Срещата: едно начало на раздялата
от Деница Венкова
Да пишеш за детството или да пишеш от перспективата на детството, са две различни неща. В тази междинна закономерност се движи и втората книга, но първи роман за френската писателка Карол Фив „Живот като на кино“ (2014). Книгата прави паралел между детството (магнетично, но и пълно с разочарования) и настоящото на възрастните. Това е устойчивото рамкиране, в което ще се осмислят всички житейски и социални събития на персонажите.
В структурно отношение романът навлиза с песенно предисловие на групата „Стинки Тойс“, за която е характерен музикалният жанр ню уейв („нова вълна“). Терминът е част от субкултурата, съотносим с авангардното и стилно френско ню уейв филмово направление от 60-те. В него по особен начин се съчетават частици от миналото в духа на една изграждаща се нова реалност. За Франция това са по-късните години на осемдесетте с бума на разводите – основна тема и за романа. Трите части със собствен паратекст също въвеждат читателя в културните реалии от този период, а отделните глави представят едностранчивия личен поглед на разказвача от 2 лице единствено число. Финалът задържа вниманието на читателя с епистоларен отговор послеслов на сина.
Авторката включва детството като израз на кризата на протичащия разказ, защото първото сигурно нещо за всеки един от нас е изоставянето и забравата на детството. Една антиципирана реакция към детството. Тя сдвоява личното и колективно усещане в историите за разпада на едно семейство и за драмата на две отдалечени едно от друго момиче и момче. Текстът изхожда от една несигурност в ситуацията на patchwork-семействата (разпадащи се на парчета). Заглавието на романа носи по-скоро парадоксално-оксиморонно значение – за живот, осъден да не „пораства“ никога. От позицията на Фройд може да се гради представа за взаимопораждащ се обмен от невротични възли, обич, ревност и вина. Невъзможността да поемаш контрол и отговорност за собствения си живот редуцира смисъла на комуникацията.
Още в самото начало семейната общност е деконструирана през местоименната форма ние, която се разпада до единични обекти на назоваване за майка, баща, брат и сестра, за да подчертае илюзорността на техните възприятия и да проблематизира целостта им. Тя е заменена с гранично разбиране за света и с причисляване към друга по-обща културна и социална общност: „Милионите деца на развода“. Интересна е позицията и на семантично-отчужденото вие, което в други случаи играе ролята и на причисляващ механизъм чрез съкратената ви- форма. От гледна точка на повествованието разпадът продължава в редуващи се фрагментни и несвързани помежду си глави, които се водят от името само на един субект – сестрата, бащата или майката. Синът (Том) е единственият, който ще се появи за пръв и последен път в края на романа, сякаш за да потвърди от една страна тоталното изпадане от колективния живот, а от друга, за да може в своята сива ритуалност на ежедневието да утвърди житейските перцепции на сестра си. Разпадът на брачната двойка е аналогичен с раздялата на двойката сестра – брат. Но образите на последната са по особен начин сдвоени и разбрани като огледално alter ego: „Големите са забравили, че са имали брат, сестра или просто приятел, друго аз“. В другия се оглежда нашата личност, в другия разпознаваме собственото си остаряване или безсилие.
В перспективата на фрагментарно живеене влизат и обезличените топоси: Дом-почивен (болничен), дом-апартамент-стая, които все повече капсулират, изолират и ограничават пространството на субекта. Изплъзващото се време също е примка, която бавно се затяга край персонажите.
Близостта се раздробява на малки частици от болестта на майката. Логореята, която е патология на речта, е буквализиране на времето през многословието и безсмислието на думите. В същото време съпровождащата я сензорна афазия тясно се асоциира със загубения екзистенциален смисъл, с отчетлив нонсенс на живота след развода. Сложната и многопластова перспектива на отдалечаването се надгражда и от разбягващите се посоки: север-юг. За насищане на емоционалното и психологическото усещане допринасят сивият, червеният и белият цвят, които допълнително подчертават категоричността на ситуацията.
Диалогичност в двете части на романа („Север“ и „Юг“) липсва. Тя се появява едва в третата („Магнитните полюси“), съпроводена от големи регресивни завръщания към детството като отломки на едно все още живо съзнание от Детския остров.
Библиографско описание: Карол Фив, „Живот като на кино“, прев. от френски Румяна Л. Станчева, изд. „Сонм“, С., 2014