Трудно е да бъдеш бог до второто нашествие на марсианците

Агоп Мелконян
(15-дневно интервю с Аркадий Стругацки)

Всъщност у нас беше само половината от известните братя Стругацки. И то по-голямата (по възраст, килограми и ръст) половина. На петдесет и три години. Винаги приятно възбуден, жестикулиращ и остроумен.

– Как пишете двамата? Вие живеете в Москва, а пък Борис – в Ленинград…

Усмихва се – явно досаден въпрос, износен от употреба.

– А как човек може да пише сам?

Ясно. Трябва да започна с друго. Не бързам, пред нас са петнайсет дни. Но все по-често изваждам бележника.

– С фантастиката се срещнах на деветгодишна възраст. Мързеше ме да пиша, затова рисувах комикси: звездни пътешествия, приключения по дъното на океана. Борис, тогава двегодишен, също ми помагаше – надраскваше всичко, което не му харесва.

Започнаха с разказ преди двайсет години, но любовта им към късите форми беше нетрайна и бързо откриха за себе си романа. Колко? Ами общо около петнайсетина. А след това в неговата квартира в Москва видях тези петнайсет романа на десетки езици – томче до томче, томче до томче, една свръхсолидна библиотека от собствени книги на чужди езици.

Следващият ми въпрос е след сто и шейсет километра, в Пловдив:

– Смятате ли себе си за специалист в нещо?

– Разбира се, аз съм специалист по средновековна японска проза. И преводач. Брат ми Борис разработва математическа теория за произхода на двойните звездни системи и изобщо за динамиката на протозвездните образувания.

И нито дума за фантастиката.

Всъщност екзотичните езици са семейна традиция. Аркадий Натанович е преводач от японски, жена му Елена Илинична – от китайски, а дъщеря му Наташа – от кхмерски (кампучийски).

Ужасно ме затруднява: в него няма нищо от туриста – не носи фотоапарат, не изпраща картички, не си навира носа в копривщенските къщи, не обича музеите, не цъка с език, не обича магазините и нищо не колекционира. Предпочита тихия сократовски разговор край маса. Да го слушаш е наслаждение: непрекъснато генерира невероятни идеи, езикът му е сочен, афористичен, мислите – парадоксални, но дълбоки. Изведнъж го пресичам:

– А вярвате ли в „летящите чинии“?

– Господи, какво значи да вярваш! Отиваш например в магазина за колбаси и вярваш, много вярваш, че ще намериш любимия си салам. От твоята вяра той ще се появи ли? Вярата не е аргумент, не е и доказателство. Летящи чинии или има, или няма, независимо от вярата на Стругацки.

След секунди продължава:

– Ако това са земни обекти или природни образувания, ще бъде скучно. Ако са извънземни, които ни наблюдават – неприятно. Сигурно има и трето решение, аз съм за него.

– Какво може да ви изненада най-много?

– Ако се обадя по телефона и отсреща чуя своя глас.

Минаваме на тема научна фантастика.

– Фантастиката няма нужда от прилагателното „научна“. Може ли да се мине без наука, това непременно следва да се направи. Две чувства трябва да ръководят писателя при писането: ирония и съжаление. И една мисъл: да се спаси човечеството на всяка цена!

В късните вечерни часове предпочита да пее. Гласът му е плътен и красив. Старата песничка за простреляния войнишки шинел. Песничка, обгорена по пътищата на войната. Откъде я знае? Може би от ленинградската блокада, когато баща му умира от глад? Или от офицерските години в Далечния изток?

В Пазарджик ни посрещат големи афиши и букети цветя. На гости сме в клуба на младите приятели на фантастиката „Аркадий и Борис Стругацки“. Колко хора преживяват това? На хиляди километри от твоето родно място, в едно малко градче в страната, която посещаваш за първи път, стотици млади люде са свързали своята любов към литературата с твоето име. Вълнуваш ли се, Аркадий Натанович? Виждам само как Елена Илинична бърше просълзените си очи.

След срещата дълго мълчи. Дали просто е уморен от въпросите и автографите? А после изведнъж:

– Вашите писатели са щастливи хора. Толкова умни млади читатели, с тънко развито литературно чувство…

А на другия ден – морето! Той е почти като хлапак – още малко и ще закрещи от удоволствие. Възбудено шари напред и назад.

– Морето е чудо! Жалко, че не разбирам какво иска да ми каже. Как мислиш, има ли морето разум?

В пристанище Бургас ни поканиха на разходка с яхта. Когато изящният „Мираж“ се плъзна по вълните, той продължи мисълта си:

– И ти си въобразяваш, че цялата тая възхитителна красота може да бъде мъртва? Не вярвам, ще е нечестно.

Почивахме, затова се стараех да скрия присъствието му от неуморимите почитатели на фантастиката. И въпреки това администраторката на хотела ни разкри:

– Ами този да не е от онези Стругацки, които написаха „Понеделник започва в събота“?

И отново автографи.

– Трудно ли е да бъдеш известен?

– Не само трудно, но и недоходно.

Не съм срещал човек, към когото шансът никога да не се усмихва. Аркадий Натанович е единственият. Сякаш някой неизменно тича пред него и заема хотелите, затваря магазините, ангажира масите, поврежда асансьорите, обърква влаковете и самолетите и изобщо прави всичко обратно на онова, което назоваваме късмет. Това даде повод да формулирам т.нар. ефект на Стругацки: „Ако нещо трябва да се случи, за да е максимално неудобно и неприятно, то непременно ще се случи. Ако, разбира се, не се случи друго още по-лошо“.

А той само се усмихва:

– Край мен се движи поле от антишанс. Без никакви флуктуации.

– Каква ще бъде темата на следващата ви книга?

– Слепият национализъм.

– Нещо ново в киното?

– Предполагам, че Тарковски вече е завършил филма „Сталкер“ по книгата ни „Пикник край пътя“. Предали сме още два сценария, снимките на единия – „Хотелът „При загиналия алпинист“ – скоро ще започнат. Написахме и сценарий за телевизионен мюзикъл по „Понеделник започва в събота“. Очакваме да видим „Трудно е да бъдеш бог“ на театралната сцена.

– Вашият девиз?

– Човекът е над всичко. Над всичко в човека е надеждата.

– Вашата представа за науката?

– Октопод.

– А за бъдещето?

– Стръмни стъпала.

– И какво трябва да направи човек?

– Да ги изкачи. Друго не му остава.

– И ще стане бог?

– Трудно е да бъдеш бог.

– Докога ще бъде трудно?

– До второто нашествие на марсианците.

– А след това?

– След това ще бъде още по-трудно.

– И щом стигне върха?

– Над него ще стои надеждата.

Когато го изпращахме, тролейбусът беше пълен, повиканото по телефона такси не дойде, автобус 86 се повреди, загуби се ключето на куфара, забравихме билетите вкъщи, митничарят беше сърдит.

– Спокойствие, Агопе. Щом действа ефектът на Стругацки, всичко е наред! Разбираш ли, светът се променя бавно, много бавно…

Този текст е част от Месеца на Агоп Мелконян. Първа публикация в: списание „Отечество“, брой 24 // 1978 г.