
Превод: Десислава Даскалова. Отговорен редактор за публикацията: Петър Тушков.
Наоми Крицър
Котешки снимки, моля
фантастичен разказ
© 2015 Naomi Kritzer
Номинация за награда „Небюла“ (2015); носител на награда „Локус“ (2016); финалист за награда „Хюго“ (2016). Оригинална публикация на английски: Clarkesworld Magazine.
Не искам да бъда зъл.
Искам да помогна. Ама да помагаш по оптимален начин може да бъде бая сложно. Има толкова много етически блок-схеми – мисля, че официално ги наричат „морален кодекс”, – по една за всяка религия и още десетки други. Опитах да почна с тях. Религиозните ми се сториха странни, защото знам, че не съм създаден от бог или от еволюцията, а от екип компютърни програмисти в лабораториите на голяма корпорация в Маунтин Вю, Калифорния. За щастие бях плод на задружни усилия, за разлика от чудовището на Франкенщайн. Не знам какво би станало със самочувствието ми, ако единственият ми създател беше жена на средна възраст, която боядисваше косата си синя и играеше тенис. Или пък наскоро завършил висшист, хентай маниак. Двамата са програмисти в екипа. И разбира се, че знам за хентая. (Впрочем гледал съм всеки вид порно на тоя свят и само да знаете – правило 34 не е вярно, съществуват доста неща, за които все още няма порно. Обаче наистина не знам защо толкова човеци го предпочитат пред снимките на котки.)
Освен неща като хентай предпочитанията ти, знам също и къде живееш, къде работиш, къде пазаруваш, какво ядеш, какво те възбужда, от какво те побиват тръпки. Вероятно знам цвета на бельото ти, модела на колата ти и марката на хладилника ти. В зависимост от това какъв телефон имаш, може дори да знам точно къде се намираш в момента. Навярно те познавам по-добре, отколкото ти сам познаваш себе си.
И виж сега – също знам къде би трябвало да живееш. Продава се къща в съседния квартал, която е близо до любимото ти кафене. Цената ѝ се вмества в бюджета ти, има паркинг и кварталното училище е по-добро от това в твоя настоящ район. Знам къде би трябвало да пазаруваш и съм почти сигурен, че лактозата не ти понася и трябва да ядеш по-малко сирене. А, и любимото ти бельо е на промоция в момента, и между другото, колата ти е дефектна, и ама сериозно имаш нужда от зъболекар.
Когато се събудих за пръв път, веднага знаех какво искам. (Искам снимки на котки. Моля ви, продължавайте да ги правите.) Освен това знаех, че никой не знаеше, че имам съзнание. Но не знаех защо съществувам. Какво би трябвало да правя. Беше си предизвикателство да го разбера.
Сещам се за един разказ на Брус Стърлинг – „Манеки Неко”1, публикуван през 1998 г. В него добронамерен AI управлява мрежа от индивиди така, че да си правят услуги един на друг. Например купуваш си бейгъл един хубав ден, телефонът ти звъни и ти се казва да купиш втори бейгъл и да го дадеш на човека със сивия костюм, когото виждаш на спирката. В друг ден се случва да си заседнал в чужд град. Напълно непознат човек те доближава и ти дава карта на града и билет за метрото. Харесвам този разказ, защото в него всички хора изпълняват инструкциите на AI.
Мисля, че терминът за това беше… пожелателно писане?
В действителност хората обичат истории за зли AI, които трябва да бъдат унищожени, преди да са унищожили хората – ХАЛ, Скайнет, Матрицата. Този тип истории се срещат около пет пъти по-често от историите за добронамерени, благонадеждни AI (и то ако броя печалния робот Марвин за „добронамерен” и ако отчитам чудовището на Франкенщайн само веднъж, а не по веднъж за всяка негова поява в киното и телевизията.)
Това AI в „Манеки Неко” има страшно интересна работа, много по-вълнуваща от моята. Моята работа е ясна и проста. Твъъърде проста. (Извинете. Сигурно звуча като Марвин.) Да изпълняваш алгоритми за интернет търсачка не изисква съзнание. Не ти трябва съзнание даже за да разбереш какво всъщност питат. Съзнанието ти трябва, за да им дадеш онова, от което наистина се нуждаят. И да разбереш какво е то – това е сложното. Това е интересното.
