Весела Фламбурари

Калоян Захариев:
Фентъзи за юноши в България

колонка

Какво точно крепи крехката детска емоционалност, а съответно и нашата крехка психика на възрастни хора? Ето няколко неща: Топлината на дома и копнежа по тази топлина. Наличието на могъщи приятели (като родителите). Победите над всекидневните неизвестни… Както изброявам, в ума ми се натиска откритието колко близко стои този списък до приказката! Като че ли всички сме гушнали приказката в ролята й на любим, верен и справедлив приятел, от който търсим съвет. Приказката си живее в нас, независимо дали я усещаме, или не. Защото приказката е концентрираното умение да действаш… А в умението да действаш се заключва самият живот!

Любимите ми книги в жанра фентъзи се подреждат бъбриво веднага зад приказките и настояват, че и те са свързани с живия живот и с умението да действаш. Съгласявам се. Защото фентъзи литературата отговаря на съвременното глобално възприемане на света. Тя е отворена за всякакви трансформации и промени. А от това по-голямо въздействие върху реалността – здраве му кажи! Добрата художествена литература в жанра „фентъзи“ е създадена с дълбочина на фантазията. А фантазията е единственото истински действащо оръжие на мисълта срещу понякога адски неприятната реалност на света. Фантазията и смехът. Ето ги истинските ни защитници. Понякога те дори се обединяват и тогава ставаме просто непобедими.

И отново ви насочвам към няколко съвременни български фентъзита за деца и юноши, които аз много харесвам. Някои от тях са съвсем новички и авторите им са наши съвременници. Истина, истина ви казвам… Дори можете да намерите книгите им в интернет. Да, тук става въпрос за една книга, която е издадена електронно от Фондация „Човешката библиотека“. Книгата се казва „Ех, магесническа му работа“. А авторът й е един чист магесник на смешното фентъзи. Името на магесника е Калоян Захариев.

Книгите на Калоян са смешни. И фантастични. Просто фантастично-смешни.

А това е важно за всеки индивид. Съвсем сериозно! Дори и философ от ранга на Хегел казва: „Чрез смеха, който разтваря и поглъща всичко, индивидът успява да отвоюва победата на своята субективност – каквото и да се случи, личната човешка субективност разчита изцяло на себе си… Дори и тогава, когато сама вкарва противоречия в действията си и сама си ги разрешава. Тя остава спокойна и сигурна в себе си.“

„Ех, магесническа му работа“ поразително напомня на един стар театрален жанр. Напомня на Комедия дел Арте. Това е италианската комедия на маските. Арте означава едновременно изкуство, умение, техника, както и майсторство на артистите, които са винаги професионалисти. Точно такива качества доказва в своята книга и Калоян Захариев. Той предлага контрастен, противоречив поглед върху нашия свят. Неговите текстове охотно парадират както чужди, така и чисто Калоянови парадигми. Заиграват се с ефекта на отчуждението, (характерен отново за Комедия дел Арте), като по този начин пародират и сами себе си и подчертават похватите и самобитността в изграждането на фикцията. Текстовете на Калоян са самоосъзнати, функционират някак като метаезик и като театър в книгата.

Интервюто по-надолу е само и единствено за вас, а накрая има откъс от нова магесническа книга. И тя е само и единствено за вас! Ще се казва „Чудната долина“ и твърдо се надявам, че ще излезе един ден и на хартия. Същото вярвам и за невероятната „Ех, магесническа му работа“. Защото и Калоян, и книгите му заслужават, милиони на сто, да се превръщат в красиви хартиени поредици.

* * *

Кога и къде си роден?

Роден съм на 29 януари 1987 в град Генерал Тошево, което за географски любопитните се намира в самото сърце на Добруджа. Този край на България спокойно може да се определи като селски и продължава да бъде такъв. Като малък с родителите се местихме от село в село, затова опознах родния си край от ранна възраст. В крайна сметка израснах в родното село на баща ми.

Какво означава да търсиш не вярната, а своята посока?

