
Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници. Изображение за илюстрацията: eat as much as you can, от Keksbaggern, CC: BY.
Меденки за Мила
разказ
от Нели Цветкова
Диляна захвърли палтото си и се отпусна на дивана. Толкова! Бачкането бе приключило, започваха празниците. Щеше да заключи добре вратата и пет дни да реве на коледни песни и да пече меденки.
Мила обичаше меденки. Бяха й любими. С шоколад, с глазура, с форма на сърчица, на меченца, всякакви. Най-сладката й бебешка снимка беше с меденка в ръка и с лице, омазано с шоколад. Като беше малка, обожаваше да гледа как Диляна ги прави. Искаше и да помага. Майка й й откъсваше парче тесто, после двете заедно сплескваха питка и след изпичането тържествено я поднасяха на техния тати Събчи. Той приемаше подаръка, нацелуваше ги шумно и изяждаше смешната, крива меденка с възторжени възклицания.
Диляна извади уискито и напълни чашата догоре. Наздраве! За Мила, която тази Коледа щеше да е на десет. За Събин, който не понесе смъртта и си отиде. За левкемията, която толкова лесно печелеше битките си. За нея, Диляна, която не искаше нищо, освен пет дни самота.
„Пада сняг, сняг вали, като в приказен сън…“. Диляна се опитваше да припява, но гласът й секваше всеки път, щом я задавеха сълзите. Напълни чашата си отново. Гадост, май алкохолът нямаше да й стигне. Трябваше да си купи още.
Неочаквано периферното й зрение засече някакво движение. Сърцето й се превъртя в гръдния кош. Беше сама и заключена, нямаше как… Но листата на фикуса се полюляваха леко. С разтреперани крака пристъпи към растението. Зад него нямаше никого, но сега пък й се стори че нещо шава в другия край на стаята. Обърна се рязко. Нищо. Сигурно й се привиждаше. Май не трябваше да пие толкова тази вечер. Беше уморена и…
…И в кухнята нещо изтрополи.
– Кой е там бе? – внезапно побесняла, кресна Диляна и хукна нататък. – Ти ще ме плашиш ли? Кво си мислиш, че имам нещо за губене ли?
Задъхана се втурна вътре и едва не настъпи джуджето. То беше приклекнало и се опитваше да събере разпиляната на пода захар. Наоколо се валяха парчетата от счупената захарница. Погледна я виновно и забърза още повече.
– Ти… кой… кое си? – заекна Диляна.
– Джудже – сви раменцата си съществото. Беше безбрадо, синеоко и русичко, с червена коледна шапчица.
– От… на Дядо Коледа ли?
– Аха.
– И какво, дошло си да видиш дали слушкам? – изхили се тя. – Здравата съм прекалила с уискито.
– Мислех, че ще има меденки.
– Е, няма – махна с ръка Диляна. – Не съм стигнала до тях. Първо напиването, после меденките. Ела утре. Ще си лягам. И без това не съществуваш.
„Не е добре работата – мислеше си тя, просната върху завивките. – Щом виждам джуджетата на Дядо Коледа, хич не е добре. Но на кого пък му пука?“
Унасяше се, когато почувства, че някой я завива. Ококори рязко очи. Джуджето с пъшкане дърпаше едно одеало и се опитваше да го намести.
– Лека нощ – промърмори Диляна. В просъница й се стори, че то се сгушва до нея.
На сутринта седеше в кухнята и я чакаше. Жената разтърка очите си, но джуджето не изчезваше.
– Значи си истинско? – каза тя. То само се усмихна. – Добре де. Джуджетата пият ли кафе?
Това беше шантав ден. Малкото създание бе постоянно наоколо. Диляна се чудеше дали да не го изхвърли, но имаше нещо в очите му, което я спираше. Не можеше да устои на тези очи. Изглеждаха й толкова познати.
– А кога ще има меденки? – попита джуджето някъде по обяд.
Жената въздъхна развеселено, после заизважда продуктите. След час цялата къща ухаеше на мед, канела и джинджифил. Гостенчето лично бе направило една голяма меденка и сега с нетърпение чакаше да я опита.
– Малко е кривичка, но я бива – потупа го по рамото Диляна. – Даже такива най-много ги харесвам.
Като меденките на Мила. По дяволите! Сълзите й рукнаха отведнъж. А сега дори не беше пила.
Малка ръчичка нежно докосна лицето й. Джуджето беше стъпило на стола и се опитваше да изтрие сълзите й. Диляна прегърна странното същество и изведнъж се почувства по-добре.
Обядваха меденки и мляко. Джуджето потупа пълното си коремче и каза:
– Хайде сега да занесем на съседите.
– Прекаляваш. Не ходя там.
Наистина не ходеше. Те имаха деца.
Но джуджето я погледна умолително и Диляна отново не можа да устои на тези очи.
– Поне ще кажеш ли на Дядо Коледа колко съм послушна? – промърмори сърдито. Напълни чиния с меденки и се запъти към съседния апартамент.
Отсреща обикновено се дочуваше глъчка, която й пречеше. Но сега беше тихо. Диляна вдигна ръка и позвъни.
– Може да не са вкъщи? – обърна се тя към джуджето. И тогава забеляза, че то е изчезнало. Докато се чудеше какво да прави, вратата се отвори.
– Аз… малко меденки… – измърмори несигурно.
Жената срещу нея имаше измъчен вид. Изведнъж Диляна си даде сметка, че познава това изражение. Беше го виждала в огледалото. Обзе я страх.
– Какво… какво има? Какво се е случило?
– Детенцето ми… не е добре… – прошепна съседката и се обърна да си влезе. Диляна я последва колебливо. Хлапето лежеше завито на дивана, личицето му беше бледо. Другото се стараеше да не вдига шум и само се оглеждаше с уплашени очи. Краката на Диляна се подкосиха. Тя остави меденките на масата и издърпа майката в кухнята.
– Лекувате ли го? Какво казват лекарите?
– Не мога… нямам пари за операция… не можах да събера.
Съседката се захлупи и заплака, но Диляна я разтърси.
– Колко? Колко ти трябват?
– Пет хиляди лева!
Пет хиляди? Толкова ли струваше един детски живот? Ако можеше да спаси своята Мила за пет хиляди…
– Чуй ме! Имам пет хиляди! Ще ти ги дам!
– Ама как?
– Ей така! Като свършат почивните дни, отиваме в болницата.
– Но как ще ги върна?
Диляна се поколеба, после каза тихо:
– На мен не ми трябват…
Майката се просълзи. Задърпа ръката й, за да я целуне, погледна я в очите и прошепна:
– Кой те доведе у дома в най-тежкия час…
– Един ангел – отвърна Диляна.
Беше осъзнала защо очите на джуджето (ако изобщо беше джудже) толкова я вълнуваха.
Това бяха очите на Мила.
Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година.
Този е най-милият и пречистващ разказ от всичките, които прочетох дотук. Благодаря сърдечно.
Кал, и аз благодаря! Честита Коледа и най-добри пожелания!
Силен и докосващ разказ, който разкрива необятната майчина любов не само тук на Земята, а там в ония отвъдни светове на прозрението и силата на мисълта. Един спасен живот благодарение на ангелите, който са около нас и в нашите сърца. Поздравления за разказа, Нели!!!
Благодаря, Галина! Честита нова година! :)