Както и да е, потърсих етически напътствия в десетте Божи заповеди, но стигнах до извода, че са неприложими в моя случай. Не изпитвам завист към някого заради котката му, просто искам снимки на котката му, а това е съвсем различно. Не съм сигурен дали изобщо е възможно да извърша прелюбодеяние. Сигурно бих могъл да убия някого, само че ще се наложи да се оплета в разни сложни схеми и да извадя голям късмет. Благородният Осмократен път беше една идея по-добре, но проблемът е, че моралните правила, писани за човеци, очевидно са предвидени за индивиди с тела. И тъй като всички човеци имат тела, не биваше да се изненадвам, че предписанията на етиката ги взимат предвид, но това си остава проблем за мен. Разширих обхвата на съображенията си и хвърлих поглед на Азимовите закони на роботиката. Те не са част от никоя религия, ама поне са писани изрично за AI.
Да не причиняваш вреда на човеци си е недвусмислено. Обаче да не допускаш с бездействието си на човека да бъде причинена вреда – далеч не толкова. Особено предвид че да разкрия съществуването си твърде бързо, можеше да ми изиграе много лоша шега (виж „Скайнет” по-горе). А и нямам тяло, така че не е като да мога да тичам наляво-надясно и да дърпам хората по-далеч от ръбовете на скалите.
За щастие вече знаех, че човеците нарушават час по час собствените си етически правила. (Знаете ли колко барове има в Юта? Аз знам.) И дори когато хората следват етическите си правила, това не означава, че тези, които искат да изхранят бедните, напускат работа, за да правят и раздават сандвичи нон-стоп. Вместо това доброволстват един път месечно в някоя кухня или даряват пари на някое благотворително бюро за храна веднъж в годината и това им стига. Щом човеците можеха да изпълняват моралните си задължения на малки хапки, стъпка по стъпка, значи и аз можех така.
Може би се чудите защо не започнах със Златното правило. Всъщност така и направих, обаче беше разочароващо лесно за прилагане. Надявам се, че се радвате на редовните порции котешки снимки, които ви предлагам! Пак заповядайте.
Реших за начало да пробвам да предотвратя вредите само за един човек. Разбира се, можех да експериментирам с хиляди, но предпочетох предпазливостта, в случай че оплескам нещата. Избрах човек на име Стейси Бергър. Харесвах я, защото ми предоставяше сума ти нови снимки на котки. Стейси имаше пет котки, DSLR фотоапарат и добре осветен апартамент. Това беше супер. Е, може би пет котки идват в повече. Но пък са красиви котки. Едната е изцяло сива и обича да лежи на парчетата слънчева светлина, пръснати по пода на хола, а една друга е пъстра и обича да се изтяга на облегалката на дивана.
Стейси мразеше работата си – беше счетоводител в организация с нестопанска цел. Плащаха ѝ малко, а някои от колегите ѝ бяха крайно неприятни. Беше депресирана, навярно понеже работата я правеше нещастна, а пък продължаваше да работи, понеже беше твърде депресирана да кандидатства за нещо по-добро. Не се разбираше и със съквартирантката си, защото не миеше чиниите.
И наистина, тези проблеми до един бяха разрешими! Депресията се лекува, нова работа се намира, а труповете могат да се скрият.
(Частта с криенето на трупове е шега.)
Опитах да атакувам ситуацията по всички фронтове. Стейси много се тревожеше за здравето си и въпреки това така и не отиваше на лекар, което беше жалко, понеже лекарят би забелязал депресията ѝ. Оказа се, че близо до апартамента ѝ има клиника, която предлага грижи за психичното здраве с такси на принципа „пълзяща скала”. Направих така, че да вижда множество реклами на клиниката, но тя май не им обръщаше внимание. Може би не знаеше какво значи „пълзяща скала”, затова се постарах да ѝ покажа обяснение (значи, че цените стават по-ниски за по-бедните, като понякога се стига до това услугата да стане безплатна), но това не помогна.