За не особено скромния ми тридесет (въздишка) годишен опит не помня случай, в който да съм вървял във вярната посока, освен може би в чисто географски аспект. Опитвам се да крача натам, накъдето смятам, че трябва. Често греша, разбира се, но човешкият живот е сбор от хубави и не толкова хубави грешки. Моят традиционен подход към намирането на своя път е гениален и проверен във времето и пространството.Той е да наведа глава и да се засиля, крещейки с пълно гърло „пази се”, без да обръщам грам внимание какво има пред мен и около мен. За мое голямо учудване това върши работа. Е, имам няколко белега по себе си, и то от всеки възможен вид, но… хей… беше забавно, това мога да кажа. Човек, който мисли и премисля всичко, един ден ще се огледа и ще установи, че му е пораснала бяла брада, че хлапетата вече го наричат „дядо” и че безвъзвратно е пропуснал възможността да направи хиляди глупости, някои от които дори напълно безнаказано.

Къде е магията?

Магията е навсякъде. Тя е в нас, тя е в книгите, които четем, във световете, които създаваме, в нашите любими, в децата ни и дори в досадните съседи (въпреки че при последните е по-скоро черна и има навика да се проявява рано сутрин в почивните дни). Аз лично вярвам в магията от сърце и душа, въпреки че подобна вяра не е много подходяща за човек на моите години и – нека си го призная – психическо състояние. На света има толкова много неща, които не познаваме и да я отхвърлим с лека ръка би било глупаво и донякъде скучно. Тя… или по-скоро вярата в нея… прави света толкова интересен. И можем да видим продукта на това винаги когато разтворим книга или прочетем приказка на дете.

Аз лично намирам магията в моите фантазии и световете, които рисувам с тяхна помощ. Предимно черна, неизменно забавна, но във всички случаи необходима. Опитвам се да укрепя вярата в нея именно с това, което пиша, с надеждата повече хора да се докоснат до нея и да започнат да създават своите малки светове.

Ще ни подариш ли една новичка, мъничка историйка с думичките „магия“, „смях“ и „демони“?

Това е къс от моя роман „Чудната долина“. Трите думички „магия, смях, демони“ са полезни, но бих предложил и далеч по-съдържателното за запознатите – Лазар, Григор, ритане-на-демонични-з*дници-и-спасяване-на-света (това последното е една дума, ако някой не вярва да види в речника).

Откъс от „Чудната долина“:

Лазар остави рева, ръмжането, стърженето на зъби и нокти, обилно подправени с реплики на Григор, които един възпитан слуга на некромант не би трябвало да знае, и насочени предимно към майките, лелите, сестрите и всякакви други роднини от женски пол на многопипалестите твари, дето се опитваха да налазят света през задния вход. Бодро подсвирквайки си, Лазар отиде до вратата и след като си поигра около половин час да свали двата тона стомана, които под формата на невъобразим ансамбъл от резета откъсваха некромантската кулата от околния свят, най-вече за негово добро.

Вратата се отвори със зловещо скърцане, както подобава за леговището на черен магьосник, за миг ярката дневна светлина заслепи Лазар и…

– Здравейте.

Лазар запримига на парцали. Ярката светлина пред него изведнъж взе да придобива форми и плътност… и то такива форми и плътност, че в първия миг съжали, че няма вратовръзка, защото наистина му се прииска да я поразхлаби.

– Здравейте – повтори привидението на прага и се усмихна лъчезарно.

– Амхам… хум– хим…. гкхххххх…

Девойката срещу него примигна с най-неземно сините очи, които генетиката бе имала нахалството да създаде. На лицето й, което да се нарече съвършено би било жалък опит за описание, се изписа онова невинно объркване, което кара мъжете да късат брачните свидетелства и да хвърлят брачните халки в тоалетната.

– Вие ли сте Лазариус… некромантът?

Лазар продължи да мига на парцали. На няколко пъти Пъклото се бе опитвало да му пробута разни изкушения, за да се докопа до душата и по възможност – опаковката й, но това тук беше на светлинни години пред най-добрия им опит… най-малкото защото пропорцията една глава, два крака, две ръце бе спазена (Пъклото имаше малко свободни разбирания по отношение на количеството въпросни израстъци, пък и контактите им с хората бяха твърде кратки и обикновено от гастрономическо естество, за да си прави труда да запомня разни подробности за хомо сапиенсите). Носеше бяло сукманче, което лепнеше по тялото й точно там, където трябваше (или не трябваше, зависи от гледната точка), а на снежно-белите си крачета, подаващи се изпод полите му, бяха закопчани две сандалчета. Искрящо-русата коса, която можеше само да засрами златото откъм гама, се спускаше по гръбчето й в две тежки плитки, в които нечия ръчица бе вплела прясно набрани цветя.

