Библиотека Конкурси Предпразничен конкурс 2014

Меденки за Мила, от Нели Цветкова (разказ)

Илюстрация към Меденки за Мила, от Нели Цветкова, разказ


Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници. Изображение за илюстрацията: eat as much as you can, от Keksbaggern, CC: BY.

 

 

Меденки за Мила

разказ

от Нели Цветкова

 

Диляна захвърли палтото си и се отпусна на дивана. Толкова! Бачкането бе приключило, започваха празниците. Щеше да заключи добре вратата и пет дни да реве на коледни песни и да пече меденки.

Мила обичаше меденки. Бяха й любими. С шоколад, с глазура, с форма на сърчица, на меченца, всякакви. Най-сладката й бебешка снимка беше с меденка в ръка и с лице, омазано с шоколад. Като беше малка, обожаваше да гледа как Диляна ги прави. Искаше и да помага. Майка й й откъсваше парче тесто, после двете заедно сплескваха питка и след изпичането тържествено я поднасяха на техния тати Събчи. Той приемаше подаръка, нацелуваше ги шумно и изяждаше смешната, крива меденка с възторжени възклицания.

Диляна извади уискито и напълни чашата догоре. Наздраве! За Мила, която тази Коледа щеше да е на десет. За Събин, който не понесе смъртта и си отиде. За левкемията, която толкова лесно печелеше битките си. За нея, Диляна, която не искаше нищо, освен пет дни самота.

„Пада сняг, сняг вали, като в приказен сън…“. Диляна се опитваше да припява, но гласът й секваше всеки път, щом я задавеха сълзите. Напълни чашата си отново. Гадост, май алкохолът нямаше да й стигне. Трябваше да си купи още.

Неочаквано периферното й зрение засече някакво движение. Сърцето й се превъртя в гръдния кош. Беше сама и заключена, нямаше как… Но листата на фикуса се полюляваха леко. С разтреперани крака пристъпи към растението. Зад него нямаше никого, но сега пък й се стори че нещо шава в другия край на стаята. Обърна се рязко. Нищо. Сигурно й се привиждаше. Май не трябваше да пие толкова тази вечер. Беше уморена и…

…И в кухнята нещо изтрополи.

– Кой е там бе? – внезапно побесняла, кресна Диляна и хукна нататък. – Ти ще ме плашиш ли? Кво си мислиш, че имам нещо за губене ли?

Задъхана се втурна вътре и едва не настъпи джуджето. То беше приклекнало и се опитваше да събере разпиляната на пода захар. Наоколо се валяха парчетата от счупената захарница. Погледна я виновно и забърза още повече.

– Ти… кой… кое си? – заекна Диляна.

– Джудже – сви раменцата си съществото. Беше безбрадо, синеоко и русичко, с червена коледна шапчица.

– От… на Дядо Коледа ли?

– Аха.

– И какво, дошло си да видиш дали слушкам? – изхили се тя. – Здравата съм прекалила с уискито.

– Мислех, че ще има меденки.

– Е, няма – махна с ръка Диляна. – Не съм стигнала до тях. Първо напиването, после меденките. Ела утре. Ще си лягам. И без това не съществуваш.

„Не е добре работата – мислеше си тя, просната върху завивките. – Щом виждам джуджетата на Дядо Коледа, хич не е добре. Но на кого пък му пука?“

Унасяше се, когато почувства, че някой я завива. Ококори рязко очи. Джуджето с пъшкане дърпаше едно одеало и се опитваше да го намести.

– Лека нощ – промърмори Диляна. В просъница й се стори, че то се сгушва до нея.

На сутринта седеше в кухнята и я чакаше. Жената разтърка очите си, но джуджето не изчезваше.

– Значи си истинско? – каза тя. То само се усмихна. – Добре де. Джуджетата пият ли кафе?

Това беше шантав ден. Малкото създание бе постоянно наоколо. Диляна се чудеше дали да не го изхвърли, но имаше нещо в очите му, което я спираше. Не можеше да устои на тези очи. Изглеждаха й толкова познати.

– А кога ще има меденки? – попита джуджето някъде по обяд.

Жената въздъхна развеселено, после заизважда продуктите. След час цялата къща ухаеше на мед, канела и джинджифил. Гостенчето лично бе направило една голяма меденка и сега с нетърпение чакаше да я опита.

– Малко е кривичка, но я бива – потупа го по рамото Диляна. – Даже такива най-много ги харесвам.

Като меденките на Мила. По дяволите! Сълзите й рукнаха отведнъж. А сега дори не беше пила.

Малка ръчичка нежно докосна лицето й. Джуджето беше стъпило на стола и се опитваше да изтрие сълзите й. Диляна прегърна странното същество и изведнъж се почувства по-добре.

Обядваха меденки и мляко. Джуджето потупа пълното си коремче и каза:

– Хайде сега да занесем на съседите.

– Прекаляваш. Не ходя там.

Наистина не ходеше. Те имаха деца.

Но джуджето я погледна умолително и Диляна отново не можа да устои на тези очи.

– Поне ще кажеш ли на Дядо Коледа колко съм послушна? – промърмори сърдито. Напълни чиния с меденки и се запъти към съседния апартамент.

Отсреща обикновено се дочуваше глъчка, която й пречеше. Но сега беше тихо. Диляна вдигна ръка и позвъни.

– Може да не са вкъщи? – обърна се тя към джуджето. И тогава забеляза, че то е изчезнало. Докато се чудеше какво да прави, вратата се отвори.

– Аз… малко меденки… – измърмори несигурно.

Жената срещу нея имаше измъчен вид. Изведнъж Диляна си даде сметка, че познава това изражение. Беше го виждала в огледалото. Обзе я страх.

– Какво… какво има? Какво се е случило?

– Детенцето ми… не е добре… – прошепна съседката и се обърна да си влезе. Диляна я последва колебливо. Хлапето лежеше завито на дивана, личицето му беше бледо. Другото се стараеше да не вдига шум и само се оглеждаше с уплашени очи. Краката на Диляна се подкосиха. Тя остави меденките на масата и издърпа майката в кухнята.

– Лекувате ли го? Какво казват лекарите?

– Не мога… нямам пари за операция… не можах да събера.

Съседката се захлупи и заплака, но Диляна я разтърси.

– Колко? Колко ти трябват?

– Пет хиляди лева!

Пет хиляди? Толкова ли струваше един детски живот? Ако можеше да спаси своята Мила за пет хиляди…

– Чуй ме! Имам пет хиляди! Ще ти ги дам!

– Ама как?

– Ей така! Като свършат почивните дни, отиваме в болницата.

– Но как ще ги върна?

Диляна се поколеба, после каза тихо:

– На мен не ми трябват…

Майката се просълзи. Задърпа ръката й, за да я целуне, погледна я в очите и прошепна:

– Кой те доведе у дома в най-тежкия час…

– Един ангел – отвърна Диляна.

Беше осъзнала защо очите на джуджето (ако изобщо беше джудже) толкова я вълнуваха.

Това бяха очите на Мила.

 

Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година.

 

4 comments on “Меденки за Мила, от Нели Цветкова (разказ)

  1. Този е най-милият и пречистващ разказ от всичките, които прочетох дотук. Благодаря сърдечно.

  2. Силен и докосващ разказ, който разкрива необятната майчина любов не само тук на Земята, а там в ония отвъдни светове на прозрението и силата на мисълта. Един спасен живот благодарение на ангелите, който са около нас и в нашите сърца. Поздравления за разказа, Нели!!!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.