Пламен Антов. Поезия на хтоничното съществуване

от Борислава Иванова

Стихосбирката „Поетът е хтонично същество“ на Пламен Антов е поезия на изчезващите граници на формата, на отражението в огледалото и на отражението на самото огледало, на вглеждането и на отрицанието на виждането. Това е проглас към почти погубената връзка с природата и с изначалния произход на изкуството. Срещаме поета не като медиатор между свещеното и профанното, не като изразител на идеали и стремежи, а като хтонично същество. Формите и очертанията се губят сред сенки, немота и мъгла, това е поезия на зимата и невидимото, поезия на заличаването на следите в дълбокия сняг. Поетът си служи със словесното, но и с фотографското изображение, за да обрисува два противоположни свята – първия, в който думите и снимките са части на счупено огледало и изобразяват единствено фрагменти от света, неспособни да отразят неговата цялост, и втория, в който туристите, ловците и поетите все още не са нахлули, а само „ненаписаното“ би могло да „обхване пълнотата на света“¹.

Много различен е поетическият свят на Пламен Антов. Макар и заявен като хтонично същество още в самото заглавие, в първото стихотворение – „Проглас към книгата Битие“ – поетът се оказва въплъщение на „мисълта на света“. Поетът и езикът, материята и гласът са цялости, неотделими за аза, подобно на старозаветните „вода“ и „пръст“. Поетът вече носи не само съзидателност, но и отговорност – това е различният и много любопитен мотив, който читателят открива в тази творба на Пламен Антов. В следващото стихотворение, „Орфей, или самотата“, библейските алюзии са заменени от антични образи, които изникват като привидения пред аза. Той търси… поема пътя на търсенето сред сенките на миналото, за да открие сред тях и сянката на любовта. Но единственият сродник на аза се оказва „певеца древен“. Стихосбирката на Пламен Антов е търсене и пътуване – пътуване, в което азът е и сам, и заобиколен от сенките на миналото. Персефона и Евридика, Густав Ашенбах и Дориан Грей са персонифицираните изразители на търсенията на аза по пътя, в който се размиват границите на настоящето и миналото. Път, който трябва да отведе към себенамирането, към припознатата принадлежност към някои и нещо, но път, който всъщност отвежда до дълбоко проникновение: „Ти си сам. И това / е достатъчно.“². Търсенето на Евридика, която е сянка на нямата любов на аза поет, се оказва криволичене между Демокрацията „лолитка“, немотата – абсолютния Език, тоталитарната Вяра. Разнообразните образи, с които си служи Пламен Антов, съграждат фрагментарната картина на настоящето, проядено от удобната Истина. Защото вече само в немотата е „онзи Смисъл, който думите не могат да постигнат“³. Творбата на Пламен Антов е толкова силна, болезнена гротеска на болното ни, уж демократично общество, на нашето собствено съществуване, че думите са изгубили сакралната си стойност на златоструйно слово, а с тях – и поетът се е превърнал в хтонично същество. А любовта е „само образ, който отразен се връща в отразеното“⁴, чието значение е заменено от тези на кръвта и плътта. Идеали няма. Има лутане, има търсене, има болка, има разочарование, има самота. Читателят пътува с аза в привидно търсене на любовта, а всъщност ги поглъщат „вихъра на карнавала“, „блудствата на света“. Азът обговаря куп въпроси, наболели в пиянското живеене в този карнавал, като единствения, останал трезв. А читателят ще продължи да препрочита творбата и да си ги задава отново и отново, опитвайки се да намери своите отговори. А дали и той, подобно на аза, ще изгуби своята Евридика? Дали единственият възможен отговор не е „Ти си сам. И това / е достатъчно.“? Дали върволицата от въпроси изобщо някога ще се свърши?

Следващото стихотворение в стихосбирката „Епилог в деня за разстрел“ е по-скоро отклик на една аморфна и амебна действителност и прозвучава като внезапен повик, откъснал се от огорченото съзнание на поета. Дали именно заради тази горчивина, стиховете на Пламен Антов от тази стихосбирка звучат някак изморено, със стаена болка в сравнение с тези от предходните му? А може би говори зрелостта на един обикновен, разочарован човек, свидетел на упадъка сред сънародниците си. Всеки читател е способен да открие сам отговора за себе си. Лично аз откривам един призив за вглеждане в другите, но и в самите нас, за да се запитаме каква следа оставяме след себе си – само късове от счупено огледало или една цялостна картина, в която да се огледаме ние и тези след нас.

Частта от стихосбирката, озаглавена „навръх Невидимата планина“, откъсва читателя от света, представен до този момент, и го потапя в картините на чистото, ненарушимо, сякаш застинало спокойствие на планината. Търсенето на аза продължава, но вече търси нещо друго. Азът, поетът, читателят са погълнати от „пълнотата на света“, от „разсилащата се снежна белота“. Тази поезия не задава горчивите въпроси на нашето съвремие, а преоткрива онази изначална връзка с природата, която хората са претворили в туризъм, в „раници, пълни със сандвичи, кроасани и бутилки минерална вода“⁵. Четем поезия за принадлежността към природата и отчуждаването от нея, призив за сливане на поета с природата, за вслушване в тишината, която дълбоко в себе си е всъщност „звънтежът на щурците под снега“.

Последната част на стихосбирката, „око невидимо“, е завръщане посредством фотографии към природата без човека, към глоговото клонче, към „съвършената съвпадналост на всичко около теб“, към „онази едновременност на хиляди неща“. А последната фотография, на която оживява „невидимата планина“, „прозвучава“ като напомняне за това, което би могло да се крие под бавно избледняващата мъгла. Какво ли? Магнетичната, величава простота на природата…

С прочитането на стихосбирката на Пламен Антов читателят си задава въпроси, които всъщност са отекващите въпроси, зададени и от самия поет. Кои сме ние, какво търсим, в какъв свят живеем, забравили ли сме истинския, прост порив към живота, или съществуваме в едно несвършващо пиянство? Един разгулен пир на погубени ценности и забравени същности, профанизирани идеали и оцелели химери… И на обречения стремеж към красота, която всъщност е „могъщият диктатор, който / убива свободата ни и ни отнема / думите“⁶. Докато единственото спасение във все по-гъстата сянка на смъртта за тълпите, потъващи във все по-ведър шум, е „достойнството на смъртта, / смирението“⁷. Защото злото и доброто се оказват просто отразявано и отражение. Защото сме потънали в едно псевдосъществуване, в хтоничността на собствената си същност.

Наболели въпроси, неумолима гротеска на нас и съвремието ни, припомняне на забравени истини и една безкрайна, автентична природна картина – това е стихосбирката „Поетът е хтонично същество“ на Пламен Антов. И не само. Но останалото всеки читател би могъл да открие сам.

Бележки:

Поетът е хтонично същество (гръб на корицата), от Пламен Антов

Антов, Пламен. Поетът е хтонично същество. София: Ерго, 2015. – 82 с. Българска. Първо издание 2015. Оформление Иво Рафаилов. Предпечатна подготовка Митко Ганев. Поредица “Нова българска лира”. ISBN 978-954-8689-71-7