Юлия Спиридонова – Юлка
Фентъзи за деца в България
Колонката на Весела Фламбурари
Деветнадесети и двадесети са векове, в които народите откриват етническата си същност. Покрай засилващия се патриотизъм немалко хуманитарно настроени европейци започват да събират творчеството на своите корени. Така народната вълшебна приказка бива открита отново. Учените започват да я записват и да споделят нейната непреходна важност. Успоредно с движението на събирачите се буди поток от автори, които пишат свои оригинални приказки. Андерсен, Колоди – а в България по-късно Николай Райнов, Елин Пелин и Светослав Минков – създават свои фантастични светове специално за детската публика.
Така по мъничко – но славно – романите, с разгърнати вътре приказни истории, са приети и при нас. В началото не ги наричат „фентъзи“, но това не им пречи да намират своите млади читатели. Всъщност какво е „фентъзи“? Това е жанр в художествената литература, който се гради върху героите, функциите и похватите на народната вълшебна приказка. Дааа… толкова просто и толкова сложно.
Ако потърсим назад в годините, ще съберем доста имена на български автори, които всъщност са писали детско фентъзи. Но това се получава именно, защото ги гледаме събрани на куп. Истинските автори за деца, които пишат и детско фентъзи, никога не са били по много. Въпреки засиления интерес сега от наши читатели и автори към българското фентъзи, това правило продължава да си важи в момента.
Аз обаче няма да се уморя да казвам, че ако не помислим за децата читатели, няма как да очакваме да имаме възрастни читатели. С най-голямо удивление съм установила, че големите хора, които четат, се изграждат от четящите малки човечета, от нашите деца.
Доброто фентъзи за деца носи всички ползи, които се крият в народната вълшебна приказка. И родовите, и психологическите, и езиковите, и ценностните. Доброто фентъзи за деца е добра книга за децата. А е и много интересна книга за хлапетата. Защото в него има супергерои, приключения, магии, действие при опознаването на света, нови невиждани топоними, емоции, фантазия.
Искам полека-полека да ви посоча няколко съвременни български фентъзита за деца, които харесвам. Някои от тях са толкова пресни, че дори авторите им са живи. Аха, и дори можете да намерите книгите им в книжарниците. Не, не всичките, разбира се… Но поне някои от тях.
Точно такова страхотно добро фентъзи за деца пише Юлия Спиридонова – Юлка. Тя си е жива и здрава, а книгите й (фентъзита и тийн-поредици) ги има със сигурност дори и в първата книжарница, в която ще ги потърсите. Първото нейно нещо, което трябва да намерите, са трите книги от „Страната на сънищата“. Тя казва, че тази сънна страна й е страшно любима. И понеже й е страшно любима, обича да спи през цялата нощ, сутрин, на обяд и следобед… И го прави, „дори когато домашните тролове й дърпат завивките и пеят събуждащи песни“. Изглежда Юлето пише насън, защото освен тези три книги за момчето-цар Иво е написала цял тон други, между които и едно криминално фентъзи. Аха, хем криминална история, хем пълна с герои от приказките. Тази книга пък се казва „Кръстьо – частен детектив в Долната земя“. Историята на „най-смотания детектив“ е ужасно смешна. Юлия Спиридонова има и една уникална книга – това е фентъзито по операта на Моцарт „Вълшебната флейта“. Книгата е уникална освен със своя текст и с картините на художника Пенко Гелев.
Юлка е лауреат на толкова награди за детска литература, че ако ги изброя ще ми заемат цяла нова страница. Освен това е суперска, млада и красива вещица (тоест веща, знаеща жена), което вече си е малко прекалено, но е самата истина…
Тааа… ето какво сподели с мен детската писателка Юлия Спиридонова – Юлка… но го направи само и специално за вас. Внимание: В края се мъдри част от една чисто нова фантазийна история. Тя също е само и специално за вас! А към нея има и една суперска картинка от невероятния художник Пенко Гелев. Пак само за вас!
