Разказът е част от първата двайсетица в конкурса „Агоп Мелконян“ (2015). Отговорен редактор за публикацията: Джовани Чемишанов. Оформление и коректура: Петър Тушков. За илюстрация е използвана снимката Privacy, Artist: Zabou, Chance Street, Shoreditch, London, от KylaBorg (CC: BY).

Магдалена Трифонова

Безопасно

фантастичен разказ

В чакалнята беше безопасно. Нямаше радиация, пясъчен вятър и отровни змии, криещи се под стъпките. Адам наблюдаваше бушуващият вятър зад дебелите защитни стъкла. Те отблъскваха плащовете пясък, които вятърът запращаше към тях. В основите им се образуваха сиви купчинки и вихрушката отново помиташе и запращаше незнайно къде.

Стори му се, че видя нечии крака, но видението бързо бе скрито от нов порив на вятъра. След малко пясъкът се слегна и Адам различи човешка фигура, застанала в гръб близо до стената. Това беше опасно. Не трябва да бъде видяно, не трябва да бъде оценено. Адам опита да отклони поглед от непознатия, но любопитството му надделя над правилата за безопасност. Човекът беше облечен с червен защитен костюм. Косата му изглеждаше бяла, но беше трудно да се установи дали е ефект от пясъка. Непознатият и най-вероятно опасен човек, носеше продълговат калъф. Адам видя как мъжът се навежда, загребва пясък и го пъха в джоба си. После фигурата се обърна и се насочи към входа на станцията.

Адам също се обърна. Нямаше защо да рискува. Не беше безопасно. Той се отпусна назад в креслото и заоглежда наоколо. Пристигаха нови хора. Тихи и предпазливи, те заемаха свободните места. Не се събираха на групи и не говореха помежду си. Така е безопасно. Подвижните камери се разхождаха между тях и се спираха пред всеки новодошъл.

– Мога ли да седна тук. – Адам вдигна поглед и видя човека с калъфа да сочи мястото до него.

Да, то беше свободно, но имаше и други празни. Ситни капки пот избиха по челото и в корените на косата му. Една камера се спря, огледа ги с голямото си око и продължи пътя си. Адам кимна. Непознатият се настани до него и сложи калъфа на коленете си. Косата му, най-бялата, която Адам бе виждал, блестеше без нито едно зрънце пясък в нея.

– За Ямез ли ще пътувате? – попита непознатият

– Да – каза Адам и погледна човека. Макар и с бяла коса, по лицето му нямаше бръчки. То бе спокойно и благо и чувството на страх напусна Адам. Лицето му се стори познато, като на стар приятел, невиждан от години. – Ще тръгнем, когато се съберат достатъчно хора.

– Викай ми както искаш. Дио например. Сега не съм непознат и може да си говорим.

– Аз не искам това. Май не си тукашен. Не е прието непознати да си говорят. Казах Ви всичко, което трябва. Сега ме оставете намира.

Дио не даде вид, че е обиден от грубия тон на Адам. Той се намести по-удобно на креслото, като не свали ръце от багажа си и продължи да говори.

– Все нови и нови правила и закони измислят онези от съвета. Тъкмо се приспособиш към тях, и измислят нови. А говоренето е хубаво – каза Дио и прокара ръка по калъфа. – Чакам дъщеря си. Ще пътуваме заедно. Все закъснява. Сбогувах се със земята. Да, сега е само пясък, но не винаги е било така. Някога е имало почва. Обработвали сме я и сме се хранели от нея. Постепенно сме я изтощили. И това е станало от алчност. Така, както правим на всяка планета, откакто сме се пръкнали. Заселваме се, използваме я, а после я затриваме и се преселваме на друга. Но тази е различна. Тя ще се отърси от нас преди да сме се спасили. Помни ми думата.

Адам слушаше и колкото повече говореше Дио, толкова по-бързо страхът отново го завладяваше. Той отклони поглед от Дио. Загледа се през стъклената стена. Навън вятърът ваеше нови купчинки и дюни, сетне като недоволно от творението си дете отново ги събаряше.

– Не Ви познавам. Моля да спрете да ми говорите – с раздразнен тон каза Адам.

