Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници.
Радиационен символизъм
разказ
от Нина Иванова
Варна, болница „Света Марина“
23 декември, 02:00
По стълбището бързо и безшумно се движеше гротескна фигура. Сянката й, бездруго крива и непропорционална, се гърчеше по стените и стъпалата.
Вече на партера, съществото надникна във фоайето. За щастие пред спешното нямаше много хора, но все пак да се твърди, че помещението, е празно би било леко преувеличено. На прибежки между коледната елха и колоните го пресече, шмугна се покрай магазина и се спусна по стълбището от дясната му страна.
Най-накрая в безопасност долу, просъска:
– Вътре съм. Край.
От слушалката, втъкната в едното му ухо, щръкнало през дупката на шапката, долетя отговор:
– Край ли? Че кога свърши бе, Долфи?
– Не съм свършил – ядно изхриптя така нареченият Долфи. – Сега започвам.
Свали от предните си копита заглушаващите звука терлици. Бяха серия „Коледна нинджа“ – черни снежинки на черен фон. После разнити леко подковата и изкара малък елегантен шперц. Около минута работа – и пътят беше отворен пред него. Отделението беше тихо, пусто. Боядисаният в топли цветове коридор не подсказваше, че тук лекарите носят малки спретнати гайгерови броячи и че тук се вика „Вардааа“, когато някой пациент върви към скенера, след като прилежно е приел дозата си йод.
131-йод. Това беше целта на Рудолф и нямаше време за протакане. Той се спусна покрай стените с коледна украса. Благодарение на старателното разузнаване локализирането на желаната плячка не беше проблем и преди да успее човек да каже „Весела Коледа и Честита нова година!“, Рудолф бе отново при вратата, стиснал манерка, малко по-радиоактивна от преди.
– Даш, вече наистина приключих. Бъди в готовност да ме вземеш. Край. – повика Рудолф, но в отговор получи само шум от прекъсната връзка. Намръщи се леко, но чак пък да се притесни – сигурно Дашър я беше седнал върху приемника, я го беше изял. Щеше да му сигнализира по друг начин, щом се качеше на покрива. Въздъхна при мисълта за всички етажи, които го очакваха. Може и да беше създаден да препуска, но не и да препуска по стълби.
Вече навън, хлътна веднага настрани в сенките и пое дълбоко глътка студен зимен въздух. Беше успял! И тази година беше успял! Е, сега трябваше да измисли как да се докопа до Даш и шейната, но…
– Попаднал си в грешния квартал, приятел, мяу – чу глас зад себе си, който накара козината му да се изправи.
Рудолф се обърна. Отначало не видя нищо, но след това фокусира едра, пухкава котка, която си играеше с нещо.
– Заглушител на радиосигнали, полезно, нали, мяу? – каза тя и вдигна отражателните си очи към него. Последвали жеста й, зад нея започнаха да се появяват чифт след чифт очи.
– Тук не обичаме натрапници, мяу. Сега ще видиш как се разправяме с тях, мяу-ха-ха-ха! – изсмя се зловещо тя, а кръгът от поддръжниците й започна да се стеснява.
Рудолф не копнееше да разбере каква точно е процедурата. Бързо свали манерката и гаврътна една трета. След това притисна силно около синусите си и носът му, който досега се държеше като банален еленски нос, започна да примигва леко, докато накрая не заискри ярко. Навири муцуна нагоре, и започна да редува къси и дълги светлини.
Нищо не стана.
„О, снегове и Коледи! Хайде де, Даш!“
Отблъснатите моментно от червената светлина котки вече се отърсваха от стъписването си. Преминаваха в нападение, и Рудолф вече не виждаше друг изход, освен да отвърне…
С плясък, на който и Инди Джоунс би завидял, в мрака се спусна въже.
– Да! – вдигна победно копито Рудолф и го сграбчи, миг преди да се окаже погребан под настъпващите котки.
– Леле, Даш, това беше на косъм – отпусна се изнемощял Рудолф в шейната.
– Сори за забавянето, шефе, малко не разбрах за какво иде реч.
Рудолф отвори уста да изкоментира, но после поклати глава и само каза:
– Благодаря ти, Даш. Ти си добър приятел. И много добър елен.
По-едрото животно, лопатар със забележителни пропорции, се ухили дружелюбно, излагайки на показ резците си.
– Винаги на твоите услуги, Долфи! Радвам се, че ми имаш доверие за тия неща. – Дашър замълча за миг. – Макар че, нали знаеш, всииички знаем, че носът ти вече не работи като едно време…
Рудолф се сепна и радиационно подсиленият му нос затрепка като маяк.
– …и старецът го знае; знаем и че Виксен ходи да заработва при конкуренцията на седми януари, макар че това старецът не го знае; и че Купидон върти бизнес около 14 февруари, че и името си е патентовал… Та мисълта ми е, не е толкова нужно. – Даш хвърли поглед към Рудолф, носа му и манерката. – Може и със светодиод, примерно.
Рудолф стоя известно време така, донякъде засрамен, донякъде зашеметен от новината сред какви клюкарки живее.
– Виж, Даш… Аз може и да стана на еленска шунка някой ден…
– Е, недей така де…
– …но през всичките тези години разбрах, че носът ми значи нещо. Не баш аз самият. А носът ми. И камбанките, и чорапите, и джинджифиловите курабии, и миризмата на борче, и хо-хо-хо-тата. Не точно символи, но…
– Напомнянки – помогна услужливо Дашър.
– Да – съгласи се Рудолф. – Сами по себе си не са изобщо важни. Но напомнят за хубави неща. И хората ги чакат, дори и сами да не си дават сметка за това. Че някъде има топли, радостни, хубави неща. Които биха били по-хубави даже ако и ти станеш част от тях. И им трябва на хората нещо малко, което да им напомни… Бля, не знам. Сигурно си придавам твърде голяма важност.
– А, не, защо – кимна разбиращо Дашър. – Ама да знаеш, по-хубаво е да си символ на приетия заради талантите си особняк, отколкото на осъзналия се след оттегляне на хормоните грубиян.
Рудолф пак засвятка засрамено.
– Ама не може ли да си символичен със светодиоди?
– Ами… щом поставяш въпроса така… предполагам, че може – въздъхна Рудолф. – Хайде да си ходим тогава у дома.
Долу, пред Терапията, цареше мълчание, изпълнено с напрежение и статичното електричество на множество космати тела.
– Няма да оставим нещата така, мяу! Съвсем скоро ще се върнете, мяу!
Очите на водача проблеснаха радиоактивно в мрака. И не символизираха нищо добро.
– И ние ще ви чакаме. Мяу.
Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година.