка за вас. Хо-хо-хо!

Трясна вратата зад гърба си. Тишината бе оглушаваща. Най-накрая момиченцето се осмели да заговори:

– Добри, ти наистина ли нямаш родители?

– Да – каза той с леден тон

– Защо?

– Защо! – извика момчето. – Защото хората умират. Всички умират. И вашите родители ще умрат. Няма да ги има. Ще ги изгубите и ще останете сами.

Някои деца се разплакаха, други продължиха да гледат пред себе си вцепенено. В настъпилото мълчание се чу изкърцването на вратата. Влезе джуджето Дверг, което мъкнеше ръждясала кофа, в която плуваха парчета лой, картофи и моркови. Децата се скупчваха и протягаха ръчички през решетките на клетките си. Кофата започна да обикаля пред тях. Ядяха кой каквото успееше да докопа за едно-две гребвания с ръка, докато Дверг преместваше кофата пред следващата клетка.

– Хайде, да излизат Ивелина и Гошко – чу се псиклив гласец от врата.

Второ джудже отвори съответните клетки и поведе разтрепераните деца навън. Съблече ги, уми ги с вълшеба вода и ги изведе. След малко пак дойде и извика Михал и Атанас. После пак и пак. Децата излизаха и клетките една по една се опразваха.

Родителите стояха пред парти центъра в огромния мол и посрещаха децата си. Страхотно беше, че се бяха сетили да оборудват такава забавачка. Големите имаха няколко часа спокойствие, за да обикалят по магазините, а малчуганите бяха гледани от професионалисти. Майките и бащите бяха доволни, че служителите бяха облечени като Дядо Коледа, Снежанка, джуджета и елфи, защото скъпоценните им дечица отиваха с желание и хич не се противяха на това, че няма да могат да искат безкрайно дълго различни играчки.

Мазата бе празна, но все така миришеща на влага, мухъл и … страх. Врата се отвори и Дядо Коледа влезе. Огледа се и се запъти към една клетка, от която го гледаха огромните тъмни очи на момчето.

– Само ти остана, Добромире! Хо-хо-хо! Сега ще поиграем! – Мъжът се усмихна зловещо и потупа с кожения бич високите си ботуши от еленова кожа. – Весела Коледа, момче!

 

Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година.