Библиотека Конкурси Предпразничен конкурс 2014

Радиационен символизъм, от Нина Иванова (разказ)

Илюстрация към Радиационен символизъм, от Нина Иванова, разказ


Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници.

 

 

Радиационен символизъм

разказ

от Нина Иванова

 

Варна, болница „Света Марина“
23 декември, 02:00

По стълбището бързо и безшумно се движеше гротескна фигура. Сянката й, бездруго крива и непропорционална, се гърчеше по стените и стъпалата.

Вече на партера, съществото надникна във фоайето. За щастие пред спешното нямаше много хора, но все пак да се твърди, че помещението, е празно би било леко преувеличено. На прибежки между коледната елха и колоните го пресече, шмугна се покрай магазина и се спусна по стълбището от дясната му страна.

Най-накрая в безопасност долу, просъска:

– Вътре съм. Край.

От слушалката, втъкната в едното му ухо, щръкнало през дупката на шапката, долетя отговор:

– Край ли? Че кога свърши бе, Долфи?

– Не съм свършил – ядно изхриптя така нареченият Долфи. – Сега започвам.

Свали от предните си копита заглушаващите звука терлици. Бяха серия „Коледна нинджа“ – черни снежинки на черен фон. После разнити леко подковата и изкара малък елегантен шперц. Около минута работа – и пътят беше отворен пред него. Отделението беше тихо, пусто. Боядисаният в топли цветове коридор не подсказваше, че тук лекарите носят малки спретнати гайгерови броячи и че тук се вика „Вардааа“, когато някой пациент върви към скенера, след като прилежно е приел дозата си йод.

131-йод. Това беше целта на Рудолф и нямаше време за протакане. Той се спусна покрай стените с коледна украса. Благодарение на старателното разузнаване локализирането на желаната плячка не беше проблем и преди да успее човек да каже „Весела Коледа и Честита нова година!“, Рудолф бе отново при вратата, стиснал манерка, малко по-радиоактивна от преди.

– Даш, вече наистина приключих. Бъди в готовност да ме вземеш. Край. – повика Рудолф, но в отговор получи само шум от прекъсната връзка. Намръщи се леко, но чак пък да се притесни – сигурно Дашър я беше седнал върху приемника, я го беше изял. Щеше да му сигнализира по друг начин, щом се качеше на покрива. Въздъхна при мисълта за всички етажи, които го очакваха. Може и да беше създаден да препуска, но не и да препуска по стълби.

Вече навън, хлътна веднага настрани в сенките и пое дълбоко глътка студен зимен въздух. Беше успял! И тази година беше успял! Е, сега трябваше да измисли как да се докопа до Даш и шейната, но…

– Попаднал си в грешния квартал, приятел, мяу – чу глас зад себе си, който накара козината му да се изправи.

Рудолф се обърна. Отначало не видя нищо, но след това фокусира едра, пухкава котка, която си играеше с нещо.

– Заглушител на радиосигнали, полезно, нали, мяу? – каза тя и вдигна отражателните си очи към него. Последвали жеста й, зад нея започнаха да се появяват чифт след чифт очи.

– Тук не обичаме натрапници, мяу. Сега ще видиш как се разправяме с тях, мяу-ха-ха-ха! – изсмя се зловещо тя, а кръгът от поддръжниците й започна да се стеснява.

Рудолф не копнееше да разбере каква точно е процедурата. Бързо свали манерката и гаврътна една трета. След това притисна силно около синусите си и носът му, който досега се държеше като банален еленски нос, започна да примигва леко, докато накрая не заискри ярко. Навири муцуна нагоре, и започна да редува къси и дълги светлини.

Нищо не стана.

„О, снегове и Коледи! Хайде де, Даш!“

Отблъснатите моментно от червената светлина котки вече се отърсваха от стъписването си. Преминаваха в нападение, и Рудолф вече не виждаше друг изход, освен да отвърне…

С плясък, на който и Инди Джоунс би завидял, в мрака се спусна въже.

– Да! – вдигна победно копито Рудолф и го сграбчи, миг преди да се окаже погребан под настъпващите котки.

– Леле, Даш, това беше на косъм – отпусна се изнемощял Рудолф в шейната.

– Сори за забавянето, шефе, малко не разбрах за какво иде реч.

Рудолф отвори уста да изкоментира, но после поклати глава и само каза:

– Благодаря ти, Даш. Ти си добър приятел. И много добър елен.

По-едрото животно, лопатар със забележителни пропорции, се ухили дружелюбно, излагайки на показ резците си.

– Винаги на твоите услуги, Долфи! Радвам се, че ми имаш доверие за тия неща. – Дашър замълча за миг. – Макар че, нали знаеш, всииички знаем, че носът ти вече не работи като едно време…

Рудолф се сепна и радиационно подсиленият му нос затрепка като маяк.

– …и старецът го знае; знаем и че Виксен ходи да заработва при конкуренцията на седми януари, макар че това старецът не го знае; и че Купидон върти бизнес около 14 февруари, че и името си е патентовал… Та мисълта ми е, не е толкова нужно. – Даш хвърли поглед към Рудолф, носа му и манерката. – Може и със светодиод, примерно.

Рудолф стоя известно време така, донякъде засрамен, донякъде зашеметен от новината сред какви клюкарки живее.

– Виж, Даш… Аз може и да стана на еленска шунка някой ден…

– Е, недей така де…

– …но през всичките тези години разбрах, че носът ми значи нещо. Не баш аз самият. А носът ми. И камбанките, и чорапите, и джинджифиловите курабии, и миризмата на борче, и хо-хо-хо-тата. Не точно символи, но…

– Напомнянки – помогна услужливо Дашър.

– Да – съгласи се Рудолф. – Сами по себе си не са изобщо важни. Но напомнят за хубави неща. И хората ги чакат, дори и сами да не си дават сметка за това. Че някъде има топли, радостни, хубави неща. Които биха били по-хубави даже ако и ти станеш част от тях. И им трябва на хората нещо малко, което да им напомни… Бля, не знам. Сигурно си придавам твърде голяма важност.

– А, не, защо – кимна разбиращо Дашър. – Ама да знаеш, по-хубаво е да си символ на приетия заради талантите си особняк, отколкото на осъзналия се след оттегляне на хормоните грубиян.

Рудолф пак засвятка засрамено.

– Ама не може ли да си символичен със светодиоди?

– Ами… щом поставяш въпроса така… предполагам, че може – въздъхна Рудолф. – Хайде да си ходим тогава у дома.

Долу, пред Терапията, цареше мълчание, изпълнено с напрежение и статичното електричество на множество космати тела.

– Няма да оставим нещата така, мяу! Съвсем скоро ще се върнете, мяу!

Очите на водача проблеснаха радиоактивно в мрака. И не символизираха нищо добро.

– И ние ще ви чакаме. Мяу.

 

Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.