Библиотека Български разкази

Камък от гробище, от Светла Дамяновска (разказ)

Камък от гробище, от Светла Дамяновска (разказ)

Разказът е част от първата двайсетица в конкурса „Агоп Мелконян“ (2015). Отговорен редактор за публикацията: Джовани Чемишанов. Оформление и коректура: Петър Тушков. За илюстрация е използван фрагмент от „Възрожденска къща в село Туховища“ от Ерол Шукриев (CC: BY)

Светла Дамяновска

Камък от гробище

разказ

Възрастният свещеник, с ново расо и две енколпии на гърдите пееше с изтънял глас „Молитвата на Св. Киприян против магии, уроки, лоши езици и болести“, а двамата му помощници пригласяха и кръстеха наред всяко ъгълче от всяка стая по пътя си. Митрополитът кадеше иr обикаляше всички помещения на яката, над 200-годишна къща, с каменни основи, здрави стени и плочест покрив… Сградата беше част от етнографския комплекс в едно странджанско село, но беше частна собственост и наскоро последният й стопанин я беше продал на бизнесмен, който искаше да развива културен туризъм по тия места. А купувачът, след като я огледа и се зачуди на много доброто й състояние, реши да я направи свой дом и офис в селото за през летата, докато трае туристическият сезон. Местните хора го предупредиха, че тази къща е място на нещастия и скръб, на родово проклятие и трагедии, но той се изсмя и рече, че това са бабини деветини и ще докара, ако трябва, самият български патриарх да й направи нужните ритуали и да я очисти от вредните влияния. Е, патриархът не склони да дойде за нещо толкова елементарно, но изпрати свой доверен и опитен човек, а в замяна бизнесменът пое разноските по ремонта и реставрацията на един много нуждаещ се манастир.

Странджа е планина, пълна с мистерии, още от времето на траките… Мистерии тъмни и непознаваеми, скътани дълбоко в паметта на местното население, мистерии пред които можеше само да се благоговее, но не и да се посяга към разбулването им, защото всеки дръзнал да го направи, виждаше страшното лице на една друга реалност.

А Змейовата къща беше едно от многото доказателства за това, че нямаше на този свят сила, която да пребори древната и мощна прокоба към хората, осмелили се да живеят в нея. Макар, че къщата, както казва селската история била градена от любов и за любов, с най-чист и крепък материал, внимание и дюлгерски майсторлък…

„Змейовата“ я наричаха местните, защото в нея на всяко поколение се раждаше по едно змейско дете и като навършеше 17 години, загиваше трагично, винаги от вода… И както гласеше преданието: „Неговите идваха и си го взимаха, да го заведат под водата, под земята, където беше змейският град, пълен с шарени дворци от стъкло и където светлината идеше от дълбините на земята, а не от слънцето“.

Змейското дете се познаваше по много бялата кожа, едрото тяло (повечето от тях се бяха родили над 5-килограмови и майките им или умираха при раждането, или повече не можеха да имат деца) и по това, че очите им бяха различни – едното кафяво, другото зелено… Те израстваха силни, умни и красиви, неестествено красиви. И живееха до седемнадесетата си година. Последното от тях беше пазено ден и нощ от родителите, не го пускаха нито на реката да пере, нито на извора за вода, нито до кладенеца… Но водата дойде и го отнесе… Кротката планинска речица, която минаваше край селото, една нощ придойде изненадващо, удари селото и се разля нашироко… Момичето беше изпратено до мазето, да наточи една каничка ракия, че горе в гостната соба бяха седнали годежарите му. Намериха го удавено.

Сега бизнесменът, наслушал се на всякакви страхотии, се беше амбицирал да докаже, че къщата е една най-обикновена постройка и след лек освежителен ремонт може да стане красив и уютен дом за него и младата му съпруга…

* * *

Тежката техника трудно напредваше по стръмния път към селото. След един час пъплене през гората булдозерът, камионът и машината с желязна топка за разрушаване на стари сгради минаха през площадчето и накрая спряха пред Змейовата къща. От кабината на камиона скочи бизнесменът и се запъти към дебелите дъбови порти. Вътре в двора жена му вече беше приготвила куфарите и те стояха подредени край пътеката. Човекът изкара джипа от двора, натовари багажа и го откара на площада. От всички улици на селцето започна да се стича народ. След като техникът прекъсна тока, а водозахранването на сградата беше спряно, машината с голямата топка прикара близо до къщата и желязото удари…

Цял ден блъскаха и къртиха работниците, а старата къща стоеше като крепост и не падаше… А разбиването на каменните основи беше най-трудно. Но привечер къщата най сетне се беше превърнала в купчина камъни и кирпич, които щяха да бъдат натоварени на камиона и извозени в неизвестна посока. Всичко наоколо беше покрито с пепеляк и парчета мазилка. Със Змейовата къща беше свършено.

Бизнесменът и жена му си заминаха завинаги. Остана невероятната история, която беше разказал на кмета и която за три дена обиколи селото, а накрая и моята хазайка я разказа на сестра си, докато си говореха на пейката под отворения ми прозорец.

