Библиотека Български разкази

Станете ООД: Приковани за гроба, от Елена Павлова (разказ)

Този разказ е част от Дните на трубадурското творчество и е история от вселената на „Станете“ ООД.

Елена Павлова

„Станете“ ООД: Приковани за гроба

разказ

Зад гърба ми пречките на гробищната порта са леденостудени.

Потръпвам, въпреки вълненото палто и термобельото.

Скоро ще са тук, а арсеналът ми е повече от скромен: кесийка с шепа морска сол, ловджийската ми чекийка и бурканът с мазилото на баба.

И ако това не свърши работа – имам чук и предостатъчно трепетликови колци.

А всичко започна така невинно…

* * *

Хали Хаяско с дългите изкуствени нокти и още по-дългите изкуствени мигли ужасно ми фалшивее. Винаги съм си мислела, че изкуството на елегантния грим се предава от майки на дъщери, а аз единствена съм обречена да изглеждам като нацапотена порцеланова кукла. Срещата с окаяна нещастница като мен трябва да е балсам за душата, нали? Намразих клиентката още с влизането й в новичкия ми кабинет. Носеше същия строг делови костюм с права пола като моя. Също масленозелен. Със същата изумрудена копринена риза отдолу.

– Сигурно имате много такива случаи, мис… – Хаяско изпърхва с фалшивите си мигли срещу мен.

Побутвам с показалец месинговата табелка, която артистично съм накривила на една страна, за да се чете по-добре. За разлика от гнойно-розовия лак на клиентката, моят е яркочервен, все едно съм бръкнала в кацата с кръвта. По случай Вси светии на средния пръст имам прилепче, а на безименния – призраче. Върна, дневната секретарка, вече ги обяви за „смайващо безвкусни“. Не й казах, че обмислях нокти, набучени с рибарски кукички или антивампирско колче.

Табелката на бюрото я заварих в кабинета тази сутрин. Мил жест, но надали от Върна. И кабинета го заварих сутринта: днес ми е първи работен ден в „Станете“ ООД.

– Мис Дже… джене… – срича по табелката Хали.

Не е лесно да си дете на луди по научната фантастика. По-лошо е от Ривър Финикс и Чайна Миевил. Въздъхвам:

– Дженетика Севън. Можете да ми викате „госпожица Севън“.

Хали Хаяско засиява като току-що изгряло слънчице.

– О, страхотно име си имате!

– Та – връщам я на темата аз, – какво й е толкова обичайното на поръчката ви, та смятате, че съм засипана с подобни?

– Ами… искам да вдигнем едно зомби от гроба му? – Клиентката пърха насреща ми с тия една педя дълги мигли, та се къса.

Изчаквам търпеливо.

– Десета годишнина ни е. Искам да я отбележа по специален начин… Увериха ме, че можете да го вдигнете като жив.

– Тоест да не помни какво му се е случило?

– Точно така! – Насреща ми се белват зъби като костени игли. – Нима ще успеете?

Кендзат ли мечките в гората? На Хелоуин при това? Още предпоследната година в университета само за една нощ вдигнахме дванайсет пъти едно и също зомби, и той нито веднъж не си спомни, че го е сгазил първият в Прово автомобил…

Нищо такова не казвам, разбира се. Съвсем делово озъбвам насреща собствените си костени игли и заявявам:

– Просто като две и две. Но ще се наложи да прибегна до жертвоприношение по време на церемонията, така че ако насилието над животни ви притеснява…

– Насилие?

– Ще заколя пиле – обяснявам снизходително. – Кръвта и есенцията на живота са важна съставка…

Клиентката примигва, облизва долната си устна с безсрамно дълъг език с пиърсинг, преглъща и кима:

– Правете каквото е необходимо!

– А какво е сполетяло горкия ви любим, та не искате да го помни? – сещам се да попитам най-сетне.

– Ами… – Усърдно пърхане с миглите. – Самоуби се с моторна резачка и си отряза главата. Нали ще вдигнете милия Едгар, моля ви? – Още пърхане, сетне тя ми подава гнойно-розовия си лак да се ръкуваме. – Много ви благодаря, госпожице Севън! Представа нямате колко ви благодаря!

