„Застанали пред прага на безкрайното“, изображение от книгата През прага на безкрайното. Художник: Стефан Лефтеров.
Неотдавна се закръглиха 70 години от рождението на един наистина фантастичен художник: Стефан Лефтеров (1945-1992). По този повод публикуваме статия от неговия приятел – също художник на въображението – Калин Николов. Повече подробности за житие-битието и творчеството на Калин могат да се научат от сайта „БГ-Фантастика“. Тук само ще добавим, че той сe явява и известен изкуствовед, който от няколко години работи в Националната художествена галерия.
Незаслужено забравена космическа сага
Стефан Лефтеров – първият български художник фантаст
от Калин Николов
Точно на една Нова година, възбуден от красивата привечер на Пирея, се връщах пеш покрай морския бряг към квартала Калитеа, където живеех. Отдясно зад мен оставаше Заливът на бръмбарите, наричан така още в най-древни времена, или заливът на трите някогашни пирейски пристанища. За тях Аристофан пише иронично в пиесата си „Мир“. Момичето пита: „Ами къде ще спреш, в кое пристанище?“, а Тригей ѝ отговаря: „В Пирея, там е Заливът на бръмбарите“. И момичето ехидно го предупреждава: „Пази се от подхлъзване и падане, че куц ли си, за Еврипид си истински сюжет и се превръщаш на трагедия“…
От другата страна са хотели с палми, целите покрити със зимни новогодишни играчки и стиропорови снежинки. Приятели ми събираха български вестници – стари, нови, което им падне – и аз обичайно стигах до мястото на захвърлен корабен корпус, където ги изчитах. Така неочаквано прочетох за внезапната смърт на варненския художник фантаст Стефан Лефтеров. Случайност или нещо друго от рода на закъсняло признание, но тъжната (а за мен още повече, защото бяхме приятели) новина бе отбелязана на първата страница на вестник „24 часа“…
Нямаше и петдесет години. Беше рисувал толкова много, бе се борил с пренебрежителния епитет „самодеец“, бе отхвърлян от журита и комисии може би десетки, дори стотици пъти. И най-после слънцето бе попремигнало на неговата творческа улица. С достойна за самите Аристофанови герои ирония Лефтеров разказваше, че напоследък така е омръзнал на несамодейните си колеги, че щом виждат как няма спасение от него, вече го приемат, дори внимателно одобряват опитите да му бъдат откупувани картини, като коригират само цените да са близки до нулата.
Стефан Лефтеров бе роден през 1945 година в село Драгижево, Великотърновско, и прекара живота си във Варна. Преподаваше математика във варненското ВМЕИ, бе основател и председател на тамошния клуб по фантастика и прогностика „Андромеда“. С най-дългия стаж в рисуваната фантастика и космическата живопис у нас, сред художниците ни, определящи жанра на въображението. Негова е и първата изложба на фантастична живопис в България, осъществена във Варна през 1964 година.
На следващата година в списание „Наука и техника за младежта“ излизат първите му публикувани репродукции. На тях откликва и съветското списание „Техника – молодежи“. Негови картини са представени на световното изложение ЕКСПО ’70 в Осака, Япония. Във варненския планетариум е експонирана постоянна изложба от творби на Лефтеров. Освен на всички фестивали на фантастиката у нас се е представял на ІІІ европейски конгрес на жанра в Познан, Полша. Автор е на няколко самостоятелни изложби, обикновено в младежки домове, в планетариума, дори в канцеларии и редакции.
Знам, че на една такава изложба в редакцията на вестник „Народна младеж“ (в края на 60-те години, организирана от журналиста Илия Пехливанов) лично големият български илюстратор Александър Денков го оценява високо и има идея да го подпомогне в творческото му развитие. Уви, ранната смърт на Денков не позволява тия планове да се разгърнат. Денков, който сам не завършва Академията, нито се обвързва с цензорските функции на творческата общност под егидата на СБХ, добре е знаел как ще премине един нестандартен художнически живот.
Стефан Лефтеров завършва математика в Софийския университет. Подчертавам това, защото философията и символът на числото, математическата прогноза за пространствеността на Космоса, структурността на веществото и формата са изходните точки на неговия богат свят. Но времето, когато Лефтеров прави първи стъпки с причудливите си творби, е време на борба срещу субективизма в изкуството. Проявите на абстрактно мислене са чужди на вулгаризирания „обществен“ повик художникът да следва живота. Кой живот? Естествено не на преобръщане на видимото, а на командировки по трудови обекти и селски стопанства. На журналистическо, а не философско творчество. Не един път общественици и началници викат младия художник на поучителен разговор къде и как да оформя естетическите си възгледи, да помисли не влияе ли вредно неговата живопис върху подрастващите.
Болезнени удари му нанасят местните творчески ръководства, които го обиждат с пренебрежителни епитети и внимателно зачеркват изявите му. Всичко това ни най-малко не го огорчаваше. Стефан Лефтеров сякаш съзнаваше, че тия трудности са в интерес на собственото му положително развитие. Тоест да развиват недостатъците на едно сложно и неспокойно чувство, което го кара да твори, ала което иска известна рутина и образование… Но ако художникът бе готов да преодолее трудностите на своето битие, той с особена горчивина посрещаше опошляването на фантастиката в кариеризъм и идеологизация, комерсиалност и цензура.
Лефтеров си отиде, без да види градивно отношение към фантастичното ни изобразително изкуство и без оптимизъм за своето собствено творчество. Сякаш изкуствоведи и музейни работници (наред с фантасти и дори политици) бяха забравили, че неформалните творчески методи в условията на тоталитаристичния подход към изкуството имат особено важно място в историята на родната култура. „Ако от своя страна художникът иска да създаде едно творческо произведение, той не трябва да копира природата, а да вземе елементите на природата и да създаде нов елемент“ – е писал Гоген десетилетия по-рано. А пък Стефан Лефтеров бе правил точно това… Той бе създавал елементи от абстрактно изведеното мислене, бе решавал образа на недействителното и несъществуващото, с надежда, че именно изкуството ще доминира над живота и битовото му тълкуване. Ще бъде повод за възбуждане на общественото въображение, ще обогатява стойностите на естетическия ни свят.
Надявам се, че колкото и да бъде късно, националното ни съзнание ще узрее да възприеме с достойнство живописта на първия български художник фантаст Стефан Лефтеров. Толкова късно и като правило чак след тяхната смърт са оценени Жорж Папазов, считан от големи европейски изкуствоведи за пръв европейски сюрреалист и създател на форми, заимствани по-късно от Пикасо и Делоне, и Николай Дюлгеров, деен участник в движението на италианските футуристи… Тоест нестандартните, невървящите по традиционните, естетически „логично“ очертани пътища.
Мога с вълнението на приятел, но без всякакъв приятелски жест да кажа: той беше истински художник… Мислещ и безпределно верен на мечтата си.*
* Тази статия има и хартиено битие: отпечатана е в брой 3/1995 г. на вече неизлизащото списание „Дарба“. – Б. ред.