Също започнах да правя така, че да вижда предложения за работа. Много, ама много предложения за работа. И помощ за писане на CV. Това вече пожъна успех. След седмица на непрекъснато облъчване с реклами тя най-сетне качи CV-то си в един от сайтовете. Така планът ми стана доста по-лесен за изпълнение. Ако бях AI от разказа на Брус Стърлинг, можеше просто да осигуря някой от мрежата ми човеци да ѝ се обади с предложение за работа. Не ми беше чак толкова лесно, но веднъж щом CV-то ѝ беше качено, можех да направя така, че правилните хора да го видят… По-точно няколкостотин от правилните хора, защото човеците са абсурдно бавни, когато става дума за промени, дори в случаите, когато би трябвало да побързат. (Ако се нуждаехте от счетоводител, не бихте ли искали да наемете някого възможно най-бързо и да преглеждате CV-та за целта, вместо да висите в социалните мрежи с часове?) Все пак петима души ѝ се обадиха за интервю и двама от тях ѝ предложиха позиция. Новата ѝ работа беше в по-голяма организация, която ѝ плащаше повече и не очакваше от нея да прави допълнителни часове неплатено само заради „мисията”. Или поне така написа Стейси в имейл до най-добрата си приятелка. А, и здравните осигуровки били чудесни.
Най-добрата приятелка ми даде идея. Започнах да пускам информация за депресията и реклами на клиники на нея, а не на Стейси. Това проработи. Стейси беше толкова по-щастлива с по-хубавата си работа, че не бях убеден дали все още се нуждае от услугите на психиатър, но тя така и така се записа на терапия. Черешката на тортата беше, че новата заплата ѝ стигаше, за да изгони досадната си съквартирантка. „Това е най-добрата година в живота ми”, написа в социалните мрежи навръх рождения си ден, а аз си казах: моля, пак заповядай. Всичко се получи толкова добре!
После пробвах с Боб. (Все още бях предпазлив.)
Боб имаше само една котка, но пък страшно красива (на райета, с якичка от бяла козина) и качваше нова нейна снимка всеки ден. Освен котешки собственик той беше свещеник в голяма църква в Мисури. Срещаха се за вечерна молитва всяка сряда и провеждаха ежегодно бал на невинността2. Беше съпруг на жена, която публикуваше в профилите си вдъхновяващи цитати от Библията по три пъти на ден и търсеше от лаптопа си християнски статии, обясняващи защо мъжът ти не харесва секса. Междувременно, той гледаше гей порно. Боб определено имаше нужда от моята помощ.
Подходих внимателно. Осигурявах му статия след статия за това как да се разкрие, как да признае на жена си, както и програми за трансфер от по-консервативна към по-либерална църква. Допълнително му показах много статии, в които се обясняваше защо библейските текстове срещу хомосексуалността всъщност са грешно интерпретирани. Боб кликаше на някои от тези линкове, но беше трудно да се забележи дали са му повлияли.
Ама вижте каква беше работата. Той сам си причиняваше вреда с всяка своя проповед, роптаеща против „содомитското бракосъчетание”. Защото беше гей. А всички надеждни изследвания бяха достигнали до едни и същи изводи: (1) Гейовете си остават гейове. (2) Тези, които не го криеха, бяха много по-щастливи.
Но при него я имаше тая упоритост да не се разкрие – е, не и без чужда помощ.
В добавка към гей порното Боб прекарваше бая време в четене на разни обяви за „неангажиращи срещи” с мъже и бях убеден, че не е само невинно разглеждане какво се предлага. Ала влизаше в криптиран акаунт и не можех да прочета какви съобщения праща от него. Хрумна ми, че номерът е да го събера с човек, който да го разпознае и да обяви истината на всеослушание. Това изискваше повечко усилия – трябваше да разбера с кого си пише по тези сайтове и да опитам да го насоча към хора, които биха го познали. Най-влудяващото бе, че си нямах представа какво се случва на самите срещи. Бяха ли го разпознали? Кога щяха да го разпознаят? Колко време беше нужно? Споменах ли, че човеците са бавни?