Хели Хаяско с дългите изкуствени нокти и още по-дългите изкуствени мигли има студена като умряла риба длан. Още преди да излезе от кабинета ми, вече съм се разбързала да избърша гадния й допир. Е, десет бона хонорар за едното съживяване ще ми платят мехлема, пилето и щипката сол, че и за пакетче салфетки ще ми остане.

* * *

На 29 октомври, ранен следобед, вкарвам колата в централната алея на гробищния парк. Не е разрешено за простосмъртни, но аз имам пропуск и не се страхувам да го използвам. Освен това си нося китайско и обичам да обядвам на чист въздух. Пък и ще съчетая две в едно и съвсем професионално ще огледам терена за утрешното съживяване, а после съм на тренировка – за другата, по-малко доходна, но по-често използвана част от служебната ми характеристика: гробополагателската.

Паркирам пред църквата, измъквам се от колата и тръгвам да заобикалям покрай буйните сливи и към полусрутената оградка отзад. Като изключим нея гробището е голямо и добре поддържано. Туристическа забележителност обаче го прави друго – то ненапразно се нарича „Свети Себастиан, благотворител и покровител на грешниците“. Минавам между два циментови кола и излизам в непропорционално просторната неосветена част.

Дори по дневно време тук духовете са по-силни и краката ми се смръзват в елегантните ботушки. И на слънце виждам сини светлинки да танцуват по надгробните плочи. Вещици, самоубийци, еретици, чудовища и нестандартно ориентирани – тук са събрани всички грешници от целия град. Доста от гробовете са обрасли или поне лишени от украса, но има и направени с много любов надгробни плочи. На пейката до една такава се спирам да си изям и обеда – „Хуберт Амалфи, Мон амур, пуркуа тужур? (1879-1974)“, простичък правоъгълник от черен гранит с елегантна редичка бели следи от лапи. Трябва внимателно да се вгледаш, за да откриеш, че са по-сърцевидни и с обърнати навътре нокти – любимият Хуберт е бил нестандартен звяр: мечколак.

Мисля си за Хуберт, докато си боцкам от сладко-киселото пиле и се наслаждавам на тишината и покоя. По-точно – мисля си за професор Бенингс, чиито лекции в трети курс разглеждаха тъкмо нестандартно гробополагане. Какво ли е да отрежат ръцете и краката на любимия ти и да ги закопаят отделно, да не би да се преобрази по пълнолуние… (пълно суеверие, разбира се) … или с три педи дълъг дървен кол да го заковат през сърцето и за ковчега, и да му положат отрязаната глава на гърдите. Макар че, за разлика от превръщачите, при вампирите това е разумна предпазна мярка. Имаше даже някаква скандална случка, свързана с това гробище – цяло гнездо вампири, чието, хм, гробополагане е било една от първите скъпо-платени задачи на „Станете“ ООД през 95-та? Поне двайсет бяха. Забавно е, като си помислиш – при професор Бенингс учих как великият ловец на вампири Барат Самду спасявал света, а след два часа съм на тренировка точно при него… И някой ден, ако доживея, студентите по „Съживителство и ритуално усмъртяване“ ще учат и за великата Джен Севън, която…

Добре де, клиширано е да си мечтая, че ще спасявам света. Пък и възхищението от великите доста се наръбва по краищата, ако те карат да правиш по една камара лицеви опори и ти крещят: „Нивга да’н дигаш вампири, чу ли, ма, бяла пуйко, че мазало ще е, момеее!“, така де.

На този фон някакъв си пациент, дето си е отрязал главата с моторна резачка, е просто… патетична работа. Нищо, че ще ми е първата платена задача във фирмата. Как изобщо се самоубиваш с моторна резачка, да му се невиди? Брр…

И, тъкмо съм изпразнила кутийката с китайското, когато ме светва по-съществен въпрос – нямам идея откъде да намеря живо пиле за утре. Не ги продават по зоомагазините.

А без да принеса в жертва пиле, пациентът ми като нищо ще остане да си стиска отрязаната глава в гроба.

* * *

Залезът на 30 октомври се пада в 17:04 ч.

В 17:05 моя милост, кокошле в клетка и спортен сак прекрачват портата на гробищния парк при „Свети Себастиан“. Още е съвсем светло, но докато извървя гробището, ще има време да се възцари мрак, а и важното в този занаят е наличието – или липсата – на слънце над хоризонта, не реалната светлина. Много хора не го знаят и се изненадват, когато ги нападне вампир „посред бял ден“ например.