– Защо, мислиш, „Съвета” е още тук – продължи Дио, без да очаква отговор. – Не искат да рискуват. Страх ги е. Затова пращат първо нас, простия народ, да проверим как е на новото място. Ти по тяхна поръчка ли заминаваш? Сигурно е така. Ама аз ще ги изиграя, ще видиш. Дадоха ми малък парцел. Имам документ за собственост. Ще се боря за всеки сантиметър земя. И ако искат да ме прогонят и да се настанят на хубавото ми местенце, ще видят зор. Вече има седем семейства. Заминавам с дъщеря ми – каза Дио. – Е, ако се появи де.

Адам видя с крайчеца на окото си как Дио обърна калъфа и щракна закопчалката.

– Погледни – каза Дио.

Адам се поколеба, но любопитството му надделя. Той се обърна и погледна в отворения калъф. Не беше виждал такъв инструмент. Върху дълга дръжка бе прикрепен къс метал. Този материал беше забранен. Дръжката приличаше на синтетична.

– Не искам да знам! Не ме занимавайте повече!

– Лопата. Автентична е.

– Не можеш да притежаваш такова нещо! Забранено е. Затвори го. – Сега страхът се върна с пълна сила. Адам се огледа. Наоколо нямаше камери. Дио се кикотеше до него и в очите му играеха весели пламъчета. Той затвори капака и тикна калъфа под седалката.

– От помощ ще ми е на Ямез. А ако ми я вземат, ще си направя там нова. Ще започна всичко отначало. Ако се позадържиш там, може да видиш какви чудеса ще сътворя.

– Свършено е с мен! Вкара ме в беля. Какъв човек! Виж ги, онези двамата идват към нас. – Адам посочи мъжете в униформи. Те бързо скъсяваха разстоянието и гледаха право в тях. Още не бяха стигнали, когато Дио ги заговори:

– Здравейте, момчета! Мога ли да помогна с нещо?

Двамата спряха до креслата.

– Господине, извършили сте нарушение. Последвайте ме.

– Не и преди да разбера какво е то – спокойно отвърна Дио.

– Камерите са заснели как вземате проба от земята. Системата провери за накъде ще пътувате. Забранено е да се изнасят проби на друга планета. Трябва да дойдете с мен.

Дио се изправи и каза:

– Ще дойда, но първо ще се сбогувам с приятеля си. – Закачливата сянка от очите му беше изчезнала и на нейно място сега се виждаше решителност и спокойствие, сякаш всичко, което се случва, е предварително решено. – Като дойде дъщеря ми, й разкажи всичко, което ти казах. И пази багажа ми. Ще те потърся и ще си го прибера.

Едва след като видя тримата мъже да се отдалечават, Адам малко се отпусна. Опита да си обясни как успя да се въвлече в тази нелепа ситуация. Толкова се стараеше да избягва опасностите, и пак не успя да се опази. Той бръкна под седалката и извади калъфа. Трябваше да се отърве от него. На всяка цена. Огледа се и видя една камера през два реда от него. Прецени, че не го вижда, но за всеки случай пусна калъфа на креслото до себе си. В този момент видя младата жена, която седна на креслото до калъфа.

– Извинете, виждали ли сте един мъж с бяла коса? – попита тя. – Багажът е негов. Да знаете къде е отишъл? Трябваше да ме чака тук.

Беше красива. Дългата й коса падаше на красиви спирали от двете й страни. Не беше виждал по-красива жена.

– Не бива да разговаряте с непознати – каза той и веднага съжали за това. Осъзна, че го интересува единствено опасността никога повече да не види тази жена. Замисли се за правилата, които знаеше. Сега те му се видяха абсурдни. Думите на Дио изведнъж добиха смисъл. Разбра, че той му е говорел, знаейки, че думите му ще имат значение по-късно. Сякаш знаейки какво ще се случи.

– Седнете. Всичко ще Ви обясня.

Хората в салона се бяха увеличили. Пътниците скоро щяха да станат достатъчно за един пълен курс. Навън бурят бе престанала и новите купчинки пясък лъщяха измамно безопасни.

Магдалена Трифонова е родена през 1985 год., а се научава да чета някъде през 1991 год.  в едно малко северозападно селце. Завършва търговска гимназия, докато мечтае да рисува. Сега е текстилен инженер, който е избрал да работи в книжарница. Живее в Габрово заедно с бебенцето си Стефо и неговия татко. Има награда от литературен конкурс за къс разказ („Яна Язова“, Лом 2014).