Илко Германов
Фентъзи за юноши в България

Колонката на Весела Фламбурари

Приказката има реално и обяснимо въздействие върху въображението на читателите от всички възрасти. Да, така е… стига те да се оставят в нейните обятия и да опитат да се потопят във „вторичния свят“, който тя създава. С още по-голяма сила това твърдение е вярно за художествената литература в жанра „фентъзи“. Защото фентъзи литературата отговаря на съвременното глобално възприемане на света. Тя е отворена за всякакви трансформации и промени. Добрата художествена литература в жанра „фентъзи“ е създадена с дълбочина на фантазията. И не случайно е наричана „сага на 20 век“… Нооо… фентъзито възниква през 19 век. В Англия. Появява се е като протест, като реакция, като бунт на светлите умове на Англия срещу педагогическата школа на Питър Парли. Една школа, която препоръчва на децата „книги с фактология“.

Фентъзи произведенията имат характерно епично съдържание, свръхестествени елементи, смели хипотетични светове, впечатляващи необичайни персонажи, действен сюжет, фабулни обрати… тоест всичко, което може да изскочи, когато фантазията на писателя се развихри. Първите три фентъзи книги са „Надеждата на Катзекопф“(1844) на Ф. Е. Пейджът, „Кралят на златната река“(1851) на Джон Ръскин и „Розата и пръстенът“(1853) на Уилям Текери. Първият фентъзи роман е „Водните дечица“ (1863) на Чарлс Кингсли. Кингсли е бил професор по литература в Кралския колеж в Лондон и професор по история в Кеймбриджкия университет. Той измисля една история за омагьосано дете, превърнато от феите във водно същество. Следват двете книги за Алиса („Алиса в страната на чудесата“(1865) и „Алиса в огледалния свят“(1872) на Луис Карол. (Карол също е бил университетски преподавател.) Доброто фентъзи успява да се пребори, за тогавашният момент, с дидактиката в книгите за деца (за съжаление тази напаст – дидактиката и желанието да се купуват на децата само „книги с фактология“ – се е развихрила главоломно сега, в нашия 21 век). Но тенденцията – добрите литературни книги в жанра „фентъзи“ да бъдат писани от университетски преподаватели, водещи учени във всички направления на науката, както и от брилянтни в работата си хуманитаристи – остава и днес.

И ето че полека-полека ви насочвам към няколко съвременни български фентъзита за деца и юноши, които аз харесвам. Някои от тях са току-що изпечени и авторите им са живи. Да, истина е… Дори можете да намерите книгите им в книжарниците. Пак добре! Мдааа… Защото има невероятно хубави български книги в жанра „фентъзи“, написани за деца и юноши.

Точно такова хубаво фентъзи за по-големи деца, юноши и възрастни пише Илко Германов. Книгата му е една-едничка, засега… (Но скоро ще има много, сигурна съм в това!) Казва се „Голямото отвън“. Можете да я откриете в най-големите книжарници. Струва си… Хиляда на сто си струва! Илко е страхотно умел и забавен разказвач. Пише страшно смешно или смешно страшно… Просто е за завиждане колко е добър в подредбата на думите и колко му се удава измислянето на готини герои, чудовища и приключения. Наистина!

А и Илко много добре познава джуджетата. Всички джуджета… или поне тези, които са само няколко сантиметра високи. Джуджетата на Илко са мънички, но затова пък светът им е безкрайно голям. И този безкрайно голям свят изисква да си много голям мъж в ума, сърцето и душичката (е, и в мускулите де…), ако искаш да оцелееш и половин час в него. Освен това е абсолютно задължително да можеш да си страхотен приятел, защото сам няма да успееш да оцелееш не половин час, ами и десет минути. Тук (просто за да не си помислите, че в книгата става дума за някакви дребни нежни лигльовци) ви предлагам описанията на Илко за собствените му главни герои. Заповядайте, запознайте се с Боре, Лонди и Нуфри, както ми ги описа Илко Германов:

Боре е най-едрият и най-силният от трите джуджета. Не блести с акъл, нито с любезност, но пък е много отдаден на тези, които обича. Обича да яде, да пие и да бие, но рядко му отпуска края, защото много от роднините му са загинали именно от препиване, преяждане и в битка. За Боре най-важното е спокойствието. Отраснал в най-суровата среда на най-суровата планина, той иска само да знае, че не е сам, че има какво да хапне и къде да спи. От всички неща на света най-много обича приятелите си. В Боре дреме нещо, за което той само бегло подозира.