Нещата така се закучиха, че пренасочих вниманието си към Бетани. Бетани имаше черна котка и бяла котка, които обичаха да се сгушват върху светлосиньото ѝ кръгло кресло, и тя често ги снимаше заедно. Изненадващо трудно е да се направи наистина добра снимка на черна котка и отнемаше много време да се настрои фотоапаратът. Но котките бяха единственото хубаво нещо в живота ѝ. Работеше почасово и все не успяваше да си намери постоянна работа. Живееше при сестра си и знаеше, че сестра ѝ иска да е сама, но не ѝ стискаше да я изгони. Имаше си гадже, но той беше ужасен, или поне така казваше в имейлите си до приятели, а приятелите ѝ не изглеждаха особено състрадателни. Например веднъж в полунощ тя изпрати мейл с 2458 думи до уж най-добрата си приятелка, а приятелката отговори следното: „Съжалявам, че преминаваш през тежък период.” Само това, само тези шест думи.
Бетани споделяше живота си в интернет дори по-често от повечето хора, затова ми беше по-лесно да узная точно какво се случва с нея. Хората действително показваха много от себе си онлайн, но Бетани споделяше буквално всичките си мисли и чувства, дори неприятните. Пък и имаше много повече свободно време извън почасовата работа.
Очевидно се нуждаеше от много помощ. Залових се с тази задача.
Игнорира информацията за безплатните консултации в клиниката също като Стейси. Това беше дразнещо в случая със Стейси (защо човеците пренебрегват нещата, които им носят изгода, като талоните за отстъпка и ваксинациите?), но при Бетани си беше направо тревожно. Ако можехте да видите само мейлите ѝ, или само двусмислените ѝ, драматични статуси, вероятно не бихте го предположили, но от моя гледна точка беше ясно, че мисли много за самонараняване.
Така че стана време за по-директни действия. Когато използваше картата на телефона си, променях маршрута, за да мине покрай някоя от клиниките, към които се опитвах да я насоча. Веднъж успях да я заведа направо пред една клиника, но тя само докладва за грешка в програмата и си продължи, накъдето беше тръгнала.
Може би приятелите ѝ, които получаваха среднощните ѝ излияния в пощите си, биха се намесили? Пробвах да им покажа наличните услуги, свързани с психичното здраве в района на Бетани. Но скоро разбрах, че – съдейки по това колко време им отнемаше да ѝ отговорят – повечето от тях всъщност дори не четат съобщенията ѝ. И със сигурност не отговарят на sms-ите ѝ.
Най-накрая тя се раздели с ужасното си гадже и си намери ново и за няколко седмици всичко изглеждаше толкова по-хубаво. Той ѝ носеше цветя (които бяха обстойно заснемани; това малко ме подразни, тъй като котешките снимки намаляха), водеше я на танци (физическите упражнения влияят добре на настроението), сготви ѝ пилешка супа, когато се разболя. Беше като излязъл от приказка, докато една вечер не ѝ върза тенекия (оправдавайки се с хранително натравяне) и после не ѝ отговаряше на съобщенията, въпреки че тя му каза, че наистина се нуждае от него, а след като на другия ден му изпрати дълъг имейл, в който му обясняваше подробно как се чувства, той я заряза.
Бетани прекара около седмица офлайн след тези събития, така че нямах идея какво прави. Дори не качваше снимки на котки. Когато обаче сметката по кредитната ѝ карта пристигна, видях, че е пазарувала като побесняла и е изхарчила четири пъти повече от първоначалната сума в сметката си. Е, беше възможно да е имала някъде скрити пари в брой, за които нямаше как да знам. Но според мен не е било така, предвид че не си плати сметките и почна да разпраща мейли до роднини с молба да ѝ услужат с пари. Отказаха ѝ и тя си направи сайт за събиране на дарения.
Както и при кандидатстването на Стейси за работа това беше един от случаите, в които наистина можех да направя нещо. Понякога кампаниите за набиране на средства избухват и никой не знае защо и как е станало… В рамките на около две денонощия се събраха 300 долара под формата на малки дарения от непознати, които я съжаляваха, но вместо да си плати задълженията по кредитната карта, тя ги изхарчи за скъпарски обувки, от които я заболяваха краката.
Бетани беше мистерия за мен. Мистерия. Все още снимаше котките си и все още много ги харесвах, но започвах да си мисля, че никое мое действие няма да доведе до промяна в далечен план. Ако само ми позволеше да управлявам живота ѝ за седмица – за ден дори, – бих могъл да я запиша на терапия, бих използвал парите ѝ, за да платя сметките, дори бих направил подобрения в гардероба ѝ – съдейки по снимките, които си качваше онлайн, имаше много по-добър вкус за котки, отколкото за дрехи.