И, като казахме „вампир“, не спирам да проклетисвам движението и неудобните часове за тренировки – за полеви задачи съм си купила вълнен костюм с клош панталони и черни кубинки на ток; стои ми страхотно. Само дето костюмът е на закачалката вкъщи, защото трябваше да избирам, за да не закъснея: или да мина да купя пилето и да се появя на първото си служебно съживяване по анцуг, или да се преоблека, но да се изложа като кифладжийка. А закъснението дойде от тренировката с великия Санду („Я метни ена трийсминутна медитация, моме, капиш? Иначе нема ти кажа отде да земеш пильока!“), щото… нали искам да вървя по стъпките му…

Така де…

В „Станете!“ ООД ние вдигаме от гроба всички ваши мечти
и полагаме в него кошмарите ви.

Излишно е да казвам, че тоя слоган не съм го писала аз.

И така, в 17:05 влизам през портата на гробището. Металната решетка е боядисана в отровно-синьо. Пилето в клетката тихо си приказва под клюн, под подметките на маратонките ми хрущят есенни листа, вятърът ми продухва краката през трикотажната долница, а сакът с оборудването направо ми къса ръката. Чак след като стигам до църквата се сещам, че – както си навлякох термобельото в колата, така можеше да оставя там поне чука и заострените колци. Ама… станалото – станало.

След залез гробището потъва в синкаво сияние и, с падането на здрача, се разкрива все по-ясно пред взора ми. Пред другия. Мънички огньове на Свети Елм озаряват пълните гробове, разпростират сини нишки като вени едни към други и се сплитат в същинска невронна мрежа, по възлите на която като перлички блестят вихри сила. Вечерта е хладна, но от гробището около мен се надига един по-друг вид студ, който термо-гащите не могат да спрат да не вкочани краката ми и да се увие на ленива, неосезаема спирала по бедрата.

Вратата към отвъдното е отворена и на прага й се тълпят призраци.

С всяко поемане на дъх вдишвам в нашия свят и смъртта оттатък.

Защото аз съм вратата…

* * *

Врата, врата, колко да съм врата?

Заставам ужасно неадекватна до Хали Хаяско и мигам на парцали. Аз съм по проклет трикотажен анцуг и глупаво палто. Тя е по бална рокля в яркочервено, да се неначудиш как не си е оцапала фустите, полите, шлейфовете… и не са й изпаднали циците от деколтето.

Стои под кичесто дърво сред последните есенни листа и красивее.

Хубаво де, десетгодишнина от сватбата има. За друго съм неадекватна обаче – тъкмо съм минала между двата циментови кола. Щом пристъпвам през оградата, синкавата мъгла на смъртта изведнъж кипва и се надига, и се завихря, и за кратко не успявам да си поема дъх.

На неосветена земя съм вече и духовете са гневни.

– Добре ли си? – пита Хали Хаяско и ме вади от вцепенението ми.

– Добре съм – тросвам се аз. – Хайде, да започваме. Къде е пациентът?

Тя ми посочва мраморна плоча с красив надпис (Едгар Логън Хаяско, И под трепетликата почивай; 1//9 – 1995).

Оставям клетката, отварям сака, вадя касапския нож, вадя пилето, оставям ножа, вадя солта, а сега с коя ръка да взема пак ножа, като треперят и двете?

Спирам се, поемам си дълбоко дъх, затварям очи и броя до сто, а пред мисления ми взор гробището свети, озарено като градче по Коледа. Духовете са силни по Вси светии, виждам ги да танцуват в пламъчетата, да протягат ръце изпод земята, почти чувам шепота им…

Студени пръсти се плъзват по глезена ми. Аз си знам как така не изпищявам.

Пилето ко-ко-ко-котка и се бори, но го пъхам под мишница и му отрязвам главата. Още в първи курс учихме как се контролира натиска на шията, за да не пръска артериалната струя. Топвам показалец в кръвта и рисувам: една черта на лявата си буза за мъртвите, една черта на дясната буза за живите, една черта на челото да ги сбере всички… и тръгвам, бавно, със затворени очи, ръся капка по капка в кръг и след мен се надига припукваща стена от бели искрици.