Лонди не се съобразява с нищо и никой. Прекарал е по-голяма част от живота си в ледените тунели на Бялата планина, където е побеждавал най-големите си страхове. Той винаги тества границите си. За него собствената му смърт не нещо естествено и очаквано всеки ден. Пристрастен към адреналин. Никак не се разбира с хора с авторитет. Тласкан от тъмна решителност, той е особено опасен, когато е притиснат в ъгъла.

Нуфри е най-дребният от тримата. Той е живото, дишащо определение на думата „шматка“. За него е съвсем естествено да създаде някакво брилянтно изобретение, но да забрави защо го е направил. Страхлив по природа, той никак не се чувства на място при физически сблъсъци. Тая работа оставя на Боре и Лонди. Той е този, който не може да победи и слаб враг с юмруци, но е способен да унищожи една малка армия с акъл. Той е очарователен и прям, но често взима неща, които не му принадлежат и създава каши само с присъствие.

А сега, щом вече познавате ситните юначаги, запознайте се и с техния създател – писателя Илко Германов. Интервюто по-надолу е само и единствено за вас, а накрая има откъс от Джуджешка книга втора. (Ако погледнете добре, ще видите и едно ранно предложение за корица към втората книга.) Тя, най-вероятно, ще се казва „Заливът“ и твърдо се надявам, че ще излезе много скоро по книжарниците.

Кога и къде си роден?

Роден съм на 22.11.1984-та година в Пирдоп – на около петстотин метра от вкъщи. Сигурно затова, колкото и да обичам да обикалям и да приключенствам, ми е най-хубаво вкъщи покрай книгите.

Какво означава да търсиш не вярната, а своята посока?

Винаги ще се намерят хора, които да ни дават тон в живота. Както и такива, които ни гледат отвисоко, съдейки пътя, по който вървим, и живота, който живеем. Така, без да осъзнаем какво става, можем да залитнем и да заживеем живота, който някой друг иска за нас. Случвало се е на всички. Но да следваме път, начертан от някой друг, е като да живеем насън. Луташ се насам-натам, без да усещаш цел и смисъл. Така един ден се будиш (обикновено на прага на смъртта) и осъзнаваш, че всичко е било сън, дирижиран от чужди мечти и очаквания. За моите тридесет години живот за добро или лошо съм поглеждал смъртта в очите три пъти: Висял съм на корен от дърво десетки метри над ръбати канари. В краката ми е падала заредена граната. Последният път обаче беше най-страшен. И се отварят очите: Попаднах в мъртво течение, докато си плувах на плажа в Гърция. Вълните ме победиха и скоро ръцете ми отчаяно се протягаха към угасващото слънце. В този момент, когато всяка надежда гасне и животът действително минава пред очите ти като на лента, аз прозрях колко смешно нелепо е било, когато съм се притеснявал дали някой одобрява изборите ми в живота, поведението или пътя. Колко смешно е било, когато съм се страхувал и притеснявал за неща, които не съм могъл да контролирам или пък просто не са ме засягали. Всичко това е безполезно. В момента, в който човек осъзнае, че всеки има своето място в колосалната вселенска машина, веригите падат и душата се преражда. Така онзи слънчев ден, потъвайки, стискайки последния си дъх, аз прозрях частица от нещо всеобхващащо и вечно. До ден днешен аз не помня как съм изплувал от онова тъмно място. Следващия момент, който си спомням, е пясъка, който драскаше кожата на краката ми в плиткото. Обърнах се по гръб и се отпуснах във водата. Точно тогава, когато осъзнах, че съм жив, аз реших да живея моя си живот. Да следвам моя си път. И животът стана по-хубав. И по-лек. Парите, мнението на другите и техните изисквания изгубиха своята власт над мен. Вярно, понякога се будя облян в студена пот и си мисля, че всъщност не съм излязъл от водата. Че всичко наоколо е последната грандиозна фантазия на умиращия ми ум. И така стоя, докато дишането на жена ми не ме върне в реалността. А реалността е хубава, защото следва единствената вярна посока – моята.