И така:
Интервю с Юлия Спиридонова – Юлка
Кога и къде си родена?
Родена съм на 30 октомври (един ден преди Хелоуин) през 1972 година в София. Внезапно се извила страшна буря. Мълнии пронизали небето, а крясъците на дивите витри… Добре де, не е имало никаква буря, но крясъци поне е имало. Не моите, а на лекарите – бебето се е родило удавено и не давало признаци, че ще оживее. Тоест – пак е имало драма. Според майка ми съм се разприказвала още преди да се родя, и затова така се получило. Тя се надяваше, че след като съм проговорила толкова рано (и дрънкам толкова много), в един момент ще се „изприказвам“ и ще намаля количеството, за сметка на качеството.* Този момент уви, още не е дошъл…
След като са ме изхвърлили от болницата (предполагам, не са издържали на дърдоренето), са ме прибрали у дома – на „Кокошите крака“. Така родителите ми наричаха дървените къщички, които по онова време растели на мястото на бъдещата резиденция „Бояна“. Много ми се иска да кажа, че съм имала чудно детство в къщичката на Баба Яга, била съм приятел с животните в Бояна и съм научила имената на всички билки. За съжаление от „Кокошите крака“ са ни изгонили, за да строят резиденция. Подозирам, че вина за това имало и моето дърдорене – не знам точно как, но дърдоренето (от мен да го знаете) не носи нищо добро.
Какво означава да търсиш „не вярната, а своята посока“?
Като една страхлива, срамежлива и не особено уверена личност години наред предпочитах да седя до пътепоказателя (нали се сещате, един висок прът с десетки табели, които сочат в различни посоки). Много ме беше страх да не поема в посока, която не е вярна и вероятно не е моята. Така се случи, че Съдбата ме изрита в посоката, за която мечтаех – писането. Направих няколко крачки, много боязливо, после тичах малко, после подскачах, пак крачих, тичах, подскачах и ето ме сега – с вързоп на рамо, продължавам по пътя. Пътят не е лесен, тръни колкото щеш, има препятствия, чудовища и сенки. Сигурно щях да се върна обратно, ако прекрасните неща не бяха в пъти повече от ужасните. Дали това е вярната посока? Дали това е моята посока? Не знам. Остава ми само да се надявам, че един ден ще бъда сигурна и ще кажа – да, това е моята вярна посока!
Къде е магията?
Магията, разбира се, е в любовта, „…любовта, що движи наш’то слънце и звездите“, както е написал един от първите фентъзи автори (шегувам се и не съвсем) Данте Алигиери.
Когато завърших последната си книга („Кронос“ – роман за един наркозависим тийнейджър), си дадох сметка колко различни книги съм писала досега. Книжки с приказки, детективски роман, приключенска трилогия, романи за реални тийнейджърски проблеми и дори адаптация на операта „Вълшебната флейта“ на Моцарт. Добре де, попитах се на глас (спомнете си онази работа с дърдоренето), какво е общото между всички тези истории? Общото, обясних сама на себе си след известни размишления, е любовта. Когато пишеш с обич и уважение към читателите си, те ти отвръщат със същото. Да пишеш за любовта – за любовта на родителите към децата, за братската любов, за истинското приятелство, за любовта към приключенията, вълшебствата, живота и разбира се, за онази, голямата, истинската любов между двама души – ами че това безспорно е най-важното, най-интересното нещо, за което трябва да се пише!
Ще ни подариш ли една нова кратичка история с думичките „планина“, „жабче“ и „ехо“?
Ето я:
Откъс от „Краставото жабче“ – написа Юлия Спиридонова, нарисува Пенко Гелев.
Жабчето решило да се изкачи високо в планината, до самия връх. Може би там живее някой, който също е самотен и има нужда от приятел?