Когато два месеца след лятото, прекарано от младото семейство в селото, лекарят потвърдил, че г-жа бизнесменшата е бременна, от съпрузите нямало по-щастливи на света. Над 60-годишният господин Евдокиев вече бил изгубил надежда за наследник, но прекрасната новина го ентусиазирала и мотивирала за още по-високи постижения в туристическия бизнес и още по-романтични жестове към „виновницата“ за това щастие. Разбира се, в наблюдението на бременността й било ангажирано светило в гинекологията, а когато дошло време да ражда й било направено цезарово сечение, за да не се изтощава майката излишно. Родило се голямо и хубаво бебе, здраво, жизнено и енергично. И на всичкото отгоре – момче! Бяло, русо и хубаво било кърмачето от самото начало, но когато очичките му окончателно добили постоянния си цвят, бащата с ужас установил че усмихващото се човече внимателно и любопитно го гледа с едно кафяво и едно зелено око… И си припомнил предупрежденията на хората от онова далечно странджанско село…

Тръгнал по врачки и ходжи. Пръскал пари и питал какво ще се случи с единственото му дете… Но тези „специалисти по миналото и бъдещето“ му давали откъслечните си прозрения и неясни предвиждания… Един стар ходжа му казал, че в къщата има скрита магия, която е закрепена с човешка смърт и докато стои къщата, ще работи и магията – върху всеки, който се засели под покрива й. А каква е магията и къде точно е скрита, никой не можел да каже… Друг гадател споменавал, че му се привижда нещо тъмно и жестоко в основите на къщата, но толкова надълбоко, че нямало изваждане. Накрая една не особено известна млада врачка гледала, гледала в чашата с вода, в която плувал конец от дрешка на детето и казала: „Това дете е змейско. Ти си бащата, жена ти го е заченала, износила и родила, но то не е от тоя свят и ще си иде в неговия, като му дойде времето. Всичко това се е случвало вече много пъти, на други хора в тоя дом, и ще се случва, докато я има къщата. Това е змейско проклятие, защото първите стопани са скършили хатъра на змей… Момата, която е била сгодена за момък, заминал на гурбет, през лятото се залюбила със змей и през есента вече била бременна с детето му. Наближавало време да се завърне годеникът й, който две години отсъствал – бил зидар и работел по богатски строежи надолу към Цариград. За да не избухне скандал, майката на момичето и едно стара бабичка направили отвара от билки и бебето било пометнато. След няколко месеца била сватбата, а на другата година младият стопанин заправил къща. Бил донесъл пари от странство, а и той самия бил майстор строител. Само, че по това време някаква епидемия налегнала селото, та приятелите му, с които щял да дига къщата, се разболели. Времето минавало, а нямало кой да работи на строежа. По едно време през селото минали трима братя – едри, силни хора, които търсели строеж, да заработят някоя пара. Човекът ги наел и започнал да зида основите. Вече бил докарал няколко волски коли с камъни. Работата вървяла добре. Само, че тези силни, работни зидари не били хора, а братята на онзи змей, дето тъщата на стопанина убила бебето му. Защото змейовете не са люспести същества с три глави, а хора – снажни, красиви и неустоими (поне, когато ходят по горната земя – нашата)… И отишъл една нощ змеят в гробището, изровил камък от гроб и на другия ден го взидал в основите на къщата, със страшно проклятие – нероденото му дете да се явява във всяко семейство, което живее в тоя дом. Първото змейско чедо родила неговата изгора, вече щастлива стопанка на хубавия, нов дом. И умряла при раждането. Останало по-голямото му братче, плахо и даже хилаво дете, което продължило рода. И проклятието.

Светла Дамяновска живее в град Мездра. Родена е в град Враца. До 2004 г. работих като текстилен дизайнер. През 2009 г. придобих Бакалавърска степен по Информационни фондове на културно-историческото наследство, а през 2011 г. и магистърска – Защита на културно-историческото наследство в Република България, защитени в УниБИТ – София. Работи в Община Мездра като главен експерт „Култура, културно наследство и художествена галерия”. От 2001 г. е председател на Литературен клуб „Хр.Ботев” в града. Участва в учредяването на „Дружество на писателите – Враца”. От 2006 г. е член на Съюза на българските писатели. Авторка на 6 поетични книги: „Етюди за самота” – ИК „Хермес” 1993 г.; „Заесеняване” – ИК „Гебра” 1998 г.; „След…” – ИК на Фондация „Искър” 1999 г.; „Мозайка” – ИК „Майобо” 2000 г.; „Малък художник с големи идеи” – ИК към Фондация „Искър” 2002 г., „Носталгия по бъдещето” – Враца 2005 г. Има издадени и 3 книги с проза – през 2003 г. в ИК”Хермес” излиза „Съчинения по живота”, ИК „Палмира“ – Стара Загора „Козе мляко” (детска фантастична приказка). Сборникът й с разкази „Разходка с Ноев ковчег” е отпечатан през 2008 г. от ИК „Българска книжница” – София.