Къде е магията?

Магията за мен е в момента. Винаги е била, но колкото повече време минава, толкова по-добре го осъзнавам. Не можем да променим миналото и не можем да предвидим бъдещето. Единствено упование аз намирам в настоящето. Старая се да обръщам максимално внимание на нещата, които правя – и големи, и малки. И точно тук е истинската магия – дори най-обикновената или скучна дейност се превръща в упражнение и удоволствие. Това е древна будистка практика, озарила живота на много хора. Ще ви дам пример: Лягам си вечер, включвам нощната лампа и отварям книгата. Но не просто чета историята, а се потапям в момента. Попивам самата история, начина на разказване, тон, атмосфера, меката светлина на лампата върху страницата, аромата на чаршафите… всичко! Така едно от любимите ми занимания става всепоглъщащо и наситено. Моментът действително е магически.

Ще ни подариш ли една новичка, мъничка историйка с думичките „джудже“, „кифла“ и „изненада“?

Откъс от „Заливът“…

Боре се беше спрял пред една сергия с кифли и се даваше в слюнка. Табелата до сергията гласеше „Кифли с изненада“. Нуфри се беше посъвзел и също се дивеше на ароматните кифли.

– Колко искаш за една кифла? – попита Нуфри трола, който стоеше зад тезгяха.

Тролът носеше мазна престилка, чиито първоначален цвят отдавна се беше изгубил под безброй разноцветни петна. Кожата му беше сивкава и мазна, а ръцете му чисти като на миньор след двойна смяна.

– Пет медни пари – отвърна той.

– Ама ти ли си готвачът? – попита Нуфри.

– Аз я!

– А, тогава ще пропусна. Тия ръце изглеждат, все едно си копал дупка за тоалетна – рече небрежно Нуфри.

– И какво, ако съм бе, нагло дребно джудже? Ако няма да купуваш, направи място за плащащи клиенти! – кресна му тролът и обърса с ръка зеления сопол, който се гласеше да заеме мястото си сред другите петна на престилката.

– Какви клиенти? А изненадата да не би да е крем от сопол? Щото там нещо ти тече… – отвърна невинно Нуфри.

– Ах ти… – стисна зъби тролът и извъртя омазаната си, ноктеста ръка за шамар.

Беше едър и жилест. Нуфри отстъпи назад, свря глава в раменете си и замижа в очакване на шамара. Преди да го плесне обаче, кръвясалият поглед на трола срещна присвитите очи на Боре. Вярно, джуджетата бяха изключително силни, а този тип пред него изглеждаше доста здрав физически, но троловете също не бяха слабаци. За какъв се имаше тоя? Да го гледа с тоя нахален поглед… без да мига… все така решително… Ръката му като че ли сама олекна и се смъкна немощно надолу. След миг тролът зае мястото си зад сергията, и извика с писклив глас:

– Кифли… – Окашля се и продължи с по-мъжки тембър, като се правеше, че не вижда Боре. – Кифли… почти пресни кифли. Кифли с изненада! Вземете си кифла с изненада! Изненадата не е сопол… днес.

Ето това са приказните фентъзи истории… Те карат дори троловете да се страхуват от джуджетата. Аз смятам да си полегна с джуджешка книга в ръка. А вие ме последвайте! А, и… да, бъдете здрави и мислете за детските книги!

 

Весела Фламбурари

 

Весела Фламбурари води детски рубрики и в други издания. Открийте написаното от и за нея в Детски книги и Public Republic.

 

Заливът, от Илко Германов