Дърветата оредявали, изворчетата също. Денят подкарал бавно огнения си елен по билото на планината. Станало много горещо. Ох, горкото жабче, едва се движело, но не се отказвало. Подскачало по каменистите пътечки и внимавало да не падне в бездънните пропасти. Понякога поглеждало надолу, но само с едното око.
Денят продължил да язди на запад. Захладняло и жабчето настръхнало. Огледало се – наоколо имало само скали. То застанало на ръба на дълбока пропаст и заплакало горчиво.
– На никого не съм нужееен!
– Нужееен – отвърнал някой.
Жабчето подскочило.
– Наистина?
– Истина. Истина – извикал гласът.
Ох, как се зарадвало жабчето!
– Кой си ти?
– Ти?
– Аз съм краставо жабче.
– Жабче?
– Да – засмяло се жабчето.
– Да – засмял се и гласът.
Ама че шегаджия.
– На повтарянка ли ще си играем? – зарадвало се жабчето.
Отговорът веднага долетял:
– Играем!
– Ами ти къде си? – заоглеждало се жабчето.
– Къде си? – попитал на свой ред гласът.
– Пред една ужасно дълбока пропаст – отвърнало жабчето.
– Пропаст?
Нима новият му приятел искал от него да слезе в пропастта? Жабчето притеснено погледнало надолу. Под ръба на скалата имало вдлъбнатина, а в нея шавала голяма кожена торба.
– Я, къде си бил – прошепнало жабчето и докоснало торбата.
Торбата лудо заподскачала.
– Какво ли има вътре?
– Вътре – извикал гласът, но странно, не идвал от торбата, а някъде от пропастта.
– Моля те, пусни ме – изсвистяла торбата.
Жабчето се притеснило. Ами ако в торбата има демон от Долната земя?
– Аз съм вятър – въздъхнала торбата.
– Вятър? – учудило се жабчето.
– Вятър! – ядосано креснал гласът от пропастта.
– Ехото ме затвори тук, защото отнасях отговорите му и никой не ги чуваше. Така не можеше да подмамва пътници в пропастта – едва говорел вятърът в тясната торба.
– Ехото? – ококорило се жабчето.
– Ехото! – гордо казал гласът от пропастта.
– Ехото прави само злини – оплакал се вятърът. – Пусни ме, моля те. Земята плаче за дъжд от дни. Няма кой да докара облаците.
Жабчето решило да рискува. Надвесило се над пропастта и започнало да развързва връзките на торбата.
– А ти можеш ли да ми бъдеш приятел?
Вятърът се засмял свистящо:
– Не мога. Сега съм тук, след малко там, никога не се задържам на едно място. На кого му трябва такъв непостоянен приятел? – Вятърът с фучене изскочил навън.
– Благодаря ти, малкият – чуло жабчето, но така и не зърнало вятъра.
Защото вятърът, както всеки знае, е невидим.
Ето това са приказните фентъзи истории… Те карат дори жабчетата и вятъра да говорят. Аз ей сега ще хвана по едно фентъзи във всяка лапичка и ще отплавам…
А вие? Вие бъдете здрави и мислете за детските книги!
Весела Фламбурари
Бележки:
Книгите на Юлка, които съм снимала, са: „Страната на сънищата. Любими Попътечо.“, ИК „Кръгозор“ 2009, художник е Евгений Йорданов, а дизайнер на корицата е Иван Т. Домузчиев; „Страната на сънищата. Кралска кръв.“, ИК „Кръгозор“ 2011, дизайнер на корицата е Иван Т. Домузчиев; „Страната на сънищата. Иглата на Лабакан.“, ИК „Кръгозор“ 2013, дизайнер на корицата е Иван Т. Домузчиев; „Кръстьо – частен детектив. В долната земя.“, ИК „Фют“ 2009, художник е Яна Левиева.
Весела Фламбурари води детски рубрики и в други издания. Открийте написаното от и за нея в Детски книги и Public Republic.