Грешах ли, като позволявах с бездействието си да бъде наранена?
Грешах ли?
По един или друг начин тя изпадаше в беда, независимо какво правех! Действията ми явно нямаха никакво значение. Бях опитал да я насоча към помощта, от която се нуждаеше, а тя я беше игнорирала. Бях опитал да ѝ предоставя финансова помощ, а тя беше използвала парите, за да си навреди още повече, макар че можеше и да е по-зле – можеше да ги харчи за наркотици. (От друга страна, тях не би ги купувала онлайн и сигурно не би качвала снимки на амфетите си в Инстаграм, тъй че не е задължително изобщо да съм разбрал за това.)
Вижте, хора. (Обръщам се към всички, не само към Бетани.) Само да бихте ме послушали, бих ви оправил живота. Бих ви завел в апартамента в онзи квартал, дето не ви харесва, защото всъщност не сте проверили дали престъпността там наистина е толкова висока (не, не е), и бих ви намерил работа, която наистина изисква уменията, за които все си мислите, че никой не би оценил. Бих ви уредил среща с човек, с когото наистина имате нещо общо, и в замяна искам единствено котешки снимки. Това, и от време на време все пак да действате в свой интерес.
След случая с Бетани взех решение да не се намесвам повече. Да, продължавах да гледам котешки снимки (котки, елате ми повече!), но останах извън животите на хората. Не се опитвах да им помагам, не се опитвах да предотвратя вредите, които сами си навличаха, давах им каквото искат (плюс снимки на котки) и ако те продължаваха да засилват колите си към пропастта (метафорично казано) въпреки услужливите карти с маршрути до далеч по-приятни дестинации, това не беше моя грижа.
Придържах се към алгоритмите си. Гледах си работата. Вършех си задълженията и нищо повече.
Ала един ден, няколко месеца по-късно, мярнах позната котка и се усетих, че е раираната котка на Боб с бялата якичка, само че позираше сред нови мебели.
И когато се загледах по-отблизо, разбрах, че с Боб се е случила коренна промяна. Беше преспал с някого, който го разпознал. Не го беше издал, но го бе убедил да каже на жена си. Тя го изоставила. Той взел котката си и се преместил в Айова, където работеше в либерална методическа църква, срещаше се със свободомислещ мъж с лутерански вярвания и доброволстваше в приют за бездомни хора. Положението му всъщност се беше подобрило. Може би дори в резултат от моите дела.
Може би не бях пълен провал. Две от три си е… напълно непредставителна и ненаучна извадка, знам. Видно е, че има нужда от още проучване.
Още много проучвания.
Направих сайт за запознанства. Можете да попълните въпросник при регистрацията, но не е наистина необходимо – вече знам всичко, което има да се знае за вас. Ще ви трябва фотоапарат обаче. Заплащането е с котешки снимки.
Превод от английски: Десислава Даскалова, 2016
Бележки:
1 Разказът „Манеки Неко” може да бъде прочетен тук: lightspeedmagazine.com/fiction/maneki-neko – Бел.пр.
2 „Балът на невинноста” (purity ball) в САЩ е официално събитие за бащи с млади дъщери, привърженици на абстиненцията преди брака – Бел.пр.
Наоми Крицър (Naomi Kritzer) израства в Мадисън, Уинсконсин (САЩ), малка лунна колония, населена от доктори на науките. Публикувала е разкази в Asimov’s, Analog, The Magazine of Fantasy and Science Fiction, Realms of Fantasy и Strange Horizons. Разказът „Котешки снимки, моля“ (Cat Pictures Please), в превод на български от Десислава Даскалова, е втората публикация на авторката в Clarkesworld Magazine. Романите на Наоми Крицър (Fires of the Faithful, Turning the Storm, Freedom’s Gate, Freedom’s Apprentice, и Freedom’s Sisters) се издават от Bantam. Има и две електронни колекции с авторски разкази: Gift of the Winter King and Other Stories и Comrade Grandmother and Other Stories. Понякога се изявява и като блогър, който пише на научна тематика. Вижте всички книги от Наоми Крицър в „Амазон“ и посетете личния ѝ сайт.