Студена сянка имитира движенията ми откъм гроба и ме разсейва.

Студени сенки имитират движенията ми от всеки гроб, някои даже са се отдалечили от плочите си и танцуват в кръг, все в кръг…

Пук-фрас-бам! Затварям защитното заклинание и нажежената бяла стена изведнъж изключва цялото гробище. Стоим: Хели Хаяско все тъй под дървото; аз – до колене в мъглата на смъртта и с подритващо още пиле в ръка. Обръщам се бавно и вдишвам мъглата, изтеглям я и я изпридам, а духът му се издига пред мен с отметната глава и долепени до гърдите длани…

– Едгар Логан Хаяско! – призовавам го аз. – Стани! В името на всички лоа, стани!

Пръстта около гроба се размърдва, сякаш някой рови изпод нея. Но мъртвецът ми се опъва. Влагам повече сила в призоваването и опръсквам надгробната плоча с кръвта на пилето.

– Едгар Логан Хаяско! В името на лоа и на живота, и на смъртта, ела при мен!

Гробът мърда и шава, синкави ръце се подават изотдолу и се вкопчват в тревата. Дърпат трескаво. Не мъртвецът ми се опъва – нещо го спира. Приковава го в гроба.

– Едгар Логан Хаяско! – ръгвам цялата си мощ, ядосана, че се излагам като кифладжийка пред клиентката. – Стани!

Пук-фрас-бам! Падам по задник сред фонтан от искри и вратата към смъртта изведнъж зейва широко отворена. Зомбито не просто се изравя от гроба, то изскача от него с все глава на раменете, с триумфален замах изтръгва кола от сърцето си и надава бесен рев.

Вдигнах вампир. Да му се невиди.

– Едгар! – възкликва Хали Хаяско.

И под трепетликата почивай, така значи.

Мазало, моме…

– О, ела при мен, Едгар! – писка възторжено клиентката.

Зомбито-вампир прави крачка, прави втора, стига до защитния ми кръг…

За момент си мисля, че ще издържи.

Трябва да издържи – нарочно го направих двойно подсилен.

Да, ама не.

Ма-за-ло, моме.

– Едгар… – прошепва Хали Хаяско.

Има си причини да приковаваш вампирите с кол в гърдите към отвъдното. Има си причини и съживяването им да бъде смятано за лошо моджо. Например защото от кръвожадни кръвопийци стават на още по-кръвожадни откачалки. Много силни, магически откачалки…

– Едгар…

Кръгът е неадекватен. Също като мен. Едгар просто опира длан в него и…

Пук-фрас-бам!

Мазалоооо!

Как разбирам, че съм много загазила ли? Две събития ми го набиват в очите.

Едно: Едгар докопва Хали Хаяско, откъсва й ръцете от тялото и й прехапва шията, всичкото това с едно движение. Вложила съм много сила в него, за да го освободя…

Две: Зомбита-вампири бълват от всички околни гробове, първите вече се олюляват в тревата и гладно мучат. Вложила съм много сила и съм ги освободила…

Ами – мазало.

* * *

Те напредват.

Зад гърба ми пречките на гробищната порта са леденостудени.

Скоро ще са тук, а арсеналът ми е повече от скромен. Аз вдигнах зомби вампирите и само аз мога да ги върна в гроба.

Клиширано било да си мечтая да спасявам света, а?

Поне имам чук и предостатъчно трепетликови колци в сака.

Елена Павлова

Елена Павлова е автор на над 25 книги-игри и 9 „нормални“ книги, и носителка на множество награди от конкурси за къс разказ. Пише изцяло в областта на научната фантастика, фентъзито и хоръра. Между 1987 и 2004 г. печели най-разнообразни награди от конкурси за разказ и дори два пъти – за роман. През следващите няколко години Елена продължава да публикува разкази в сборници за българска фантастика, заедно с Петър Станимиров работи върху цикъла „Пръстенът на нибелунга“ (адаптации по оперите на Вагнер); излезе и дългоочакваният й авторски сборник „Две луни“. Редовно участва и е селектирана в ежемесечните четения на „Истории от някога“. Член е на клуба на писателите на хорър „Лазаръс“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.