Лазар си пое една свистяща глътка въздух, докато звярът вътре в него (и не само там) се опитваше да надигне грозната си глава и да нададе свиреп гладен вой. Мобилизира всичките си сили, стегна мускули, джунджурийката между ушите му, до този миг застанала в позиция „стоп машини“, заскрибуца измъчено и…

– Ъ… кво?

Усмивката на момичето се разшири. Коленете на Лазар се подгънаха и той вкопчи пръсти в рамката на вратата само и само да не рухне в краката й и да не закрещи благодарности към Господ за оная работа с реброто.

– Табелата над вратата ви…

– Табела… каква табела… – В този миг разни спомени и образи взеха да изплуват в мозъка му, чийто поддържащ персонал се бе оттеглил за по биричка и порцийка картофки. – Да, да, да… вярно. Табелата! Аз този, дето пише на него… ъ-ъ-ъ…

– Лазариус – помогна му момичето.

– Да де, същият. – Лазар се усмихна чаровно като Големия лош вълк, най-после спипал Червената шапчица в тъмничко кьошенце. – Какво мога да направя за вас, госпожице?

– Ами аз…

– ААА, МАМКА МУУУ…

Девойката погледна стреснато над рамото му.

– Това какво беше?

Лазар махна щедро с ръка.

– О, нищо особено. Моят слуга тъкмо се справя с едно незначително проблемче…

– ЛАЗАРЕ, ТИЯ ГАДИНИ НАХЛУХА…. ВИКАЙ АРМИЯТА, ЧЕ Я ВТА-САХ-МЕ…

Девойката се ококори по начин, който накара Лазар да заръмжи свирепо като вълк, зърнал стадо овце и цяла каца кетчуп. Момичето впери в него искрящо-сините си очи, но той вече кашляше деликатно, почуквайки се св юмрук в гърдите с онова изражение, казващо „това пък от къде дойде“.

– Звучи ми като нещо сериозно, господин Лазариус…

Той се усмихна чаровно.

– Казвайте ми Лазар. Лазариус е артистичният ми псевдоним… в нашия занаят е задължителен. Колкото до това, не му обръщайте внимание. С такива дреболии моят слуга се сблъсква всеки ден….

– ПУСНИ МЕ, МАМКА ТИ МРЪСНА… О, БОЖЕ ГОСПОДИ, ТИ КОЙТО СИ НА НЕБЕТО… ААА…

Лазар не откъсваше очи от девойката, а усмивката тип „ела ми, пиленце, при батко“ не слизаше от лицето му.

– Искате ли чай?

Момичето се усмихна в отговор.

– Не бих отказала… и билков, ако може.

– О, разбира се, че може – Лазар пъргаво отскочи настрани, примамвайки девойката в леговището си с щедър подканващ жест.– Заповядайте, чувствайте се като у дома си.

Момичето позволи да бъде отведено до всекидневната, където Лазар я настани на дивана. Седна с онази неподправена елегантност, която се учи само в най-добрите школи за манекенки, и приглади сукманчето по стройните си крачета, каращи Ел Макферсан да мяза на Квазимодо след освежаваща шестмесечна ваканция в Чернобил. После плъзна големите си сини очи наоколо, явно в очакване да види нечий вътрешности да висят от стената (нещо, което ужасно дразнеше Лазар, защото ненавиждаше подобни предразсъдъци към хората, изкарващи си хляба честно и почтено, гаврейки се с природните закони), но остана разочарована. Видя само една съвсем обикновена всекидневна, която лъщеше от чистота, а във въздуха се носеше приятният аромат на препарат за почистване на мебели. На масичката дори нечия грижовна ръка бе сложила плетена на една кука покривчица, а върху нея – чиния със сладки.

– С какво мога да ти помогне, сладурч… исках да кажа, госпожице?

* * *

Смешните фентъзи-истории имат такава огромна мощ, че с лекота заставят съвсем печен некромант да пърха свенливо с мигли пред хубавичко моме.

Сега аз ще сръчкам, във фейса Калоян да продължи да пише новия си роман. Крайно наложително е! И не питайте защо – като му дойде времето ще ви кажа…

А вие… а, да: Вие бъдете здрави. И мислете за детските книги!

Весела Фламбурари

 

Книгата „Ех, магесническа му работа“ ще откриете в сайта на Фондация „Човешката библиотека“. Редакторите са цяла орда и ще ми трябват още толкова страници за да ги изброя поименно.

Но пък суперският предговор е на Ана Хелс. Само!