Книги

Срещата: едно начало на раздялата

Снимка на корицата на Живот като на кино, от Карол Фив

Срещата: едно начало на раздялата

от Деница Венкова

Да пишеш за детството или да пишеш от перспективата на детството, са две различни неща. В тази междинна закономерност се движи и втората книга, но първи роман за френската писателка Карол Фив „Живот като на кино“ (2014). Книгата прави паралел между детството (магнетично, но и пълно с разочарования) и настоящото на възрастните. Това е устойчивото рамкиране, в което ще се осмислят всички житейски и социални събития на персонажите.

В структурно отношение романът навлиза с песенно предисловие на групата „Стинки Тойс“, за която е характерен музикалният жанр ню уейв („нова вълна“). Терминът е част от субкултурата, съотносим с авангардното и стилно френско ню уейв филмово направление от 60-те. В него по особен начин се съчетават частици от миналото в духа на една изграждаща се нова реалност. За Франция това са по-късните години на осемдесетте с бума на разводите – основна тема и за романа. Трите части със собствен паратекст също въвеждат читателя в културните реалии от този период, а отделните глави представят едностранчивия личен поглед на разказвача от 2 лице единствено число. Финалът задържа вниманието на читателя с епистоларен отговор послеслов на сина.

Авторката включва детството като израз на кризата на протичащия разказ, защото първото сигурно нещо за всеки един от нас е изоставянето и забравата на детството. Една антиципирана реакция към детството. Тя сдвоява личното и колективно усещане в историите за разпада на едно семейство и за драмата на две отдалечени едно от друго момиче и момче. Текстът изхожда от една несигурност в ситуацията на patchwork-семействата (разпадащи се на парчета). Заглавието на романа носи по-скоро парадоксално-оксиморонно значение – за живот, осъден да не „пораства“ никога. От позицията на Фройд може да се гради представа за взаимопораждащ се обмен от невротични възли, обич, ревност и вина. Невъзможността да поемаш контрол и отговорност за собствения си живот редуцира смисъла на комуникацията.

Още в самото начало семейната общност е деконструирана през местоименната форма ние, която се разпада до единични обекти на назоваване за майка, баща, брат и сестра, за да подчертае илюзорността на техните възприятия и да проблематизира целостта им. Тя е заменена с гранично разбиране за света и с причисляване към друга по-обща културна и социална общност: „Милионите деца на развода“. Интересна е позицията и на семантично-отчужденото вие, което в други случаи играе ролята и на причисляващ механизъм чрез съкратената ви- форма. От гледна точка на повествованието разпадът продължава в редуващи се фрагментни и несвързани помежду си глави, които се водят от името само на един субект – сестрата, бащата или майката. Синът (Том) е единственият, който ще се появи за пръв и последен път в края на романа, сякаш за да потвърди от една страна тоталното изпадане от колективния живот, а от друга, за да може в своята сива ритуалност на ежедневието да утвърди житейските перцепции на сестра си. Разпадът на брачната двойка е аналогичен с раздялата на двойката сестра – брат. Но образите на последната са по особен начин сдвоени и разбрани като огледално alter ego: „Големите са забравили, че са имали брат, сестра или просто приятел, друго аз“. В другия се оглежда нашата личност, в другия разпознаваме собственото си остаряване или безсилие.

В перспективата на фрагментарно живеене влизат и обезличените топоси: Дом-почивен (болничен), дом-апартамент-стая, които все повече капсулират, изолират и ограничават пространството на субекта. Изплъзващото се време също е примка, която бавно се затяга край персонажите.

Близостта се раздробява на малки частици от болестта на майката. Логореята, която е патология на речта, е буквализиране на времето през многословието и безсмислието на думите. В същото време съпровождащата я сензорна афазия тясно се асоциира със загубения екзистенциален смисъл, с отчетлив нонсенс на живота след развода. Сложната и многопластова перспектива на отдалечаването се надгражда и от разбягващите се посоки: север-юг. За насищане на емоционалното и психологическото усещане допринасят сивият, червеният и белият цвят, които допълнително подчертават категоричността на ситуацията.

Диалогичност в двете части на романа („Север“ и „Юг“) липсва. Тя се появява едва в третата („Магнитните полюси“), съпроводена от големи регресивни завръщания към детството като отломки на едно все още живо съзнание от Детския остров.

Библиографско описание: Карол Фив, „Живот като на кино“, прев. от френски Румяна Л. Станчева, изд. „Сонм“, С., 2014

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.